Антисоциални, интровертни, темерутковци - 2

И аз така.
Силно ме натоварват негативни новини, поради което не гледам ТВ от години, новините изобилстват с трагедии.
За постоянната умора не съм съгласна, но мисля, че се разбира като изтощение от чуждо присъствие. Което е факт за мен, на многолюдни места и събития. Уединението ме зарежда.

Мен ме е страх направо от тези вечно пренавитите и позитивни хора, честно, не е нормално това

Нали?! Или е ужасно лицемерна поза, или са си луди

Придворни шутове. Има две основни роли- на търсещите съжаление (вечно оплакващи се и ощетени от живота), и на обичащите да им завиждат (демонстриращи колко са позитивни, преуспели и щастливи). И двата типа се нуждаят от публика и не рядко доста преиграват в ролите си.

А как се справяте със здравословните проблеми?
Аз никога не се оплаквам, дори не споделям с близките си. Първо не искам да ме разпитват, второ не искам да ги тревожа, и въобще не мисля, че с нещо ще ми помогнат.
Хепи знае, че се допитвах до нея преди време, даде ми полезен и адекватен отговор.
В тази връзка, страшно ме натоварват и хората с които се падам в една стая по болниците. Защо се чувстват длъжни да ми разкажат в детайли и многократно цялата си биография?

Мразя да споделям или да се оплаквам,знам ,че само майка ми би ме разбрала,но и на нея ги спестявам,че веднага вдига кръвно...Всичко тая в себе си,затова и ме мислят за смотана и темерутеста,свикнах и не ми пука особено...
Готова съм да изслушавам,да дам съвет или да помогна ,ако някой се допита до мен...макар ,че и това вече ми дотяга,когато срещам недоверие в отсрещната страна...Една позната на майка ми напоследък все ми звъни за да се оплаква,едни и същи неща ми ги говори всеки път,много била зле,а не спря да пътува по почивки в Бг и чужбина..и в САЩ беше преди месец и само охка,пъшка...не и вдигам вече като звъни,...да пише във вайбър,ако имам желание ще и отговарям..

Най много споделям...във форума. С колеги абсурд, с роднини рядко. В стая болнична. ..зависи. Обичайно плащам самостоятелна...

Преди 4год бях повече от седмица в болница и попаднах в стаята с една жена,която не спря да си разказва целият живот,от до...много досадна,главата ми гръмна от всичките и истории,нейни,на децата,на внуците...като ми идваха на свиждане и тя се домъкваше...

И аз не споделям много, само със сестра си, ама и с нея спрях напоследък. И тук нещо ако споделя,което ме вълнува и това е. Често оставам сама с мислите си.

Споделянето е едно, мрънкането и оплакването- съвсем друго.
Напоследък се хващам, че и аз взех да мрънкам и да се оплаквам, доста повече от преди. Позволявам си го пред 1-2 приятелки за малко, но най-много пред ММ. Който пък хич не обича такова поведение, та приключвам набързо. Роднините ми не подозират за повечето ми проблеми.
Като цяло си изживявам и преработвам нещата сама, не обичам да товаря околните. 
Вечното оплакване, без никакво действие за решение на проблема, си е чист вампиризъм.

Тази познатата на майка ми,която ми се жалва с часове по телефона ,ми действа точно като енергиен вампир...цял ден ми бучи главата след това и акълът ми все в нейните проблеми

Здравейте, много се радвам, че открих тази тема! Мисля, че мога да се впиша изцяло в образа на интроверт. Даже ми е малко тъжно и постоянно в главата си въртя какви ли не сценарии как ще се освободя от тези притеснения, тая срамежливост, тая затвореност и постоянно си представям как превъзмогвам всичко, но... крачките, които правя не могат напълно да ме пречупят. Сега ми предстои смяна на работата и дори се чудех дали работа като търговски представител би била полезна за мен, но реших, че просто няма да се чувствам добре с толкова много настоятелно общуване и убеждаване на хората да купят нещо от мен. Това ме ужасява. Сегашната ми работа е свързана с журналистика и също се чувствах изключително неудобно от постоянното досаждане на хората и настоятелното разпитване и опитите ми да ги убеждавам в разни неща. Постоянно се чудя грешно ли разсъждавам, дали трябва да се принуждавам да излизам от тая зона на комфорт... но не бих могла да бъда твърде далече от тази зона. В малки дози - да, но не и нещо напълно различно от мен. Не знам дали това е загуба... натъжава ме подобна мисъл. Видях, че сте обсъждали и учителската професия, която аз също доста сериозно сега обмислям като потенциална работа за мен. Но ето, не един човек ми казва, че не било за мен. Не било за хора с мек характер... ами не съм съгласна!

И да кажа, че веднъж много се обидих като ме нарекоха "темерут". За мен тази дума има изключително лоша конотация, за намръщен човек, който не харесва другите и нарочно страни от тях. Напротив, аз обичам общуването, винаги са ме привличали отворените и екстровертни хора и съм си мечтала да съм като тях. В никакъв случай мълчаливостта ми не е от "темерутщина".

Вярвате ли, че темпераментът и характерът на човек са важни фактори за избора му на професия? Аз вярвам в това, но както казах, постоянно се разколебавам от разни подмятания като: "Всичко може да бъде научено", "Не израстваш, ако не напуснеш комфортната зона", "Можеш да бъдеш и двете неща", "Ми стой си цял живот у вас и не прави нищо", "От какво толкова пък се притесняваш, няма да те изядат", "Ти нормална ли си да се притесняваш от хората, погледни ги, има всякакви"...

P. S. Извинявам се за дългия пост, но просто не мога да не споделя още. Тъжно ми е, защото се чудя как се е формирал характерът ми. Определено съм "галениче на съдбата" и семейството ми се е грижило много за мен. Нямам брат или сестра, не съм имала лишения, но все пак майка ми е строга и ми е дала добро възпитание, смея да кажа. Постоянно се ровя в себе си и се чудя кой фактор как ми е повлиял и защо съм такава. Все пак знам, че никога няма да разбера и не мога да соча някого с пръст и да кажа: "Ти ме направи такава!". Каквото било, било. А и все пак вярвам, че този тип душевност предполага и по-голяма чувствителност, а за мен това е нещо прекрасно и хубаво. А това, че има хора, които няма да ме разберат и дори да смятат чувствителността ми за слабост... ами... какво да се прави. Няма как всички да бъдат настъпателни и нахакани. А и защо винаги това се счита за предимство и за задължително условие за "успех" в живота?

Явно си млада, Джуд, щом с такава енергия се ровиш в себе си и търсиш отговори.
Като поодъртееш, нещата се оправят или поне могат да се оправят - осъзнаваш, че няма смисъл от чак толкова много отговори - за к'ъв бяс са ти нужни, след като така или иначе няма голяма вероятност да се промениш.
Ще стигнеш до момента, в който ще усетиш, че приемаш себе си, ще настъпи мир и много рамки ще се строшат сами.
Ще започнеш да цениш мига и това, което си, което те заобикаля.
Поне това се случи на мен и съм благодарна на съдбата, че получих мъдростта да не си задавам излишни въпроси и да не се терзая за много неща.
Сега съм просто carpe diem

Много добре казано.
Аз също съм от тези, които се питат разни неща и искат да променят себе си по някакъв начин, но нали всеки е различен. И ние хората трябва да се приемаме, кой по-тих, кой пък много шумен. Важното е да живеем със себе си и да не се товарим излишно.  
На мен, мисля че не са ми казвали, че съм интроверт, но аз сама се определям като такъв човек. Покрай почивката, която имам дълго време съм още повече сама със себе си и това не ме плаши, някои хора могат да ме помислят за хахо...