За компромисите в една двойка

Купи му въдица. И му вкарай идеята за моторна лодка или джет. Не че пак не може да се пребие, ама по-трудно сякаш... 

Цъ, той го иска вече 10 дълги години Още като пихме кафе първия път, което всъщност от едно бързо кафе се превърна в осемчасов (!) разговор, спомена, че мечтае да има мотор. Майка му винаги е била против, после заминал за Англия, абе все не успявал да сбъдне мечтата си. Аз тогава само кимнах, три секунди по-късно вече бях забравила за проклетия мотор - страшно ми беше допаднал и дори за космическа совалка да беше плямпал, пак щях да си мисля колко ме кефи. Fast forward 10 години: не се е отказал. Спорим, всеки си има доводи и това е. Реално не знам какво го спира да купи - има финанси, на домакинството няма да се отрази. Свестен мъж е и явно не иска да го прави въпреки мен, така си мисля поне.

Сийче, не се интересува от риболов, лодките са му безразлични. Иска мотор и това е. Майка му веднъж в ''частен разговор'' ме помоли никога да не му позволявам да купи, тя е голяма паника. Формулирането на молбата й ме размисли и ми остави кофти вкус. Не харесвам жени, които забраняват на мъжете си неща, но реално в конкретния случай правя точно това, макар и не с директна забрана.

Понякога няма среден вариант, в който и двамата да са хепи. Хипотетичният пример с жената, която иска на село, а мъжът й - в града, пък накрая си купили къща с дворче в града, е умилителен, но в реалния живот не винаги става. Понякога просто няма middle ground.

''Каквото повикало такова се обадило" До като се държите като майка-срещу вас ще седи дете, а когато се държите като жена - до вас ще застане Мъж! А истинският мъж, няма да ви въвлича в дилеми - най-общо казано.

Криза на след 40-така. Някои избиват комплекса с пускане на брада и бръснене на пооплешивяло теме, фитнес всеки ден и т.н. Други тръгват по жени. Трети мотори...
У нас сме постигнали консенсус. Ще си купи мотор след като ми купи къща с 3 спални на плажа в Гърция (по мой избор) и си направи застраховка живот със съответното покритие на мое име.
Съседът (на същата възраст) си купи, покара и продаде мотор. Та в момента у нас е затишие.

Един от малкото компромиси, които съм правила, беше когато моят искаше да купи селска къща, понеже наблизо щяха да са негови братовчеди и познати. Купи, видя какво е да си собстевник на къща с голям двор, продаде я. Вече ме слуша. Сега молко не ме слуша във връзка с една кола, но и това ще мине.

Таис, сега ме притесни..... и моят ми говореше в началото за мотори и все още навява чат-пат, ама аз си го гледам влюбено... Дано след 10-тина години не съжалявам. Май най-добре е да говоря с него и да си осигуря спокойствие за напред хахаха

Аз имам подобен казус, но с колелото. ММ обича дълги преходи с колело, но докато излезе от града - опасно си е. Обяснявах му да внимава, но той ме гледаше неразбиращо. Разказах му за един мой познат, който беше месеци в кома след като един шофьор го блъсна. Тогава моят мъж се позамисли малко. След време видяхме на улицата този мой познат в инвалидна количка, бутана от баща му. Толкова много мъка имаше в очите на баща му. Мисля, че тогава моят мъж вече наистина осъзна опасностите. Сега много рядко кара колело. За съжаление, докато не видиш сам с очите си колко е крехък човешкия живот, всичко ти се струва празни приказки.

Защо ли ситуацията ми напомня на нашата вкъщи? Аз искам куче, мъжът ми – не. Ако реша да си взема, няма да ме спре, даже ще се привърже и ще го глези повече от мен. Обаче... Грижите и извеждането ще паднат само върху мен. Аз не съм много убедена, че искам да си причиня това и явно се възползвам от всеки довод „против“, за да отложа удовлетворяването на този мой каприз. Защото отглеждането на куче в апартамент си е чист каприз и мъчение за животното, няма какво да се лъжем.
Като порасна и си купя къща с двор – тогава...  

Та и твоят мъж може да е като мен – да не е напълно убеден, че моторът е добра идея и да приема охотно доводите ти „против“. Ако беше чак толкова убеден и запален, досега да си го е купил. Така че продължавай със споровете, явно има нужда от твоята съпротива. 

Сийче, може би, не бях поглеждала нещата от този ъгъл Двама от най-добрите му приятели имат мотори, гледам, щастливи са. Той е много независим по принцип, такъв го харесах и не искам да се променя, та щом досега не е отишъл и не е взел, може би наистина нещо, освен мен, го спира.

Ще се дърпам доколкото мога и това е. В най-лошия случай ще купи тъпия мотор, ще се размаже и детето ще остане без баща, като мен. За негово добро тогава се надявам да няма задгробен живот защото ще му сговня вечността

М/у другото, ние взехме куче въпреки желанието му да останем само с двете котки. Аз и детето намилахме с месеци и накрая поддаде. Сега обожава песката, но фактът си остава, че беше против и се наложи да отстъпи. Чест му прави, че когато спорим за мотора, никога не използва подобни факти срещу мен.

Мотор ще си купи, след като ми купи къща. Точка.

Ха-ха-ха! Оххх, 5 минути се кикотя на това изречение.
Благодаря ви, мили дами за мненията. Аз съм много шашава личност, никак не обичам конфликтите, гледам да има мир, но има някои кардинални светоусещания, които съм готова да браня докрай! А, наистина не можеш да знаеш всеки казус, пред който ще се изправи двойката. В интерес на истината съм самосиндикалистче и факта, че останахме сами с детето усили това. А преди това въобще не сме имали различия, за името на детето примерно никой не е обелил и дума и винаги ми е било много странно.

