Православието като начин на живот - 8

  • 40 546
  • 741
# 675
Здравейте! Искам да се допитам за нещо до вас. Не се притеснявайте да давате съвети, няма да ви държа отговорни за постъпките си. Simple Smile Просто искам да чуя мнения и да намеря малко успокоение.

Преди няколко дни един човек доста ме огорчи с поведението си. Три дни четох молитви, откъси от Евангелието и разсъждавах. Опитах се да си излея огорчението насаме, без да въвличам никого в това, или да си изливам гнева и да търся сметка. Днес, обаче, реших да му напиша как съм се почувствала и сега чакам отговор.
Въпросът ми е - когато сме наранени и искаме да простим, защото Господ за това ни призовава, какво трябва да ни е поведението? Трябва ли да мълча и да преглътна абсолютно всичко и да се държа сякаш няма никакъв проблем и съм всеопрощаваща? Да, аз това искам, но все пак съм човек и вътрешно не съм напълно всеопрощаваща, още повече, че от случката е минало толкова кратко време. Трябва ли да мълчим?
Предполагам какво е правилното поведение - да изчакаш, докато нямаш никакъв гняв или наченки на негативни чувства, но е адски трудно. През това време, докато водиш вътрешна борба, за да не би да си покажеш чувствата, другият човек сигурно си живее живота. Sad Гадно е. И сигурно ще съжаля, че изобщо писах, но все пак... и другото не се търпи.

П.П. И още малко да допълня - нали знаете психолозите как казват, че чувства и емоции, които не се изразяват и се задържат, едва ли не ще ни разболеят. Аз също вярвам в това. Въпросът ми е - ако за всяко негативно чувство се спираме и не го изразяваме, понеже не искаме да нараним някого и понеже трябва да сме безгрешни, то тогава къде отива тази енергия? Да, разпилява се след време, разсейва се. Но докато я разсеем, тя нали ни гори отвътре.
Понякога се чудя дали не прекалявам с вторачването в такива неща. По-лесно е да не мислиш прекалено много предварително ВСЯКА ЕДНА ТВОЯ ДУМА как ще се отрази на някого.
Забелязвам и друго - когато чета за Божиите повели, особено пък ако чета не самата Библия, ами разсъжденията на някого, независимо дали е велик отец на църквата или обикновен мирянин, се появява един интересен и странен процес. Почвам да се съмнявам и замислям върху абсолютно всичко което правя и мисля. Това не ми се струва добре. Хем чета, "Бъдете такива и онакива", и си казвам, "Да, колко е хубаво! Това е истината", хем започвам изключително да се съмнявам, че го правя и да си намирам грешка едва ли не във всяко нещо. Страшно затормозяващо и погубващо е. Може би се опитвам чрез мисъл да коригирам поведението си, така че да отговаря на заповедите, но това няма как да стане май. Много силно го усети това като четох за силата на молитвата. В моя молитвеник, на първа страница има нещо като наръчник и обяснение за какво служи молитвата. И там се обяснява колко е важно да се молим, каква е ползата и т.н. И са вкарали онзи цитат, където някой от апостолите казва, "Непрестанно се молете". Ех, майчице! Не мога да ви опиша как ме затормозяват тези неща. Почнах да се чудя как да го изпълня, какво да правя, постоянно ли трябва да повтарям някакви молитви наум. Ако не го правя, свършено ли е с мене? Отива ли си "благодатта", ако не го правя и разни такива.
След разсъждения върху християнските повели, винаги се чувствам сякаш стоя на един път и на всяка крачка имам знак СТОП, който ме обърква и ме кара отново и отново, и отново, и отново да поправям поведението си за най-дребното нещо. Ненормално ми се струва.
Гадно ми е, защото се чувствам леко предадена. Или не знам и аз как да го нарека. Уж правя някакви неща в името на вярата, толкова внимавам и се вторачвам. А накрая... идва някой, който казва нещо, което нито е толкова въздържано, нито нищо, и излиза, че той е по-вярващ. Явно такава е реалността и Господ просто изпитва търпението ми. Но ми е трудно Sad и се натъжавам. Чувствам се сама във всичко. Напълно неразбрана. А относно чувствата - изглежда е по-добре понякога да бъдеш груб, невъздържан и т.н., но да го покажеш, отколкото да се стискаш и да слагаш една такава насилствена смирена маска. Sad Точно затова се чудя какво трябва да е поведението. Аз не съм лицемер и не желая да бъда лицемер - тоест да се правя на смирена, но и да крещя и използвам циничен език... по-добре ли е? Не знам.
