Как преодоляхте вината ?

  • 6 970
  • 146
# 135
Anonymous

Нещо си написала, но не е по моя въпрос. Аз питам защо се решават нормалните жени да са с един "изрод". Ти отговаряш на друг въпрос, "Защо не се решават да направят стъпка към разод?"
 Или пък не, ти отчасти си засегнала болното място. И аз така мисля. Те са направили компромис, и този компромис е със себе си, изискванията си. И ако се задълбае няма да е изобщо приятно.

Моя въпрос е провокативен, аз отговора за мен си го знам какъв е.

Цитат
защо аджеба нормални жени, решават да създадат семейства и е деца раждат, на някакви, да го кажем направо, "изроди"?
Може би защото, на тези "нормални" жени, от малки им се набива в главите, че семейството се гради на компромиси. Да ама не. Компромис се прави, ако искаш и когато решиш - не в името на семейството и на всяка цена, за да оцелее то.
На мен ми хрумва например защото, нормалният за теб е изрод за мен и обратното.
Виж целия пост
# 136
Цитат
Или пък не, ти отчасти си засегнала болното място. И аз така мисля. Те са направили компромис, и този компромис е със себе си, изискванията си. И ако се задълбае няма да е изобщо приятно.
В общи линии това имах предвид. Wink
Според моите наблюдения и примерите тук, стъпката към развод я правят, когато им прелее чашата на търпението и не могат повече компромиси със себе си, да правят.
Виж целия пост
# 137
Този човек от темата май не е изрод, какво точно да коментираме? Хората се разделят по милион причини. Най-често двамата са несъвместими, но не значи, че единият е гадняр, а другият ангел. Просто като двойка не хармонират; може още в началото да е било така, а може изненадващо партньорът да се промени.

Всяко едно голямо събитие в живота има влияние върху нас. Според мен с появяването на децата хората са склонни да покажат и някои неприятни черти, защото стресът предразполага. И докато единият например е просто изнервен, другият може да стане истински грубиян. Не мисля, че човек може да вижда в бъдещето и знае кой как ще изригне при трудности.
Виж целия пост
# 138
......
Това ако някой, може да отговори, би било интересно. Ама стига с тези, "Той се промени", "
Той не беше такъв" и т.н. Човек не се променя, човек си е такъв, какъвто е.

Променя се, и още как. Как да кажа, "базовите настройки" не се променят, но има развитие, което зависи от средата, външните стимули и житейския път с неговите премеждия като цяло.
Виж целия пост
# 139
Има промяна в поведението - ако е нарцис и в началото се прави на много добър, обичащ, обгрижващ. Ухажва по всички правила на играта - докато те върже и се успокои, че няма да му избягаш. После постпено си връща фабричните настройки и го виждаш истински в целия му блясък на егоист. Тогава почваш да се чудиш къде сбърках и какво стана с любимия. Почваш да му търсиш оправдания - уморен, изнервен, проблеми в работата, проблеми с роднини. Целият набор от опрвдания от негова страна как другите са виновни.
Виж целия пост
# 140
Причините за раздяла могат да са най различни и не е задължително някой да е "изрод", за да не се получат нещата. Хората си мислим, че можем да предвидим много напред във времето и се опитваме да четем другите, да ги анализираме и да прогнозираме. Животът е непредсказуем и разделите се случват. В днешно време са повече от преди поради факта, че общественото мнение не е чак така крайно против като преди. И това си носи и плюсовете и минусите.
Аз се събрах в ранните ми 20 години с БНД. Компромиси с мен не съм правила чак толкова по простата причина че не съм била и толкова изграден характер. Иначе казано аз се промених, не другият. Не съм гледала за нещата, които в действителност са ми важни, още не съм знаела кои са, а съм си мислила, че знам. Той би бил поносим човек за живеене, ако нямахме дете. Това го видях, логично, чак след детето. Разбира се, можеше и БНД да порасне за поемане на по-голям ангажимент, но не би.
Виж целия пост
# 141
Аз съм доста податлива да ми се вменява вина. Ето, бившите свекъри ме обвиняват, че нервите им са опънати и не издържат, бившият ми се оплаква как му е зле физически, боли го глава, повръща и т.н. Да сме били опитали отново. Ето за тази вина говорех и за тази вина пуснах темата. Жал ми е за него, въпреки обидите и заплахите, с които ме е изтормозил, ми се свива сърцето и за него. За детето ми е най-много мъчно.

