И пак за любовницата и съпругата

Според мен и в двата случая е жива рана.Просто в единия случай може би ще се възтановиш по-бързо, ще прекратиш по-рано токсичната за теб връзка, няма да изпадаш в крайности, но това не означава че няма да страдаш , когато обичаш и те предадат няма как да не боли и да кажеш, аз обичах осъзнато и за това съм окей със ситуацията.Аз съм си тръгвала от безперспективна връзка, в която съм съзнавала чувствата си и непреодолимите ни различия, била съм и сляпо влюбена напълно неосъзната е даже в първия случай ме болеше повече.И пак стигам до там,че да си осъзнат и самодостатъчен не означава че няма да страдаш.

Щом връзката е била токсична, значи не става въпрос за любовта, за която говоря. Емоционално зрелия (или осъзнатия, или самодостатъчния- не съм сигурна кое определение е най-удачно; думите са много ограничаващи когато става въпрос за емоция) човек въобще няма да влезе в токсична връзка. На такъв човек страданието му (и всички негативни чувства- за сметка на позитивните) е ограничено до минимум и е главно в резултат на емпатия.
Аз не страдам, че някой не ме обича, защото любов не ми липсва. Ще я дам на този, който я иска и ми отръща със същото.

Да уточня аз казвам как ги разбирам нещата, не казвам че съм си самодостатъчна и мисля, че  този вид хора "На такъв човек страданието му (и всички негативни чувства- за сметка на позитивните) е ограничено до минимум и е главно в резултат на емпатия.
Аз не страдам, че някой не ме обича, защото любов не ми липсва. Ще я дам на този, който я иска и ми отръща със същото."  са високо духовно извисени , който въобще не създават семейства и те не се обвързват емоционално с никой, да защото не им е нужно.За нас по-простосмъртните ни е достатъчно да не губим самоуважението си заради някой друг човек, защото не можем да функционираме сами.

Аз не съм съгласна с всичко написано. Което не прави моето мнение по-вярно, просто имаме различен опит.

Аз минах през поредица неуспешни, отровни за мен връзки. Докато се светна, че не другите, а аз съм отровната към себе си. Останах сама изветно време да излекувам раните, които сама си причиних. Беше ми трудно, но необходимо. И най-после имам отношения, каквито винаги съм искала, но мислех, че не са възможни.

София, твоят пост ми се приближава повече до реалностите на нормалния човек. Ако любовта беше само осъзнаване и рационалност, ами някак не ми се струва да става въобще дума за любов. Любовта е по-скоро емоционална стихия, която ни завладява без оглед на последствията. Ако имаме късмет, тя не влиза в конфликт с разума, а напротив - тогава се отдалечаваме заедно към залеза прегърнати. Ако изтеглим късата клечка да се влюбим в неподходящ (като личност, време или обстоятелства), тогава имаме няколко възможности. Едната е да плюем на разума и да преследваме любовта до пълна катастрофа. Така правят по-слабите духом. Другата е да си съберем всичките сили за самоконтрол и да прекратим контактите, но за емоциите....това е много по-дълга и трудна борба. Но и в този случай не се касае за самодостатъчност. Не сме си самодостатъчни, не сме. Само сме по-силни.
Това дето самоосъзнато пускаме неподходящия обект да си върви, пък ние без грам страдание продължаваме нататък, ми се вижда чиста утопия. Или някакво емоционално състояние на възвисеност, дето е толкова възвишено, че чак не е много човешко. Или въздействие на дрога - емоционална или психотропна.

Трайните връзки, особено измерваните с десетилетия, неминумо преминават през някакви кризи. И ако я няма тази необходимост от другия, те просто се разпадат. Заради всеобщата мания по самодостатъчността, хората много се пазят да не се обвързват емоционално и материално с други и при най-малките проблеми просто преминават нататък, без да полагат никакви усилия да разрешават проблемите си. Затова днес почти всички се събират с ясната идея, че е временно, по-скоро за кратко.

Истински самодостатъчните хора не се обвързват трайно с никого, не градят дом, не раждат деца. Защото за да си самодостатъчен, трябва да си малко или много егоист. А за да се обвържеш с някого и да си поставиш част от съдбата в чужди ръце (дори само емоционално), се изисква отдаване.

Признавам, че на моите години ставам все по-самодостатъчна и все по-неспособна да с отдам на когото и да било, освен на децата си. Затова, ако се провали бракът ми, едва ли бих се впуснала в сериозна връзка.

Black_Sapphire, замени "самодостатъчен" с друга от думичките, които изпозвах- емоционално зрял или осъзнат... мога и още да предложа, че явно тази ти е като трън в... там. Явно не схващаш посланието, което носи и се хващаш в едно висящо във въздуха определение. Думите ограничават, не могат да изразят дълбочината на една емоция, за това се оптай да погледнеш зад тях. За това ти предложих да четеш литература щом те интересува въпроса за себепознанието... там е обяснено надълго и нашироко. И можеш да си избереш това, което съответства на твоето ниво и светоглед.

Да, определено думата "самодостатъчен" не ми харесва като избор. Означава - достатъчен сам на себе си.
Аз искам да живея с човек, който се нуждае от мен, а не на когото му е все тая там ли съм или не.
Не означава, че искам да живея с човек, който не може да се контролира и изпада в патологична ревност или би ме убил, ако го изоставя. Но просто да се нуждае от мен, да му липсвам, да намира присъствието ми не само като приятно разнообразие, а като много съществен фактор за щастието му. Искам да представлявам първостепенна ценност за партньора си, а не просто нещо, с което към момента му харесва да е. И с което лесно може и да не е.

Когато любовта към другия е осъзната, зряла, тя носи само положителни емоции. Негативните емоции идват от егото, а не от любовта в сърцето... Аз виждам егото и любовта като два полюса, първото е източник на неудовлетвореност от живота и самота, второто- на щастие. Любовта е усещането за свързаност, за цялост с всичко. Егото е усещане за разделеност от останалия свят.

Все по-сбъркано ми звучи.
Човек без никакво его?
Хвърчащ на крилете на вселенската любов?
Да не става дума за някоя йога/Кришна секта?

Не съм казвала, че има човек без его и изграден от чиста любов (всички сме грешни), а че двете понятия са несъвместими. Любовта изключва егото и обратното. Всеки човек дава превес на едното или другото според степента на осъзнатост, зрялост (не "самодостатъчност" ).

Човек, за да се чувства добре с друг, първо трябва да се почувства добре със себе си.

 Но просто да се нуждае от мен, да му липсвам, да намира присъствието ми не само като приятно разнообразие, а като много съществен фактор за щастието му. Искам да представлявам първостепенна ценност за партньора си.
      Ето тези думи са породени от егото не те нападам, нищо подобно, всички имаме его  и аз искам партньора ми да ме поставя на пиадестал, но като стана въпрос за ЕГО ето това е

Егото поражда очаквания, а очакванията- разочарования.
Къде поставя човек своята половинка има връзка само със самия него, не и с половинката му.
Пп Всичко идва с времето си, не си вкарвайте излишни размисли.

Да те поставя на високо ? Мирише ми на садо-мазо.

Хора, няма правилна и грешна гледна точка, според мен, що се отнася до изневяра.
Всичко зависи от характера на човека, от неговото душевно и умствено съзряване.
Аз лично простих изневярата но условието ми беше да не продължа да живея с този човек повече. За мен прошката е способността на един човек да се освободи от омразата, ненавистта и неприязънта към друг човек, който е наранил него или негов близък, когото обича.
Сега, почти 4г по-късно, не съжалявам за постъпката си. Не мразя бившия си; в добри отношения сме; той, аз и децата пораснахме много след всичко и смея да твърдя станахме по-добри хора.
Не мисля, че едно семейство трябва на всяка цена да не се разпада "заради децата", защото именно заради децата, аз като родител съм длъжна да им предоставя здравословна среда, в която няма ежедневни скандали, обиди, побоища или сълзи. Те винаги ще имат майка и баща и аз не бих спряла по никакъв начин контактите им с бащата. Даже напротив, сега тези срещи са много по-често и пълноценни от преди.
Много родители правят грешката да използват децата си като оръжие в битката си срещу другия родител. Ако само можеха да погледнат отвъд егото си и осъзнаят, че това наранява най-вече децата, те никога не биха го правили.
Прошката е акт, който трябва да направим заради себе си, а не заради другия човек. Прошката за мен е егоистична постъпка, за да спася душата си от омразата, която ме изяжда и по никакъв начин не вреди на този, към когото я изпитвам.
Така решавам аз терзанията си към изневерителя и продължавам напред! 😌