Виж целия пост
# 676
Първо да уточня, че не съм цвете за мирисане, та съветът ми може да не е много правилен, но да се изкажа. Ако много бъркам, нека другите ме поправят.
Джуд. Ако държиш на този човек и отношенията ви, не мисля, че е грях да му кажеш как си се почувствала след думите му. Без особен патос и обвинения, просто сподели  и разчоплете, за да се изясните. Ако не ти е някой важен, няма как, изпий една студена вода. Когато тая горчивина към някого,  отецът ме беше посъветвал да се моля за него с Иисусовата молитва: Господи Иисусе Христе, помилуй грешния Твой раб Бончо, или там който те е обидил. Минаваше ми от раз.
Не е грях да споделиш чувствата си, прави го по културния начин.
Относно другото - на бебетата се дава млечна храна, на възрастните - твърда. Ако чувстваш, че това, за което четеш, ти е непосилно и те смущава, значи това е по-твърда храна за теб, отколкото можеш да понесеш. Намали четенето и акцентирай на простите добри дела. Милостинята, милото отношение към всички, търпението, отстъпчивостта колкото ти е по силите, въздържанието - всичко, което не превишава силите ти.
Аз четях много и се смущавах от това колко много се иска, как ако всичко изпълним, но само една малка заповед нарушим, ставаме негодни като кацата с мед, в която е попаднало котешко ако - цялата ще я изхвърлим, нали. И като прочетох книгата за празномислието и борбата с него и за това КОЛКО Е ЛОШО ДА ТИ БЛУЖДАЕ МИСЪЛТА! Просто нещо ми прищрака и до тук бях. Нямах очи за нищо църковно, нищо християнско. Прегрях и гръмнах и доста време изкарах в това студено състояние, че даже почти до богохулство стигнах, да ми прости Господ. После малкото ми дете падна от една тераса на твърдата земя и му нямаше нищо и скоро след това почнах да се съвземам.
Та, исках да кажа, не че не трябва да се молим непрестанно или да се борим с блуждаещата мисъл, но когато му дойде времето. Ако сега те смущава, ако ти е непосилно и нямаш мир в себе си, дай заден и се съсредоточи върху простите дела. Това е път, който извървяваме цял живот, никой не е станал светия за една нощ. За Господ е важно сърдечното предразположение, не толкова крайния резултат, Той няма да ни спаси заради добрите дела, нали.
Аз често си припомням за тримата прости рибари на самотен остров, които сами си измислили молитва - Ние сме трима, Вие Сте трима, св. Троице, помилуй нас. И когато дошли при тях с кораб поповете и ги научили на Отче наш и пак си тръгнали с кораба, ония тримата тръгнали да ги догонят, ходейки по водата, защото забравили новата молитва.
Не оставяй четенето, но нещо по-софт.
Моля другите да ме поправят, ако казах глупости, защото аз съм толкова назад, че повече няма накъде.
Виж целия пост
# 677
Значи точно на изповед дарове или както ги искате ти наричайте -  не се носят, защото понякога се тълкуват като индулгенция. Или поне моя изповедник така ми е казал. Виж за треби вече е друг върпрос.

На празника на който се причастявам след това, винаги дарявам на църквата една голяма свещ и едно пакетче тамян. Те винаги им трябват. Тая седмица на малка Богородица питах свещеника какво вино ползват за причастието, ама той каза, че са се заредили достатъчно, та се разбрахме с клисарката да ѝ занеса 1-2 бутилки олио за кандилата.

Иначе в нашия храм на Петдесетница например готвят и раздават благотворигелен обяд и там също даваме, кой каквото може. Някой път когато се сетя пък купувам от хипермаркетите от тия малките кръглите хлебчета и клисарката ми дава един поднос, слагаме ги там на една маса към изхода и като минат по-възрастните хора си взимат по едно-две.
Виж целия пост
# 678
Здравейте! Искам да се допитам за нещо до вас. Не се притеснявайте да давате съвети, няма да ви държа отговорни за постъпките си. Simple Smile Просто искам да чуя мнения и да намеря малко успокоение.

Преди няколко дни един човек доста ме огорчи с поведението си. Три дни четох молитви, откъси от Евангелието и разсъждавах. Опитах се да си излея огорчението насаме, без да въвличам никого в това, или да си изливам гнева и да търся сметка. Днес, обаче, реших да му напиша как съм се почувствала и сега чакам отговор.