Аз пък честно казано не знам защо трябва да се правят компромиси. Какво е компромис?! Компромисът е много сериозно нещо. За мен човек не прави компромис за нещо ,а прави компромис със самият себе си.
Когато се взехме с мъжът ми си говорихме за компромисите и се разбрахме в нашата връзка да няма компромиси нито от моя, нито от негова страна.
Слава Богу , съпругът ми е човек с който гледаме в една посока, говорим си, обсъждаме ситуации, варианти и взимаме решения от които и двамата ще се чувстваме комфортно и удовлетворени без да има ощетени .
Аз му казах,че не желая той да прави компромиси , защото не искам един ден да се обърне и да ми каже,че заради мен не е направил това или онова.
Когато взимаме някакво решение и то е било моето виждане за нещата , естествено преди това е обсъждано,въртяно и сукано в различни сценарии , винаги го питам: Сигурен ли си,че наистина искаш да направим това и после няма да съжаляваш?
Винаги ми е отговарял, че щом сме взели решението двамата , няма за какво да съжалява.
За мен човекът който прави компромис ощетява себе си. Говоря за връзка между мъж и жена.
Заради децата си бих направила компромис,ако наистина смятам ,че ще е за тяхно "добро" или "по-добро". И пак този компромис ще е много обмислен .
Бившият ми годеник искаше да емигрираме в Щатите. Аз не харесвам Щатите и не можах да направя такъв компромис със себе си.
Пет години ми мрънка и ми натяква ,че живота му е щял да бъде съвсем различен там. Тоест много хубав.
Разделихме се!Някак раздялата беше нещо съвсем естествено и за двамата .
Той веднага замина за Щатите.
Живота му там сега не е нищо особено.
Нито има някаква страхотна работа, нито има страхотно жилище, нито има жена,деца... дори приятелка си няма. Има си сестра си и нейното семейство там.
Има си своят американски живот с телевизионните шоупрограми.
Понякога си мисля , представям си ,ако бях отишла както той желаеше... Колко ли време бих издържала и как бих се чувствала...
Със сигурност щях да се върна обратно в България ,но щях да събера много бреме, негативизъм, неприятни чувства, тъга, самота.
Раздялата така или иначе щеше да се случи ,но щеше да се протака във времето и вероятно щяхме да се разминем с моят съпруг с който съм много щастлива.
Всъщност мисля, че човек трябва да вярва в себе си и да се доверява на инстиктите си.Да не върви против волята си за да му се случват хубави неща.

Никога не трябва да се връщаме назад и да съжаляваме за минали решения. Времето не можем да върнем назад.
Живота е пред нас и очаква нашите решения 😊

По темата с имената на децата (все още не съм майка, но ще кажа какво мисля за правилно), мисля че и от двете страни трябва да се направи компромис. Детето е дете колкото на майката, толкова и на бащата. И двамата родители имат пълно право на мнение относно името му, начина на отглеждане, възпитание и т.н. Страшно егоистично е да държиш на своето без да се съобразиш с половинката си, с нейния/неговия начин на мислене. Теоретично, най-правилно е да седнат двамата родители да говорят и да стигнат до единодушно решение, в което например се стига до избор на име, което се харесва и на двамата, но и не е нито това
което иска майката, нито това което иска бащата. Така няма да има “ощетени”, а и името ще се харесва и на двамата родители. На практика съм сигурна, че не е така лесно.

В една връзка според мен трябва да се правят компромиси, защото няма перфектен мъж/жена. Но такива компромиси, от които няма да се чувстваш зле (тя/той да е комарджия, да те бие и тн, а ти да правиш компромис, защото го обичаш). Обаче тук идва и егото- колко от нас сме способни да го преглътнем, дори и за малък компромис, само и само в името на любовта? Затова мисля, че главна роля играе необщуването във връзките. Двойката не общува помежду си, а егото е прекалено голямо, за да се направи някакъв компромис, пак казвам, такъв, който не ни кара да се чувстваме зле. Примерно, горе някой беше писал, че мъжът иска да остане в града, а жената иска в селце, близо до града с къща, спокойствие, мир, градинка. Къщата й може да се направи в по-спокоен квартал на града и така и двамата ще имат каквото искат. Или пък може да се направи къща на село и да ходят там за уикенда. Варианти много, според мен главното липсващо във връзките са комуникацията и разбирането, ако тях ги има, няма да се налагат толкова много компромиси.

В кръга на шегата е едно, в действителност - който и да направи компромис се чувства зле цял живот. А ако и двамата са приели нещо половинчато - и двамата се чувстват така. Напрежението постепенно нараства и избива години по-късно, по съвсем дребен повод...
В идеалния случай единият е по-примиран като характер и накъдето го забутат, натам ходи.
Но не е лесно да се прави компромис за основните неща, защото винаги има последствия.

Разбира се. Но при положение, че 2 от имената, които ще носи идват от бащата, израз на елементарно уважение към нея е да не се намесва поне в третото. Не виждам с какво ще е ощетен, 2/3 от имената ще са негови.

Не се сърди, човече, не мисля, че това е много логично, защото все пак това, че имената на детето са 2/3 бащини не е решение, което трябва да се вземе, просто така трябва да е. Глупаво е според мен да кажеш на мъжа си “детето ни ще носи две от имената ти- няма да ми казваш как ще е и първото му име”. Това решение се взима от двамата родители. Ще е ощетен, защото няма право на глас, защото видиш ли детето е с 2/3 с бащински имена.
П.П. Редактирах, за да не спамя