понякога гласуваме доверие на децата си, мислим, че се случва едно - а се оказва коренно различно. Стремиш се хем да не си цербер, хем да предпазиш - и накрая - мазало.
Като знам и аз как на късмет съм успяла да мина между капките и да не се закача в нищо, което да ми свали глупавата пубертетска кожа... жив късмет. И това въпреки огромните усилия на мама, която си беше и човек, който не оставяше лесно нещата да вървят по течението и полагаше сериозни старания да ми влее акъл в кратунката... татко по това време беше в Либия - като се върна, вече бях влязла в по-разумния си вид.
Още на следващия ден след като се разчу за случая,
учителката по български на нашия осмокласник е отделила
целия си час да говори на децата за черното лице, което се крие зад
тоя кошмар. Андрей каза, че лично той е успял да усети колко е страшно - успял е за момент да си представи, че е на мястото на безсилния и безпомощния.
Понякога имам чувството, че съм ужасно изостанала по отоншение на трендове и разни инфлуенствания - разбирам със закъсниние за съществуването на някакви тотални измекярщини, за които тийновете са съвсем наясно.
Нищо друго не ми остава освен говоренето за доброто и злото в най-старомодния им, вечен образ. И да се надявам, че отсреща ме слушат не само уши, а и сърце.