Въпросът ми е - когато сме наранени и искаме да простим, защото Господ за това ни призовава, какво трябва да ни е поведението? Трябва ли да мълча и да преглътна абсолютно всичко и да се държа сякаш няма никакъв проблем и съм всеопрощаваща? Да, аз това искам, но все пак съм човек и вътрешно не съм напълно всеопрощаваща, още повече, че от случката е минало толкова кратко време. Трябва ли да мълчим?
Предполагам какво е правилното поведение - да изчакаш, докато нямаш никакъв гняв или наченки на негативни чувства, но е адски трудно. През това време, докато водиш вътрешна борба, за да не би да си покажеш чувствата, другият човек сигурно си живее живота. Sad Гадно е. И сигурно ще съжаля, че изобщо писах, но все пак... и другото не се търпи.

П.П. И още малко да допълня - нали знаете психолозите как казват, че чувства и емоции, които не се изразяват и се задържат, едва ли не ще ни разболеят. Аз също вярвам в това. Въпросът ми е - ако за всяко негативно чувство се спираме и не го изразяваме, понеже не искаме да нараним някого и понеже трябва да сме безгрешни, то тогава къде отива тази енергия? Да, разпилява се след време, разсейва се. Но докато я разсеем, тя нали ни гори отвътре.
Понякога се чудя дали не прекалявам с вторачването в такива неща. По-лесно е да не мислиш прекалено много предварително ВСЯКА ЕДНА ТВОЯ ДУМА как ще се отрази на някого.
Забелязвам и друго - когато чета за Божиите повели, особено пък ако чета не самата Библия, ами разсъжденията на някого, независимо дали е велик отец на църквата или обикновен мирянин, се появява един интересен и странен процес. Почвам да се съмнявам и замислям върху абсолютно всичко което правя и мисля. Това не ми се струва добре. Хем чета, "Бъдете такива и онакива", и си казвам, "Да, колко е хубаво! Това е истината", хем започвам изключително да се съмнявам, че го правя и да си намирам грешка едва ли не във всяко нещо. Страшно затормозяващо и погубващо е. Може би се опитвам чрез мисъл да коригирам поведението си, така че да отговаря на заповедите, но това няма как да стане май. Много силно го усети това като четох за силата на молитвата. В моя молитвеник, на първа страница има нещо като наръчник и обяснение за какво служи молитвата. И там се обяснява колко е важно да се молим, каква е ползата и т.н. И са вкарали онзи цитат, където някой от апостолите казва, "Непрестанно се молете". Ех, майчице! Не мога да ви опиша как ме затормозяват тези неща. Почнах да се чудя как да го изпълня, какво да правя, постоянно ли трябва да повтарям някакви молитви наум. Ако не го правя, свършено ли е с мене? Отива ли си "благодатта", ако не го правя и разни такива.
След разсъждения върху християнските повели, винаги се чувствам сякаш стоя на един път и на всяка крачка имам знак СТОП, който ме обърква и ме кара отново и отново, и отново, и отново да поправям поведението си за най-дребното нещо. Ненормално ми се струва.
Гадно ми е, защото се чувствам леко предадена. Или не знам и аз как да го нарека. Уж правя някакви неща в името на вярата, толкова внимавам и се вторачвам. А накрая... идва някой, който казва нещо, което нито е толкова въздържано, нито нищо, и излиза, че той е по-вярващ. Явно такава е реалността и Господ просто изпитва търпението ми. Но ми е трудно Sad и се натъжавам. Чувствам се сама във всичко. Напълно неразбрана. А относно чувствата - изглежда е по-добре понякога да бъдеш груб, невъздържан и т.н., но да го покажеш, отколкото да се стискаш и да слагаш една такава насилствена смирена маска. Sad Точно затова се чудя какво трябва да е поведението. Аз не съм лицемер и не желая да бъда лицемер - тоест да се правя на смирена, но и да крещя и използвам циничен език... по-добре ли е? Не знам.
Здравей, Джуд,
Само не си губи духа в униние. Наистина и на мен ми се струва трудно и ме вкарва в размисъл четенето на спасителните книги с поучения на светите отци. Предполагам, че това е така поради нелекувана гордост и чувство за собствена интелигентност, които недостатъци улесняват дявола да ни вкарва в безсмислени размисли. Всъщност тези книги не се четат на един дъх за отмора, защото това действително е Божия мъдрост. Те се четат от време на време за утеха, съвет и повдигане на духа. И просто гледаме да прилагаме малко по малко наученото. Светите отци са казали, че бързото и доброто не вървят заедно. Към Господ се върви всеки ден малко по малко, спазвайки задълженията и предписанията на светата православна църква. Бих те посъветвала да продължиш с молитвите от сърце, да си четеш от Евангелието по няколко глави на ден и да внимаваш с мислите, чувствата, думите и делата. Най-добре си поговори с твоя духовен отец за всичко, което те налягакато съмнения и колебания във вярата, защото това е голям проблем. Пожелавам ти да пребориш съмненията и объркването. Звучиш мил и добър човек, който просто се е смутил, но май всички сме така понякога. Дръж се за Бог. И не забравяй честата изповед и причастие, от тях олеква на душата и й идват сили директно от Господ.
Виж целия пост
# 679
Джуд, всичко, за което пишеш в някакъв смисъл се отнася и за мен. Всеки човек изпада в ситуация да бъде обиден, онеправдан, да постъпят с него несправедливо, да го излъжат, похулят, оклеветят, атакуват по някакъв начин. И аз се мятах и търсих отговор какво да правя. Особено от близък- боли много.Тогава намерих православни четива, в които е написано, че е добре смирено с любов да се поиска извинение, споделяне на ситуацията, да кажеш как се чувстваш. И да простиш. Стои въпросът обаче правилно ли човек се чувства обиден, до колко е основателно. Хората се нараняваме. За себе си приех, че е добре да се изкажа. Дори и да не се приеме. Казано е да прощаваме винаги и затова в крайна сметка към това вървя винаги.
За прилагането на правила също виждам нещата както си го написала. Затова гледам поне  с малки стъпки нещо да правя, пък вярвам, че това значи нещо и ще ми помогне.
Виж целия пост
# 680
Благодаря ви, момичета! Прочетох всяка дума. Много е трудно изобщо да не се обиждаш. Не знам дали изобщо някога ще успея да го постигна. Не знам и дали искам :/
Виж целия пост
# 681
Мила Джуд,
споделям терзанията ти, в една или друга степен,  всички минаваме през това, защото всички сме хора. Всъщност, всички се учим на любов, поне това мисля, че в крайна сметка е смисъла на цялото вероучение, наречено православие. Да се усъвършенстваме, т.н. обожение, да сме безстрастни и да имаме топли и чисти сърца.
А тези сърца как биха могли да бъдат упражнени, изпитани, ако не минат през огъня на скърбите, на сълзите, на изпитанията във взаимоотношенията между самите нас?
Православните четива съумяват да ни изведат през лабиринтите на терзанията ни, на страданията ни, на недоуменията ни, на недоразуменията ни...
 
В тях с цената на безсънни нощи, много търпение, препрочитане и анализиране, намирам не само отговор, но и утеха.
Може да звучи клише, но е самата истина.
Понякога усещам, че съм прекалила с  " твърдата храната" и спирам, защото не мога да я преглътна, давя се.
Тогава търся нещо по- течно, "млечно"..
и така...
Пожелавам ти мир и радост в сърцето. Hug
Виж целия пост
# 682
Благодаря, мила! Амин!
Виж целия пост
# 683
Ех, Джуд. Толкова неща искам да ти отговоря, че не знам дали ще се сетя за всичко. Но ще опитам.
Първо да ти кажа, че нищо ненормално не ти се случва и колкото и странно да ти звучи - всичко това е знак, че си на прав път. Всичко, което си написала, всички притеснения и терзания, които имаш говорят едно - започнала е промяната в теб. Тя е болезнена и плътта се съпротивлява, но ти сама усещаш, че вече не можеш да бъдеш като преди. Това е, защото вече Бог е важен за теб и не искаш да го наскърбиш с постъпките си, но за съжаление ние сме изтъкани от грехове. Няма как да не съгрешаваш, това го казва Словото. Точно затова нашият Господ дойде да ни отмени като изпълни закона вместо нас и заплати цената за опрощение на греховете ни на кръста! Слава Нему до века!!!