Само да ви споделя, че послушах съветите да се откажа от споделено родителство. Тъй като нямам брак правата са мои, споделихме ги. Аз обаче имах чувството, че ще се опита да ме манипулира чрез тях и се възползвах от 8 седмичния срок, в който да се откажа от споделено родителство без причина, само с подпис. И без това приятелките и сестра ми, които повече знаят за него, ме посъветваха, да не ги споделям. Аз ги споделих, защото се подхлъзнах от идеята и двамата наравно да бъдем родители. Но оправих грешката.
Виж целия пост
# 142
Много хора правят драми при раздяла. Ако си убедена, няма да ти пука особено. Simple Smile Гледаш да си наредиш живота и този на детето, другите са големи хора - не си им бавачка.
Виж целия пост
# 143
СПРИ да спасяваш хората, EvoLife, spri-da-spasqvash-horata-evolife.bg

Спасяването и обгрижването имат специфично значение. Ние спасяваме хората от техните отговорности. Грижим се за отговорностите на хората вместо тях. След което им се ядосваме заради това, което ние сме направили. И в крайна сметка се чувстваме използвани и се самосъжаляваме. Това е моделът на триъгълника спасител-обвинител-жертва.

Спасяването и обгрижването са синоними. Тяхното значение е тясно свързано с улесняването. Улесняването като дума жаргон в психологията означава разрушителна форма на помагане. Например, всички действия, които подкрепят един алкохолик да продължава да пие, предпазват го да понесе последствията от действията си или по някакъв друг начин му помагат да продължи да пие, се счита за улесняващо поведение.
Ние спасяваме всеки път, когато поемем отговорност за друго човешко същество – за неговите мисли, чувства, решения, поведение, израстване, добруване, проблеми или съдба. Следните действия представляват спасяване или обгрижване:

– Правим нещо, което наистина не искаме да правим.
– Казваме „да“, когато искаме да кажем „не“.
– Правим нещо за някого, въпреки че този човек е напълно способен да го направи сам за себе си и би трябвало той/тя да го свърши.
– Задоволяваме нуждите на хората, без да са ни помолили за това и то още преди да сме се уговорили да направим конкретното нещо за тях.
– Извършваме повече от справедливия си дял работа, след като са ни помолили за помощ.
– Системно даваме повече отколкото получаваме в определена ситуация.
– Опитваме се да поправим чувствата на хората.
– Мислим вместо хората.
– Говорим вместо друг човек.
– Понасяме последствията от действията на даден човек вместо него.
– Решаваме проблемите на хората вместо тях.
– Влагаме повече заинтересованост и усилия в съвместна дейност, отколкото другия човек.
– Не си искаме директно това, което желаем, и това, от което имаме нужда.
– Спасяваме всеки път, когато обгрижваме другите хора.
 
Когато спасяваме или обгрижваме, може да почувстваме едно или няколко от следните неща: дискомфорт, ситуацията с дилемата на другия човек ни е странна; вътрешна принуда да направим нещо; съжаление; вина; чувство за святост; тревога; прекалена отговорност за човека или проблема; страх; чувство, че някой ни принуждава да направим нещо; слабо или силно нежелание да направим каквото и да е; повече компетентност от другия човек, на когото „помагаме“; негодувание, че са ни поставили в тази позиция. Освен това често си мислим, че човекът, за когото се грижим, е безпомощен и неспособен да направи това, което ние правим за него или нея. Така временно се чувстваме нужни.

