Обаче понякога се чувствам толкова уморена най-вече от безсъние, от първия пубертет и поведение на Калоян, от работа и прочее, че постепенно се отказвам от идеята.
Последно, след 2 седмици ставане в 5 часа и супер изтощение, с мъжа ми седнахме и аз му казах, че категорично искам да отложим бебеправенето за след една година.
Той, разбира се, е разочарован, но тъй като ситуацията е такава, че аз не мога да спра да работя, така че всичко ще се натрупа на мой гръб, в общи линии няма начин да не се съгласи с мен по въпроса. И ме разбра, де...
ДА, ама сега пак много искам.
Полудявам. Разбера се, че не можем да изберем идеялния вариант, но се обърквам от искане/неискане.
Наистина ще ни е много трудно, ако имаме второ (такава е ситуацията засега) и се чудя: защо трябва да си правим по-труден живота.
Ама понякога така ми се иска....
Чувствали ли сте се така?
И какво се случи при вас?