Искам да ти разкажа за едно откровение, което Бог ми откри, когато аз се измъчвах с подобни въпроси. Като начало да кажа, че често си позволявам да Го извиквам и да Го питам разни неща в ежедневието без да влизам във формална молитва. И така веднъж, когато за пореден път бях направила нещо, което бях разочарована, че извърших, и бях тъжна. Казвах Му, че няма да стане нищо от мен. Че съм си загубена и не мога да се спася. Питах Го как мога аз, която върши такива неща, да се надявам изобщо на спасение. И Той ме насочи към един цитат от Словото, просто изведнъж, докато се самосъжалявах ми изскочи цитата от Библията. Това беше: "Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?
" (Римляни 7:24 СИ). И реших да прочета посланието на Св. Ап. Павел до Римляни от начало. И друг път съм го чела, но ето , че този път получих отговор. Стигнах до този цитат: "Защото, какво казва Писанието? „Повярва Авраам на Бога, и това му се вмени за оправдание“."
(Римляни 4:3 СИ). Все едно ми светна пред очите. Самият Авраам се оправда чрез вяра, а не чрез дела! Няма никой човек, оправдан чрез дела, дори и преди Христа. Така че няма как да очакваш да не съгрешаваш и това не значи, че не обичаш Бога.
Препоръчвам да прочетеш цялата 7-ма глава на Римляни. Мисля че там св. ап. Павел описва проблемът със греховната ни плът.  
Исках също да ти кажа, че колкото повече грехове виждаш в себе си, толкова по-добре. Ако не ги виждаш - по-скоро това е проблем.
А относно това, че един човек те е наскърбил. Някъде бях чела, че обидата е вид гордост. Звучи неприятно, но мисля, че е вярно. Щом се обиждаме, значи очакваме определено отношение лично към нас от хората. А не трябва нищо да очакваме и да искаме да получим от другите. Разбира се, че на практика е трудно за изпълнение, но трябва да се стремим към това. Относно човекът, който те е наскърбил, не знам дали имаш представа дали го е извършил съзнателно и целенасочено. Все пак и той е човек като теб, може би и той вярващ, но както сама виждаш е трудно да не грешиш и един ден. Та, той просто е допуснал грешка като човек. Може би така ще ти бъде по-лесно да го приемеш. И да простиш. Бог ще ти помогне за това. Сигурна съм! Той вече работи в теб и ти помага. Друго не ти трябва.
Дано да съм ти била полезна!
Слава на Бога за всичко!
Виж целия пост
# 684
Много ме трогна, Shanan4e! Много хубава ситуация си разказала и аз мисля, че е прекрасно човек така да разговаря с Бог!
Относно това за обиждането… да, вероятно е така. Всичко е от аз-а, егоизма, гордостта. Но все пак… ще си позволя да бъда малко… горда. Мисля, че има едно разумно ниво на гордост, което на този етап и в тази ситуация не искам да изкоренявам. Човек не трябва да се оставя да бъде унижаван. Да, тези думи никак не звучат християнски, нали се учим да даваме и другата буза, но понякога имам чувството, че и в ролята на прекалена жертвеност има нещо… не особено добро. Аз се помирих с човека, оказа се, че той изобщо не е разбрал как съм се почувствала, но тъй като не виждам намерение да промени нещо, не мисля, че си заслужава да проявявам прекомерна жал към него. Не го виждам и чувствам като човек, който проявява уважение към мен, и да, не можем да изискваме от никово уважение, но все пак имаме и достойнство. Не знам вече и то ли се счита за гордост, но отказвам да повярвам, че е така.
За голямо съжаление, колкото и да искаш да си близък с някого и да се опитваш да се молиш за него, понякога е по-добре да държиш дистанция. Това ми е една от големите мъки в живота, защото не обичам да се разделям с хората, които и да са те. Но пък така е правилно, защото иначе не ставам като майка Тереза, която примерно би разбирала, ожалвала и т.н. такива хора по правилния начин, а по-скоро ставам една жертва, която се надява да спечели симпатиите на тези, които не я уважават и отхвърлят. И това сигурно пак е проява на някакъв егоизъм. Сложна работа.
Определено има нещо в прекомерната тревога и кахърене, което според мен също е уловка.