Тук не говорим за актове на любов, доброта, състрадание и истинско помагане – ситуации, в които нашата помощ е поискана и необходима с пълно основание и ние наистина искаме да дадем тази помощ. Тези жестове са добрите неща в живота. Спасяването и обгрижването обаче не са.
Обгрижването изглежда като много по-приятелско действие, отколкото е в действителност. То изисква некомпетентност от страна на човека, когото обгрижвате. Ние спасяваме „жертви“ – хора, за които вярваме, че не са способни да поемат отговорност за себе си. Но жертвите всъщност са способни да се погрижат за себе си, въпреки че нито ние, нито те го признават. Обикновено нашите жертви просто си стоят на ъгъла на триъгълника (жертва-спасител-обвинител) и ни чакат да направим своя ход и да си поиграем с тях по ъглите на този триъгълник.

И след като спасим, неминуемо ще преминем към следващия ъгъл на триъгълника – обвинителя. Ние се възмущаваме и се ядосваме на човека, на когото така щедро сме „помогнали“. Направили сме нещо, което не сме искали да правим, направили сме нещо, което не е било наша отговорност, пренебрегнали сме собствените си нужди и желания и сега се ядосваме заради това. За да бъде ситуацията още по-сложна, тази жертва, този нуждаещ се човек, който сме спасили, не е благодарен за помощта ни. Той или тя не оценява достатъчно саможертвата, която ние сме направили за тях. Жертвата не се държи по начина, по който би трябвало. Този човек дори не взема предвид съвета, който с такава готовност сме му предоставили. Този човек не ни оставя да поправим чувствата му. Нещо не се получава както трябва, усещаме, че нещо не е правилно, ето защо събличаме самарянските одежди и започваме да подготвяме кладата.

Понякога хората не забелязват или се преструват, че не забелязват нашето раздразнение. Друг път ние самите даваме най-доброто от себе си, за да го прикрием. Понякога изкарваме целия си гняв навън, особено ако пред нас е член на семейството ни. И без значение дали показваме, позамазваме или правим всичко възможно да скрием своята тревога или негодувание, ние знаем какво се случва.
В повечето случаи хората, които спасяваме, могат да усетят промяната в настроението ни. Те вече знаят. И сега това е само извинението, което са си търсили, за да се обърнат срещу нас. Сега е техен ред в ъгъла на обвинителя. Това може да се случи преди, по същото време или след нашия гняв. Понякога жертвите реагират на нашия гняв.

Обикновено това е реакция на спасяването от наша страна, което директно или индиректно им казва колко неспособни си мислим, че са те. Хората негодуват, когато им се каже или покаже, че са неспособни, без значение колко шумно самите те пледират некомпетентност. Те негодуват срещу нас, че добавяме обида към нараняването им – не стига, че сме им посочили тяхната некомпетентност, ами им се и ядосваме.
И тогава настъпва моментът за финалния ни ход. Отправяме се към нашето любимо място – ъгъла на жертва на дълбокото дъно. Това е предвидимият и неизбежен резултат от спасяването. Чувство на безпомощност, болка, мъка, срам и самосъжаление. Използвани сме – отново. Не ни оцениха – отново. Толкова усърдно се опитваме да помагаме на хората, да бъдем добри с тях. Ние стенем: „Защо? Защо това винаги се случва на мен?“ Друг човек се е възползвал от нас, наранил ни е. Чудим се, завинаги ли ще бъдем жертви? Вероятно, ако не спрем да спасяваме и обгрижваме.

Обгрижването не помага, то създава проблеми. Когато се грижим за хората и правим за тях неща, които не бихме искали да правим, ние пренебрегваме личните си нужди, желания и чувства. Ние оставяме себе си настрана. Понякога толкова се ангажираме да се грижим за хората, че оставяме целия си живот в изчаквателен режим. Голяма част от тези грижливи хора са постоянно забързани и претоварени и не се наслаждават на нито една своя дейност. Грижливите хора изглеждат изключително отговорни, но в действителност не са. Те не поемат отговорност за своето най-важно задължение – тях самите.

Ние, грижливите хора, постоянно даваме повече отколкото получаваме, след което се чувстваме използвани и пренебрегнати. Чудим се защо, след като ние предвиждаме нуждите на другите, никой не забелязва нашите нужди. И е напълно възможно да изпаднем в сериозна депресия от това, че нуждите ни не биват удовлетворени. Все пак един добър грижлив човек се чувства най-комфортно, когато дава; ние се чувстваме виновни и ни е адски неудобно, когато някой ни дава на нас или когато ние самите правим нещо, за да удовлетворим нуждите си. Понякога можем да се асоциираме до такава степен с функцията да обгрижваме, че да се чувстваме разтревожени и отхвърлени, когато не можем да се грижим за някого или да го спасяваме – когато някой отказва да му „помогнем“.

Най-лошата част от обгрижването е, че се превръщаме в жертви и оставаме жертви. Вярвам, че много сериозни саморазрушителни поведения – злоупотреба с химически вещества, хранителни разстройства, сексуални проблеми – се развиват чрез влизането в ролята на жертвата. Като жертви, ние привличаме насилници. Вярваме, че се нуждаем някой друг да се грижи за нас, защото се чувстваме безсилни.

Може би се питате защо наглед разумни хора правят това спасяване. Има много причини. Много от нас дори не са съзнателни за това, което правят. Повечето от нас наистина вярваме, че помагаме. Някои от нас вярват, че ние трябва да спасяваме. Представите ни за това кое представлява помощ и кое – не, са объркани. Много от нас са убедени, че спасяването е великодушно дело. Дори може да си мислим, че е жестоко или безсърдечно да направим нещо студенокръвно като това да позволим на човека да изпита дадено чувство или да се изправи срещу него, да си понесе последствията, да се разочарова като чуе нашето „не“, да бъде помолен да откликне на нашите нужди и желания, и като цяло да бъде държан отговорен за себе си в този свят. Няма значение, че човекът насреща със сигурност ще си плати за нашето „помагане“ – цена, която ще бъде също толкова тежка, а може би и по-тежка от цената на това да изпита дадено чувство или да поеме отговорност.

Много от нас не разбират кои неща са наша отговорност и кои не са. Може би вярваме, че трябва да се паникьосаме, когато някой има проблем, защото това е наша отговорност. Понякога, толкова ни писва да се чувстваме отговорни за толкова много неща, че отхвърляме цялата отговорност и ставаме напълно безотговорни.

Добре е да вземем предвид, че в сърцата на всички спасители се крие демон – ниско самочувствие. Ние спасяваме, защото си мислим, че не сме достатъчно добри или ценни. И въпреки че удовлетворението е мимолетно и изкуствено, обгрижването ни дава временна доза самочувствие, себестойност и сила. Точно както едно питие помага на алкохолика да се почувства по-добре за момент, така и действието да спасим някого за момента ни разсейва от болката да бъдем тези, които сме. Ние не се чувстваме достойни да бъдем обичани, затова сме доволни на чувството да бъдем нужни. Не смятаме себе си за достатъчно добри, затова се чувстваме принудени да направим определено нещо, за да докажем колко добри сме всъщност.

Най-прекрасното нещо на обгрижването е това да се научим да разбираме какво е обгрижване и кога го правим, така че да можем да спрем да го правим. Можем да се научим да разпознаваме спасяването. Време е да откажем да спасяваме. Време е и да спрем да позволяваме на хората да ни спасяват нас. Нека поемем отговорност за себе си и да позволим на другите да направят същото.

Извадка от книгата „Codependent no more” на Melody Beattie.


https://evolife.bg/wp-content/uploads/2016/02/spri-da-spasqvash- … a-evolife.bg_.jpg
Виж целия пост
# 144
Благодаря ти, vihrogonche!
Наистина интересно четиво!
Виж целия пост
# 145
Ами така е.ще питаме.като половината сме корви,а другата половина не знаем какво искаме.добре,че понякога мъжете ни ни прибират обратно при тях да не тръгнем по нанадолнището
Виж целия пост
# 146
Спасяването и обгрижването са синоними в главите на онези, стигнали по неволя до идеята за самодостатъчност. Обаче пък си тънат в очакване да се намери някой, който да спаси тях от ролята им на спасители.
Много интересно!
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия