Номинации за най-голяма муня (тема 3)

Загубих дребния в първи клас в училище. Забравил си нещо и се върна да го вземе. Аз стоя на входа с големия. Как е минал през нас без да го видим и той нас не ми е ясно, но все още си спомням как една колежка го водеше към входа - ревящ че сме си тръгнали без него....

Затова малкия ходеше на плажа с ярко жълта шапка на светло сини овце

Вуйчо ми има доста интересна история с моя брат, която сигурно още му държи влага. Брат ми е бил много буйно и палаво дете, само щуротии и пакости са били в главата му. На вуйчо детето - точно обратното, кротък, тих, послушен. Веднъж излезли двете семейства на разходка и вуйчо изявил желание да остне с брат ми, а мама и татко да отидат за малко някъде си, не помня вече. Мама предупредила няколко пъти, че малкия Митко ( тогава на около 3)  е щура глава и не слуша и трябва да бъде държан за ръка постоянно. Вуйчо кимал одобрително и обещавал, че няма да изпусне племенника си от поглед. Половин час по-късно мама и татко се връщат и заварват един прежълтял и бледен вуйчо, без Митко. Обяснението - вуйчо го пуснал точно колкото да запали една цигара. Погледнал надолу и брат ми вече не бил там. Обиколил абсолютно навсякъде, разпитвал хора, влизал в магазините наоколо. Не и не, детето го няма. Мама и татко подновили издирването. И в един момент, вуйчо с периферното си зрение забелязва леко движение от голямата витрина до него. Какво се оказва - те били пред голям магазин за детски дрехи. На витрината имало детски манекени. До тях стоял абсолютно неподвижно и брат ми и през цялото време наблюдавал вуйчо как го търси.

Мале, този последния дребосък е страшен.

Загубих бебешондера на година и седем месеца в парка. Спряхме се с каките за нещо, а той си продължил. Количката пред мен и изобщо не се усетих, че не е вътре. Като установихме, че го няма се пръснахме навсякъде, аз - със светлинна скорост към улицата, за да го спра навреме, ако е тръгнал на там. Бързо се намери все пак, за минута, две. Някакви хора са го спрели и сестра ми го взела, докато аз се лутах към колите.

Добри хора, ако четете - вечно ще съм ви благодарна! Още ми се свива корема какво можеше да стане.

Добре, че всичко се е развило благополучно. Това ми припомни за тъмните мутренски времена на 90–те години на миналия век. Едно момиченце – 11–12–годишно, тръгнало да ходи у баба си, объркало автобуса и се озовало в нашия квартал. Усетило се, но късно и тръгнало да се лута по непознатите улици. Майка ми тогава държеше заведение на метри от циганската махала. Видяла детето и понеже всички се познаваме, набързо го разпитала и установила, че се е изгубило. Беше след обяд и скоро щеше да започне да се смрачава, на майка ми косата и се изправила, като си помислила, че ако беше влязло в циганската махала, най–малкото щяха да го изнасилят. Баща ми и брат ми закараха детето у тях, а на другия ден пристигат майката и бащата с куп подаръци и огромни благодарности. Оказа се, че бащата бил някакъв доста голям началник, толкова бяха облекчени, че нищо лошо не се е случило, каза на майка ми, има ли някакъв проблем, непременно да го потърси. Не се е случвало, просто се радвахме, че помогнахме.

Моя така ми беше изкарал акъла, като беше малък.
На село, влязъл в раклата на баба ми, завил се отгоре с едно одеяло, мълчи и гък не казва. А на село- опасности бол. Добре, че тя се усети по вдигнатия капак- не го беше смъкнал.
В училище го бяхме забравили веднъж- още ме стяга сърцето като се сетя. Не се бяхме доразбрали с баща му кой ще го вземе.

Аз съм се губила като 7- 8 годишна.
На почивка, вече почти тъмно, ходих да пия вода на една чешмичка в парка, но обърках посоката. Един чичко ме пита къде живея, а квартирата беше далеч, хвана ме за ръчичка, тръгнахме, и ние не знаем накъде.
Добре, че нашите се усетили и татко ни настигна.

Това същото мунче дето обяви дядо си за изгубен в една зимна вечер т. е след училище навън вече е тъмно изчезна докато се очитвахме да се измъкнем от тълпата родители пред стълбите. Входа и стълбите на училището бяха осветени, но отстрани доста тъмно и не го виждах. Обиколих двора отпред, хората си прибраха децата моето не го намирам. Откачих. Тръгнах по пътя за вкъщи няма го. Като стигнах до много оживената улица за пресичане реших, че няма начин да се е престрашило да мине (беше 1 или 2 клас) и се върнах в двора на училището. Вече щях да моля охраната да го търсим вътре. А то си стои в двора. Заяви че съм минала покрай него и не съм го видяла. Но решило че е забавно да не ми отговаря, когато го викам. Добре че е било достатъчно страхливо или разумно да ме изчака да се върна да го търся пак в училищния двор. За свое оправдание ще кажа, че в двора има дървета, а то беше много дребно и слабо в онази възрастова група и в тъмното ако е било до някое дърво може наистина да съм го подминала без да го видя.

Днес правя буркани с кисели краставички за зимата. Изварявам ги в тенекия от сирене на балкона. Слагам 8 буркана и взимам първата изпречила ми се пред погледа тенджера, за да налея вода в тенекията. Естествено, внимавах много, за да не превиша максимално допустимата течност, която беше отбелязана от вътрешната ѝ страна.

Веднъж загубих 11-годишния си син, който вече цяла година по собствена инициатива се прибираше сам от училище. Точно в този ден беше на тренировки, и съответно аз го чакам след занималня пред училището в уговорения час. Минават пет-десет-двайсет! минути - него го няма. Добре, заиграл се е, влизам в двора. Вървя и си блея по децата в търсене на маминия златен. И виждам как учителят се носи към мен с бясна скорост и пребледняло лице. Моят си тръгнал! Десет минути преди аз да стигна до училището, съответно 20 минути преди уречения час. Бил на тренировка, разбирате ли!

След един час паническо обикаляне на квартала, истерично звънене, координиране с изобщо некоординирана роднина и пристигане на баща му, се намери. Пред блока. Три пъти трамбовал до училището и обратно, смятал и четвърти път, ама се уморил, та поседнал на пейката.

А като беше малък, на два пъти успяваше да се самоизгуби (обаче аз през цялото време знаех къде е).

Първия път успя да се загуби между втория и третия етаж - шмугна се между нас и пое нагоре по стълбите, докато ние взехме асансьора. Излизам от асансьора и го гледам - застанал на полустълбието и горко плаче - нямало я нашата врата!

Втория път - на плажа на морето, го изпращам на два, два! метра до кошчето да си изхвърли някакво боклуче. И го гледам. Изхвърли си той боклука, обърна се и се затича към нас. Трябваше да мине метър и щеше да се бутне в баща си. А и двамата с баща му сме... как да кажа... "мащабни" като че е най-точната дума , демек трудно бихме се загубили в тълпата. Че и го гледахме и двамата през цялото време. Ама не. Той спря, заоглежда се и като ревна...

И в двата случая първите трийсет секунди не можахме да го извикаме - не можехме да си поемем въздух от смях. Та съм лоша майка. Срам ме е! Обаче като се сетих, огласих нощния квартал с кикота си

Расте ми мунчето, расте...

Бях бременна, съответно хормона хвърчи до небесата. Само идиотии в главата ми. В София съм при майка ми, мъжът ми си е вкъщи в Бургас. По някое време решавам да му се обадя, часът е около 18 и трябва да е свършил работа. Звъня - не вдига... един път, втори, трети, пети... Не! Никакъв го няма. Първо помислих да не е размислил нещо и да ме е зарязал бременна. След пет минути реших, че е адски тъпа тая мисъл и пак му звъннах. Тц. Не вдига. След половин час вече бях вече в истерия. Звънях му от телефона на сестра ми, на зет ми, на майка ми... Абе, няма го и това е. Изведнъж през болния ми мозък мина идея, че може да е станала катастрофа. И започнах да преглеждам сайтовете. Слава Богу нямаше инциденти. Тогава звъннах на майка му и баща му. И те му звънят - не вдига! Вече почвам да откачам, баща му също в паника изтерясва. Звъннах и на шефа му. Той пък минал през нас набързо да види какво става - нямало го вкъщи. Аз треперя цялата, вдигнала съм на крак цял Бургас... Минаха така два часа. И по едно време той ми звъни. Всички около мен са в очакване да чуят какво е станало, тишина... Вдигам му телефона и започвам истерично да питам какво става, къде е , защо не ми вдига. А той с един тих глас ми вика- Абе, ти луда ли си? Играх футбол! Моляяяя, футбол?!? И викам на зет ми - спокойно, той играл футбол. Всички откачиха да ми се смеят. А мъжът ми голям срам бра. След като свършил мача видял, че има над 50!!! обаждания - от мен, от майка му, баща му, шефът му, зет му, сестра ми, майка ми и си изкарал акъла какво е станало... Та, така...

Майка мунка и малкото мунче сутринта.
Госпожите идват да вземат децата пред входа на училището и моят малък син тръгва към госпожата, а тя го пита "ти защо си без чанта". Ми тя чантата си виси на гърба на майка му, която си стои и ги наблюдава .
Всички родители наоколо взеха да се смеят

Аз в детската градина на каката редовно забравям да дам раницата, в понеделник. Последният път учителката ме подсети... Няколко пъти сме я забравяли и вкъщи

А, забравянето на раницата е нормално в първият учебен ден, защото родителят е под стрес, майката де, бащата в повечето случаи е спокоен. Та и аз като вас, в първият учебен ден придружих детето, казах му чао, влезе тя по живо по здраво, аз поех обратният път към дома и като преполових оградата усетих на лакътя си чантичката и за храна. Първата ми еретична мисъл беше, абе тя може ли без храна, не либро, връщай сА и те така.

Уф, слушам БГ радио и редовно пускат една песничка на Веси Бонева и аз абсолютно всеки път чувам припева като "Стига, стига, ти за мен си непозната слива..." и всеки път се възмущавам на текста. Чак днес зацепих, че не пеят за слива, а за сила...

И аз така го чувам.