Паническо разстройство - 35

Знам, миличка, много е трудно... Ама няма отказване и няма да губиш вяра!
Май пак ще се повторя, но за мен това беше най-трудната част от ПРто. Познатите ми пускаха снимки от паркове и магазини, а аз рева у нас, че не мога да изляза от входната врата. Хем ме беше страх да не умра, хем осъзнавах, че не искам да живея така.
Точно както си го описала съм се чувствала около 2-3 седмици, но всеки ден ходех до супермаркета до нас, САМА! Ставаше ми лошо докато се обличах за излизането, изтръпваше ми десния крак със самото влизане в магазина. Дереализация и умирах по 10 пъти вътре. Като се прибера вкъщи - все едно на война съм била.
Един приятел казваше "Агорафобията е две стъпки напред - една назад. Винаги има връщане назад. Бавно, но е важно да се върви напред".

Опел, аз редовно сънувам сънища, свързани с ходене до тоалетната и , обикновено, от зор се събуждам.
И аз днес бях много зле. Цял ден лежах и се тъпках с лекарства. Любимият вечерта ме заведе със зор до майка си да се прощаваме и да си пийнем и хапнем и като пийнах ракийка ми мина...

Дара, толкова съм ти благодарна за написаното. Поплаках си. Психотерапевта ми ми се скара малко днес по телефона че бързам и че не става насила. Всеки ден,  но по малко. Първо каза да свикна с магазина до нас. Когато влизам там спокойна , тогава да увеличавам разстоянието. Иначе,каза че си вредя повече и връщам крачка назад. Така е както пишеш. Ще слушам преборили те се като теб и специалистите и дано успея скоро и аз. Не те познавам но те прегръщам силно.

Сали, и от мен прегръдки!

Нежи, как си днес?

Май вчера на много зле. Как сте днес? Аз сутринта бях като пребита, като се размърдах се пооправих.

По-добре съм. Идея си нямам от какво бях така. Рових в нета за магнитни бури/не че ми влияят, ама знам ли/, нищо не открих. Виждам, че и други вчера не са били добре...

При мен не знам защо така се получава, но седмицата някак удържам с по-леки симптоми, но събота вечер все ми е кошмар. Предполагам отпускам от работната седмица. Лягам и съм като в полусън няколко часа - нито сън, нито реалност. Чувство за полудяване - на 100%....

Salii На мен ми отне много месеци да вляза в магазин- голям и в заведение.
И досега ги избягвам, ако мога ходя по малки магазинчета където се чувствам ок а не в големите вериги където ми призлява и понякога съвсем неочаквано дори. Мъжът ми дори ми се разсърди че не искам да обядвам навън с него, обясних му не ме разбра.
А три месеца излизах на по 200-300м разходки на ден и това беше, много воля е нужна. И много търпение, а аз никак не съм търпелива.
Като цяло съм чувала психологически съвети да се изправиш срещу страховете си и да правиш точно нещата, които те плашат, да ви кажа никак не съм съгласна. Ако го правиш за да се доказваш мисля няма нищо положително в това, трябва да го правиш когато го желаеш и когато наистина се чувстваш готов. Ако никога не го пожелаеш, също е ок, просто толкова много хора по света не правят стотици или хиляди неща и не е свършил света. Ако зациклиш на мисълта примерно искам да ходя на море тази година на всяка цена, но ти е зле и не можеш и си налагаш да го направиш въпреки гадното чувство и тревогата, за мен си правиш лоша услуга, по-добре си кажи Няма да отида. Така ми е ок, не ми се ходи, искам друга почивка у дома пред телевизора в парка или където съм ок. Другата или по-другата година ще отида, когато съм ок и съм готова, ще видиш че може би ще отидеш без това натоварване и тези драми, дето иначе би имал. Като цяло сегашното общество ни пресира по страенен начин да правим нежелани неща, които точно така се връщат на психиката ни. Примерно днес всички ходят на салса, ама аз мразя да танцувам обаче ще ходя защото е модерно, а то е модерно защото някой който води салса иска да изкарва пари от това и го прави модерно. Или всички ходят на йога, а аз мразя бавните движения и ме травмира самото начинание и какво ли още не. Всички си купуват точно този скъп телефон и аз трябва да го имам ще се скапам от бачкане но ще го имам. Виждате ли как се разболяваме сами с помощта на рекламата и на това което другите правят. Ние сме себе си, правим нещата които на нас ни допадат. Аз мога цял ден да лежа и да чета, за друг това е като да го затвориш в затвор, може да ходи цял ден в мола, за мен молът е затворът, толкова сме различни.
Когато почина Боян Петров не знам защо, но си помислих той точно това търсеше смъртта, всеки негов връх беше крачка към смъртта. Всеки път се доказваше на кого и за какво? та той беше превъзходен човек, можеше да тренира децата, да прави обичайните неща, но не му бяха достатъчни и наистина има такива хора, някак търсят смъртта с тежки предизвикателства, докато не я намерят.
Ние обаче сме обикновени хора, правим обикновени неща и няма срамно че има дни когато не можем да изкачваме върхове, да стъпваме дори, защото сме такива каквито сме- уморени, тъжни, себе си.
 