Виж целия пост
# 685
Да ти кажа, не съм сигурна, че тези думи на Христос (Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата.От Матея 5:39) трябва да ги разбираме буквално. Всъщност и аз не знам как да ги разбирам. Ако някой препоръча разяснение на цитата бих била благодарна да го прочета. Иначе причината да мисля, че тези думи не трябва да приемаме буквално е, че когато хващат Иисус и Го водят при първосвещеника, той Го пита за учениците Му и учението Му. И след като Иисус му отговаря един от слугите на първосвещеника му удря плесница. И Той казва: "ако говорих зле, докажи злото; ако ли – добре, защо Ме биеш?" (Иоана18:23). Значи тук нашият Господ не обърна бузата за още една плесница. Така че не съм сигурна, че от нас се иска да се оставяме някой да ни използва или мачка.
А за пазенето на дистанция от хора, които не ни действат добре съм съгласна напълно. Но това не пречи да се молим за тях.
Виж целия пост
# 686
Джуд, много добре разбирам чувството ти за достойнство. В кой ли у нас го няма? На мен ми се струва, че то е пряко свързано с любовта, която изпитваш към ответния човек. Колкото повече обичаш (във всякаква форма) толкова повече си готов да жертваш достойнството си за този човек, но и е толкова по-болезнено когато биваш унижаван от него. Аз не мисля, че е възможно отведнъж хора от нашият свят, възпитавани да имат достойнство и гордост, да преклонят глава и да кажат: "Такава е била божията воля". Но с възрастта едни стават по-отсъпчиви и по-склонни да прощават, по-ларж. Докато други точно обратното, стават по-мнителни, по-сурови, по-неотстъпчиви. Всички знаем колко категорична може да бъде една млада жена, която няма деца по отношение на възпитание, глезене и т.н. И как се изменя, когато има собствени деца и колко по-мека и леснопрощаваща е към тях, въпреки че те не са променили поведението си към по-добро. С внуците отношението става още по-характерно Joy
Та мисълта ми беше, че на сила не става, но ако с годините човек успява да бъде по-мек и не така строго да съди околните, може би е на прав път. Вероятно е свързано с факта, че житейския опит прекарва човек през различни ситуации и той би могъл по-лесно да се постави на мястото на другия и да го разбере.
Виж целия пост
# 687
Да ти кажа, не съм сигурна, че тези думи на Христос (Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата.От Матея 5:39) трябва да ги разбираме буквално. Всъщност и аз не знам как да ги разбирам. Ако някой препоръча разяснение на цитата бих била благодарна да го прочета. Иначе причината да мисля, че тези думи не трябва да приемаме буквално е, че когато хващат Иисус и Го водят при първосвещеника, той Го пита за учениците Му и учението Му. И след като Иисус му отговаря един от слугите на първосвещеника му удря плесница. И Той казва: "ако говорих зле, докажи злото; ако ли – добре, защо Ме биеш?" (Иоана18:23). Значи тук нашият Господ не обърна бузата за още една плесница. Така че не съм сигурна, че от нас се иска да се оставяме някой да ни използва или мачка.
А за пазенето на дистанция от хора, които не ни действат добре съм съгласна напълно. Но това не пречи да се молим за тях.
Може би трябва да станем най-после послушни, защото послушанието е най-великата добродетел, път към смирението и останалите добродетели, а не да разсъждаваме. Силата на човека не е в ума, напротив - това е най-голямата ни слабост. Неслучайно поради липса на достатъчно ум и послушание Ева и Адам послушаха змията и съгрешиха. Щом Господ казва "Обърни и другата буза.", значи го правим и толкова. Един от най-ужасните ми моменти, когато ме оклеветиха за измама в службата (а не бях виновна за точно това, а за гордостта си), аз вместо смирено да приема моралните удари и кротко да се обясня, че вероятно изглежда лошо, но не е така, вместо това аз прищраках от страх, разридах се и яростно се защитавах, от което получих трайна увреда на стомаха от нерви. И - полза никаква от яростната ми съпротива на злото. Господ неслучайно ни съветва така - защото на злото, ако се отвръща със зло - тогава няма спиране. Ако се отвърне с кротост и смирение, тогава никой няма да ви "бие" повече. Тоест всичко, което казва Господ е за наше най-голямо добро. Аз за себе си спирам да умувам, да разсъждавам по въпросите за вярата и заповяданото от Господ. Просто ще слушам и ще изпълнявам. Вярата ни трябва да е пълна и несъмнена. С размислите си само си вредим и обиждаме Бог.
