Антисоциални, интровертни, темерутковци - 2

Като усетя, че се дразня от някой, говорещ по телефона в градакия транспорт и си припомням, че е същото като двама души да пътуват и да говорят, само дето единият не се чува. Не можеш да забраниш на хората да си разговарят, и това ме успокоява от раздразнението
Но ъова с суфлирането вече дразни, най-малкото защото никога не успявам да разбера какво ми казва единият от двамата.

Здравейте и от мен. И аз към особената порода - вглъбени в себе си и неразговорливи. Всъщност отдавна знам,че съм интроверт, но с течение на годините започна въобще да не ми пука от много неща, най-вече  от - "какво ще кажат хората" и се чувствам прекрасно. Всъщност аз се чувствам добре сама в собствената си компания, никога не ми е скучно и предпочитам домашния уют. Обожавам да чета книги от малка ,та  до днес. Никога не  съм обичала да ходя по заведения, не обичам шумни компании и пр. Нямам много приятели, даже почти - имам една вярна приятелка от 35 години и с нея се чувам по тел.почти всеки ден/живее в друг град/. Тя е единствения човек, с когото ми харесва да си говорим за всичко и не ми е досадно. Иначе съм намалила тел.разговори до възможния мининмум. Не ми се говорят или пък слушат празни приказки. Особено не обичам и аз както се спомена в темата по напред, някой не особено близък, да започне да ме занимава с неговите проблеми, или да ми разказва за хора които не познавам с подробности. Бягам като  дявол от тамян. Имала съм случаи да се чуя по тел.с хора от фейсбук/т.н.приятели/ Ами след фрапиращия 3 часов разговор с една жена, с която за първи път се чувахме и тя ми разказа от -до за житието и битието си, вече абсолютно избягвам да говоря по тел. с непознати. Едвам издържах тия 3 часа, как не й спряха устата, не знам. По принцип, нямам проблем с общуването, но не желая да комуникирам с всеки. По - скоро съм социално избирателна,  ако имам обща тема и тя е достатъчно интересна, с удоволствие комуникирам с дадения човек. Но пък обичам и да съм си сама, презареждам се и ми е хубаво и уютно вкъщи с мъжа ми и двете ни котки. Детето вече е голямо и относително самостоятелно.

И аз не обичам дългите разговори по телефона..

Аз и кратките разговори по телефона не обичам Веднъж се уговарях с най-добрата ми приятелка да излезем - по месинджър, разбира се. Приятелят ми ме гледа, че седя на дивана, готова, облечена, и ме пита какво чакам. Викам, да ми пише, дали и тя е готова, че да излизам. Ей, като прихна да се смее. Пита ме защо просто не й се обадя да я питам. Изобщо не ми беше минало през ума, че и това е вариант

Ох, телефонните разговори и на мен са ми крайно досадни. Изяждат ми малкото свободно време, което бих могла да използвам да прочета нещо.
Миналия ден не издържах и на около 15 минута прекъснах един колега, защото иначе можеше да ми говори с часове. Неща, които изобщо не ме засягат, отпреди 30 години, минали и заминали.
Ако говоря, трябва да е кратко и по същество, без излишни подробности и отклонения.
Също така, не помня дали съм писала в темата, не мога да разказвам как ми е минал денят. Върша толкова много неща всеки ден, някои съвсем машинално, рутинно, и е абсурд да ги изброявам. Като слушам колежки как си изреждат от ставането, до идването на работа какво са правили, страшно се отегчавам и ми е напълно безинтересно.
По тази причина не пиша в теми тип отчетни. Само в тематични. За обмяна на информация.

За отчетните теми - пробвала съм се няколко пъти, не става. Това, да се отчитам постоянно и да отчитам и останалите от темата, като ги изброявам поименно и коментирам, никак не е моето.

Напоследък с мъжа ми (и той е интроверт) обсъждаме колко много хора обичат "чуванките". Макар че всеки ползва вайбър, месинджър и т.н., сякаш не им се занимава да пишат, явно им е дълго, а повечето хора са нерваци. Това е ок, но лошото е, че не се усещат колко излишни неща изговарят. Няколко примера от мен:
1. Работя с французи, харесва ми, самата аз съм франкофон, но количеството вербална комуникация е потресаващо, просто това е културата. Имало е случаи на срещи, насрочени за половин час, които се проточват над час и се казва ЕДНО съществено нещо. Имало е случаи, в които в рамките на 10 минути се говори за нещо, което може да бъде казано с две изречения - точно, ясно, стегнато. Сега съм по майчинство и си почивам от това вербално пренатоварване.
2. Учителка на сина ми от време на време ми звъни, но за съжаление не да ми сподели нещо конкретно и интересно за него или за учебния процес, ами общи приказки и как трябва да организирам другите родители..
3. Понеже в момента уча, питам курсовата ми ръководителка нещо кратко и ясно по вайбър - моли ме да и звънна и вместо да ми отговори на въпроса, за да си организирам времето, ми разказва 15 минути колко е отговорна специалността.
4. Колежка ми звъни, за да ми зададе изключително кратък въпрос с още по-кратък отговор, който точно ми е написала и по месинджър (не беше спешно).
И така, хубаво е, че я има тази тема, за да знам, че не съм сама.
Ако някой живее в Редута в София, може да ми даде сигнал - много обичам да си общувам със себеподобни интроверти Ако има дете - още по-добре.