Опелче, при агорафобията си трябва и малко воля да се прояви. Иначе никога няма да се престрашиш да излезеш. Поне при мен беше така. Тамън бях свикнала малко с излизането и ме тръшна грип, 3 дни лежах. Това неизлизане 3 дни ме върна 5 крачки назад....  Тук изобщо не говоря да идеш в Мол или на море, а едно просто излизане пред блока, което за нас е толкова трудно.... То сигурно за останалите звучи смешно, та дори и за хора, които са с ПР.
На ресторант още ми е неприятно да ходя, на кино/театър/концерт не съм била от повече от 3 години и май скоро няма да се реша да ида (да ида на кино и да правя цирк там, не мерси ).

Днес ми се наложи да отида до личната лекарка и естествено ме закараха до там че е далече. Наложи се да чакам около 2 часа. Когато ми дойде редът усетих че ме връхлита паниката. За малко да се откажа. Викам си влизам. , Ако ще се мре да се мре. Изтръпнах , едва влязох и се задушавах. И като взех че ревнах пред жената и усетих как напрежението лека полека спада.излязох доста по спокойна. Не трябва да се напрягаме  и насилваме за нищо. От напрежение винаги да правим каквото трябва и каквото всички, изпушваме. А трябва да имаме клапан. При мен клапана се оказаха сълзите, този път. Моят съпруг също не ме разбира, подкрепя ме но не ме разбира. Хайде приготвям се за една 200 метрова разходка че утре времето се разваля.

Разбира се Дара и аз бях така, изобщо не можех да мръдна от къщи, мислех всеки пък като изляза че умирам.
Трябва да се търси средата. Ако го правиш насила ама съвсем насила - примерно защото мъжът ти казва или психотерапевтът или защото хората очакват от теб, се появява обратен ефект, ако знаеш че го искаш и го правиш малко по малко и се оставиш на времето мисля е по-добре.
Имам един приятел след тежка драма в живота си отиде на психиатър, влезе излезе и повече не се върна. Питах го защо така? Ами каза разбрах, че само сам мога да си помогна, никой друг.
Всъщност гледах едно предаване за такива като нас и новите видове лечение - как с изкуствени стимулатори с помощта на компютри, които имитират страховете ни ги лекуват, примерно слагат ти очила и те държат над една пропаст докато се убедиш че си ок и не е страшно. Някой прилагал ли е такова лечение и какво мнение имате? Аз съм малко скептична.

За първи път чувам за такова нещо, но бих се подложила , поне си мисля че бих. Защото съм нетърпелива и искам бързо да се освободя от страховете си. Сега разчитам на АД. Към тях съм скептична, защото не на всички помагат. Прав е твоя познат, сами сме в това. Споделяме но сме сами.

Не знам дали е смешно или тъжно... Ще ми сложат очила и ще ме качат на метрото или да се разходя в Мола.

Аз гледах индийски трилър "Агорафобия" и на жената и слагаха едни огромни очила като бинокъл и я караха да обикаля по магазините виртуално, но тя даже и с очилата умираше от паника.....

Али, то самата мисъл те докарва до паника. Ще го потърся в нета да гледам. Мерси!