Преди няколко дни един човек доста ме огорчи с поведението си. Три дни четох молитви, откъси от Евангелието и разсъждавах. Опитах се да си излея огорчението насаме, без да въвличам никого в това, или да си изливам гнева и да търся сметка. Днес, обаче, реших да му напиша как съм се почувствала и сега чакам отговор.
Въпросът ми е - когато сме наранени и искаме да простим, защото Господ за това ни призовава, какво трябва да ни е поведението? Трябва ли да мълча и да преглътна абсолютно всичко и да се държа сякаш няма никакъв проблем и съм всеопрощаваща? Да, аз това искам, но все пак съм човек и вътрешно не съм напълно всеопрощаваща, още повече, че от случката е минало толкова кратко време. Трябва ли да мълчим?
Предполагам какво е правилното поведение - да изчакаш, докато нямаш никакъв гняв или наченки на негативни чувства, но е адски трудно. През това време, докато водиш вътрешна борба, за да не би да си покажеш чувствата, другият човек сигурно си живее живота. Гадно е. И сигурно ще съжаля, че изобщо писах, но все пак... и другото не се търпи.
П.П. И още малко да допълня - нали знаете психолозите как казват, че чувства и емоции, които не се изразяват и се задържат, едва ли не ще ни разболеят. Аз също вярвам в това. Въпросът ми е - ако за всяко негативно чувство се спираме и не го изразяваме, понеже не искаме да нараним някого и понеже трябва да сме безгрешни, то тогава къде отива тази енергия? Да, разпилява се след време, разсейва се. Но докато я разсеем, тя нали ни гори отвътре.
Понякога се чудя дали не прекалявам с вторачването в такива неща. По-лесно е да не мислиш прекалено много предварително ВСЯКА ЕДНА ТВОЯ ДУМА как ще се отрази на някого.
Забелязвам и друго - когато чета за Божиите повели, особено пък ако чета не самата Библия, ами разсъжденията на някого, независимо дали е велик отец на църквата или обикновен мирянин, се появява един интересен и странен процес. Почвам да се съмнявам и замислям върху абсолютно всичко което правя и мисля. Това не ми се струва добре. Хем чета, "Бъдете такива и онакива", и си казвам, "Да, колко е хубаво! Това е истината", хем започвам изключително да се съмнявам, че го правя и да си намирам грешка едва ли не във всяко нещо. Страшно затормозяващо и погубващо е. Може би се опитвам чрез мисъл да коригирам поведението си, така че да отговаря на заповедите, но това няма как да стане май. Много силно го усети това като четох за силата на молитвата. В моя молитвеник, на първа страница има нещо като наръчник и обяснение за какво служи молитвата. И там се обяснява колко е важно да се молим, каква е ползата и т.н. И са вкарали онзи цитат, където някой от апостолите казва, "Непрестанно се молете". Ех, майчице! Не мога да ви опиша как ме затормозяват тези неща. Почнах да се чудя как да го изпълня, какво да правя, постоянно ли трябва да повтарям някакви молитви наум. Ако не го правя, свършено ли е с мене? Отива ли си "благодатта", ако не го правя и разни такива.
След разсъждения върху християнските повели, винаги се чувствам сякаш стоя на един път и на всяка крачка имам знак СТОП, който ме обърква и ме кара отново и отново, и отново, и отново да поправям поведението си за най-дребното нещо. Ненормално ми се струва.
Гадно ми е, защото се чувствам леко предадена. Или не знам и аз как да го нарека. Уж правя някакви неща в името на вярата, толкова внимавам и се вторачвам. А накрая... идва някой, който казва нещо, което нито е толкова въздържано, нито нищо, и излиза, че той е по-вярващ. Явно такава е реалността и Господ просто изпитва търпението ми. Но ми е трудно и се натъжавам. Чувствам се сама във всичко. Напълно неразбрана. А относно чувствата - изглежда е по-добре понякога да бъдеш груб, невъздържан и т.н., но да го покажеш, отколкото да се стискаш и да слагаш една такава насилствена смирена маска. Точно затова се чудя какво трябва да е поведението. Аз не съм лицемер и не желая да бъда лицемер - тоест да се правя на смирена, но и да крещя и използвам циничен език... по-добре ли е? Не знам.