Имам дъщеря на 6 г. Притесненията ми за нея са следните откакто започна епидемията.
Аз продължавам да ходя на работа (график 2 работни на 2 почивни дни), а тя си стои вкъщи с моите родители, с които и живеем (с бащата сме разделени от години). В почивните ми дни се опитвам да я мотивирам да дойде с мен до магазина (спазвайки предпазните мерки), за да се раздвижи малко и да поеме въздух и слънце, но тя не иска. Вкъщи никой не е паникьосан на тема коронавирус. На нея сме обяснили спокойно на достъпен език каква е ситуацията и защо се налага да стоим въкщи. Притеснявам се да не развие някакъв страх от излизане. На този етап не е споделяла да я притеснява коронавируса и винаги оправдава отказите си за излизане с това, че в момента гледа интересно филмче или чете любима книжка. В част от случаите оправдава отказа си със спазване на правилата за изолация, наложени от щаба. Имам ли основания да се притеснявам, че детето ми може да развие страх от излизане? Може би е важно да уточня, че точно преди епидемията тя премина през период от около 2 месеца, в които почти постоянно беше болна от някакъв вирус . С единия вирус се наложи и да я приемат по спешност в болница много изненадващо, защото вечерта беше здрава, а сутринта рязко разви тежки симптоми, довели до прием в лечебно заведение и неприятни манипулации. Не знам дали е възможно да свързва по някакъв начин тези преживявания с коронавируса.
И още един въпрос относно дъщеря ми. От около една седмица забелязвам, че в някои моменти изведнъж без видима връзка с нещо случващо се в момента тя си спомня за някоя стара неприятна случка, например от детската градина, и се разстройва, плаче. Възможно ли е това да е отражение на изолацията и как бих могла да й помогна да го преодолее? Винаги се стремя да я изслушам, да я подкрепя, да й покажа, че разбирам емоцията й и да й предложа решение.
Предварително благодаря за отделеното време!