Може би е малко банална тема, но когато на някой му дойде до главата, всички проблеми стават трагедия.
Но обективно погледнато стигаме до възраст когато основните цели в живота са постигнати или сме се отказали от тях, физически се променяме на към по-зле, близките ни стареят и/или умират, приятелите ни ги виждаме по график на министър за след две месеца, за да намерим удобен ден, не пътуваме почти, защото не ни се занимава с безумната организация, която може да се наложи...
Все едно вече нищо не може да ни даде тази еуфория от очакване или от амбиция..
Удобството и спокойствието на познатото ни завлича ужасно, изморени сме да търсим решения и предпочитаме да не се налага да ги търсим.
...както беше казал Т. Пратчет:
Невероятно е че в свят на толкова чудеса, човека успя да създаде скуката.