Отровиха кучето на майка ми

Загубихме нашето коте заради немърливост в клиниката Св. Антим в София! Знам колко трудно се преживява. Още ми се насълзяват очите като се сетя какво преживя милото ни момче и как си отиде..а мина една година. Успях на убедя ММ да си вземем друго изстрадало коте и да го обичаме също толкова много вместо да се затваряме и да страдаме. На детето не можахме да кажем истината. Сегашната котка я обожаваме също както и предишното ни момче и се молим да е жив и здрав дълги години, за да го обичаме.
Не разбирам индивиди, които могат да причинят болка на безобидно животно. Това за мен са изроди, които не заслужават да живеят. Идиоти, които не познават любовта и са изтъкани от копмлекси и злоба!

Наскоро четох една чужда статия, обясняваща защо понякога е по-тежка загубата на домашен любимец, отколкото близък човек. Защото за хората получаваш адекватна подкрепа от близки и познати, а за кучето и котката никой не може да те разбере - е, какво толкова, някакво си куче/коте...
Искрено се надявам изродите, хвърлящи отрови, бял ден да не видят до края на дните си...

Точно в тази ситуация съм и аз. Майка ми и баща ми ме разбират, но другите не. Аз не страдам, защото е мъртво, всеки ще умре. Но това е убийство, тя не умря от старост, а в най- ужасните мъки. И знам, че сега можеше да си тича в снега, да си яде и да си играе, но някой й отне това право, защото лаела от време на време! И пак казвам, много рядко съм я виждала, а ако това се случи на моята Моли, тогава не знам...

Когато лекувахме нашето коте миналата година почти всички около нас се чудеха как можем да даваме такива пари за котка и така да страдаме. Малко бяха тези, които разбраха болката ни ❤

 Минаха 5 години, откакто моето куче си отиде. Още ми се пълнят очите, дори когато видя същата порода на улицата...само който е губил домашен любимец може да го разбере, повечето наистина се цепят не на място с неадекватни сравнения между човек и куче и как за животинката изобщо се полагат твърде много грижи, се водят по лекари, пари се дават...а за мен това е семейството ми, кучето ми беше равен член на моето семейство.

Знам, че борбата с институциите в България е почти обречена кауза по тази тема, но подавайте сигнали. Рано или късно някой някъде ще се задейства, БАБХ, зоополиция, прокуратура...неправителствените организации оказват подкрепа също.

Съжалявам за животинките Ви.
Миналата година почина нашето 14г куче, беше ослепял, накой му беше направил нещо. Честно да кажа, предпочитам това, защото той се мъчи може би 10г със слепота, вече не можеше да върви и т. н., но татко много държеше на него и си го гледаше. Голямо куче беше, когато се налагаше нещо да се прави го водеше с ремарке.Имаше си и другарче, той си е все още при нас (за щастие) на почти неговите години е, но е невероятен, държи се и играе все едно е малко пале. 🤗Незнае много команди , но татко, когато му говори разбира всичко, незнам как, защото аз и да му се карам, само подскача, но него го слуша, защото се страхува от него(не, че го бие, но има респект), пеи мен слуша, само ако изкарам буркана и разбере че вътре има вода. Според мен по - възрастните кучета се учат по-бързо, колкото и някой друго да обяснява, защото вече не му е само в главата игра. За 10 мин. съм учила куче на команда, която си помни още и то възрастно беше,докато съм се мъчила с 8м с дни и не поема, защото просто му се играе.
Много съжалявам за животинките ви, сигурно се чувствате виновни, а не трябва. Трябвало е така да се случи и то е било за тяхно добро. Не бива да сме егоисти, според много от нас щеше да е добре да са си живи, но от друга страна, да се мъчат не е честно. Често плача и аз за една моя маймунка, но.. беше се натровила.. Изпитвам вина, че не съм се държала достатъчно добре с нея и ми е много мъчно. Ще ми се да си беше сега до мен, но не е.Моя казва, че това е просто животинка, не е човек и знам, че е прав, но просто изпитвам вина,най вероятно защото все пак съм носила отговорност за нея. Доста време от начало не можех да спя, сега съм по - добре, но, като видя нейни снимки и започва същото чувство😔мисля да ги изтрия, може би така няма я да виждам и няма да ми е толкова мъчно, но някак не мога още.

Тежко е,много е тежко.Имах котарак,живя 14 години и си отиде от сърдечен удар.Никога вече няма да си взема котка.Преди малките котенца предизвикваха у мен умиление ,сега,като видя котенце го виждам след години-старо и немощно и как си отива,връщам се в деня,в който си отиде моят Гриф.
Само човек,който не е гледал животно вкъщи ,не знае какво е да се привържеш.
Загубата е наистина като на близък човек.Това е същество,за живота на което изяло си отговарял ти.Жестоко е,но за мен да си вземеш домашен любимец е все едно да си родиш деца с идеята,че след 10-20 години ще ги погребеш...