Да си споделя болката.
Два последователни уикенда се заричам как няма да излизам съботата и неделята да се срещам с разни хора и двата пъти половинката напълва почивните дни със срещи с родителите му, разходки с приятели негови и тн.
У-жас!
Отивам другия уикенд на луната! Там хора поне няма.

Хора, да се оплача и аз...
Работя си от вкъщи с години, на спокойствие, творя си разни неща, дизайнер съм. С 99% от клиентите си комуникирам писмено. Обаче днес една клиентка искаше да звънне да го "изговориме".... Значи след разговора главата ми е толкова претоварена, че ще гръмне, треперя и ме е яд, че никой не се съобразява с нас. Обясних й, че съм отвикнала да говоря с хора и ми е по-лесна писмената комуникация и тя: "Това не е добре"... Издразних се, както и да е.
Не спря да дърдори, разказа си целия живот и накрая дори не разбрах за какво ми звъня, само се натоварих. Уж звънна да ми каже за някакъв колега, който искал да се свърже с мен, но вместо това дрънка половин час празни приказки...
На всичкото отгоре едни приятели искали утре да ходим на кръчма.... Ама че УЖАС.

Иде ми да избягам, да си се затворя и да си почивам, гледам филмчета, да си работя спокойнично и да си пия кафе с мъжа ми.

Мили момичета, преди бях тъжна от факта, че съм различна, но сега толкова добре се чувствам със себе си и интровертността си, че не искам да се променям. Вие имате ли такива случки, където не искате да ходите, но вече сте отказали 200 пъти, че накрая ще останете без 0 приятели. Надявах се времето да е лошо и да не ходим Но май няма как.
Дано да срещна разбиране тук. Душичката ми си иска комфорт и спокойствие!!!

И аз нямам приятелки, сама прекъснах контактите с тях. Виждахме се по-рядко и по-рядко, докато спряхме да се търсим. Хем аз не ги търсех и главно аз се отчуждавах, хем чо едно време се бях скапала, че нямам приятелки. В момента излизам с компанията на приятеля ми, има и момичета, някои дразнят, оплаквала съм се, но се опитваме да намираме общ език. Даже се е случвало приятеля ми да е в командировка, но аз пак си излизам с тази компания, звънят ми и т.н. Иначе и аз съм някакъв тежък интроверт, от много "джънгър" и много народ и смях почва да ме боли главата. Свикнала съм всичко да си ми е спокойно. 🤣

Angelika, напълно те разбирам. И си в правилната тема.
Ето, илюстрация, много точна. Поне за мен.


Аз сега съм на санаториум. Помолих да съм сама в стая. В столовата също гледам да отида към края, когато хората са си отишли, за да съм сама на масата.
Толкова жадувах за такова уединение, че не мога да се нарадвам. Далеч от тълпата, от масата и въобще от всякакво нежелано присъствие.
Имам един познат в града, много искаше да се видим. Е, видяхме се, но втори път не бих си го причинила. Отвикнала съм от безсмислени и формални разговори.
Чудесно ми е да си се разхождам самичка, където и когато искам. Не ми е проблем да седна на кафе/торта/сладолед, без някой да ме занимава с празни приказки.

На мен ми се наложи дълго време да съм в болничен заради дъщеря ми. От Пирогов я поеха (щото беше спешно в началото) и май ще се възстанови напълно. Дано, дано! Но все се намираха някакви любопитни колеги да ми звънят по телефона и да ме държат на него сума време, а аз не знам къде се намирам. Имат ли пощада? И аз супер тъпа - обяснявам. Вместо да им затворя. В понеделник тръгваме нормално на работа и на училище (детето изпусна много материал, аз се опитвах да ѝ преподавам "уж", сещате се колко ефективно).
В Понеделник ми стискайте палци  - ще ме кръстосват отвсякъде с разпити!

Радвам се, че не само аз намирам приятелите за досадно задължение и ангажимент… След някакво събиране имам нужда от уединение за да си почина хаах

О, това все едно, че аз съм го писала.

Оня ден хващам убер. Някакъв досадник ми се падна. Започва да ми обяснява как 4 километра пътувал до мен за някакви мижави 3 евро. Всичко било много зле в тая държава, ама шофьорите най-зле. Нали съм била знаела какво станало във Франция? Целия свят знаел. Седя и мигам. За кое? Стачки-мачки, туй-онуй хванали един убер, вдигнали го и го хвърлили на боклука. И тука така трябва. На какво приличало това. Ма то не било държава това бе, нищо не било. Можело ли такова нещо. Нямало икономика, ни нищо. Мизерни заплати. Всички страдат. Шофьорите най-много. На бунт, всички на бунт! Иначе нямало да се оправи тая държава. После се обръща, поглежда ме и вика "Кат ви гледам и вас с таз кисела физиономия...И на вас ви се отразява кризата, нали? Личи ви, че страдате". На всичкото отгоре! Изтърси ме на някаква улица и вика "Айде, стигнахме". "Ама - викам - чакайте малко, не е тука. На номер 133". А той "Аааа вярно, объркал съм. Така е, като се заприказвахме ". А то само той приказва. Божке лееее, жива да не бях. 🤦