Виж целия пост
# 688
Може би трябва да станем най-после послушни, защото послушанието е най-великата добродетел, път към смирението и останалите добродетели, а не да разсъждаваме. Силата на човека не е в ума, напротив - това е най-голямата ни слабост. Неслучайно поради липса на достатъчно ум и послушание Ева и Адам послушаха змията и съгрешиха. Щом Господ казва "Обърни и другата буза.", значи го правим и толкова. Един от най-ужасните ми моменти, когато ме оклеветиха за измама в службата (а не бях виновна за точно това, а за гордостта си), аз вместо смирено да приема моралните удари и кротко да се обясня, че вероятно изглежда лошо, но не е така, вместо това аз прищраках от страх, разридах се и яростно се защитавах, от което получих трайна увреда на стомаха от нерви. И - полза никаква от яростната ми съпротива на злото. Господ неслучайно ни съветва така - защото на злото, ако се отвръща със зло - тогава няма спиране. Ако се отвърне с кротост и смирение, тогава никой няма да ви "бие" повече. Тоест всичко, което казва Господ е за наше най-голямо добро. Аз за себе си спирам да умувам, да разсъждавам по въпросите за вярата и заповяданото от Господ. Просто ще слушам и ще изпълнявам. Вярата ни трябва да е пълна и несъмнена. С размислите си само си вредим и обиждаме Бог.
Ами не съм съгласна, че всичко в Библията трябва да се разбира буквално. Тя е духовно четиво и се разбира с дух, а не с ум. Да не говорим, че ако я четете така първо - няма никаква полза от нея, второ - ще откриете безброй противоречия на пръв поглед, които могат да се изяснят единствено чрез Святия дух.
Иначе за това, че послушанието е най-големият добродетел съм съгласна, разбира се. Трябва да се стремим към смирение и послушание, но пак единствено Святият дух, който пребъдва в нас може да ни преобрази така. Със собствени сили нищо няма да стане.
И не съм съгласна, че като се отвърне с кротост и смирение никой няма да ни "бие". Кажи го това на всички жени, които са бити от мъжете си и въпреки това са стискали зъби и са чакали нещо да се промени.
Виж целия пост
# 689
Може би трябва да станем най-после послушни, защото послушанието е най-великата добродетел, път към смирението и останалите добродетели, а не да разсъждаваме. Силата на човека не е в ума, напротив - това е най-голямата ни слабост. Неслучайно поради липса на достатъчно ум и послушание Ева и Адам послушаха змията и съгрешиха. Щом Господ казва "Обърни и другата буза.", значи го правим и толкова. Един от най-ужасните ми моменти, когато ме оклеветиха за измама в службата (а не бях виновна за точно това, а за гордостта си), аз вместо смирено да приема моралните удари и кротко да се обясня, че вероятно изглежда лошо, но не е така, вместо това аз прищраках от страх, разридах се и яростно се защитавах, от което получих трайна увреда на стомаха от нерви. И - полза никаква от яростната ми съпротива на злото. Господ неслучайно ни съветва така - защото на злото, ако се отвръща със зло - тогава няма спиране. Ако се отвърне с кротост и смирение, тогава никой няма да ви "бие" повече. Тоест всичко, което казва Господ е за наше най-голямо добро. Аз за себе си спирам да умувам, да разсъждавам по въпросите за вярата и заповяданото от Господ. Просто ще слушам и ще изпълнявам. Вярата ни трябва да е пълна и несъмнена. С размислите си само си вредим и обиждаме Бог.
Ами не съм съгласна, че всичко в Библията трябва да се разбира буквално. Тя е духовно четиво и се разбира с дух, а не с ум. Да не говорим, че ако я четете така първо - няма никаква полза от нея, второ - ще откриете безброй противоречия на пръв поглед, които могат да се изяснят единствено чрез Святия дух.
Иначе за това, че послушанието е най-големият добродетел съм съгласна, разбира се. Трябва да се стремим към смирение и послушание, но пак единствено Святият дух, който пребъдва в нас може да ни преобрази така. Със собствени сили нищо няма да стане.
И не съм съгласна, че като се отвърне с кротост и смирение никой няма да ни "бие". Кажи го това на всички жени, които са бити от мъжете си и въпреки това са стискали зъби и са чакали нещо да се промени.
Мила Шананче, извинявам се, че звуча в поста си крайно и буквално. Но моя опит с умуването и гордостта ме води до изводите на светите отци за послушанието. Впрочем понеже човешкият ум е слаб, разсеян и горделив, може би е най-разумно да се допитваме до свещеник относно нашите съмнения в Христовите думи и завета на отците, защото шансът да сгрешим в тълкуването е голям.
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия