Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте, г-н Стефанов! Преди известно време научих за метода семейни констелации и търсейки подробности попаднах на Вашето име и след това и тук. Търся насоки за моя проблем, ще се радвам да можете да ми помогнете. Имам две деца. На 4.5г. и на 1 г. Преди да се роди второто изпитвах голяма вина спрямо пъврото, все едно го изоставям и предавам. След това, като се роди второто и в първите месеци, за да няма силна ревност се стараех да обръщам повече внимание на голямото и тогава пък започнах да изпитвам вина спрямо малкото. Сега нещата  с вината се нормализираха до някъде, но усещам, че леко губя силната връзка с голямото и сякаш се хващам, че имам превес в чувствата към малкото. Това много ме притеснява, защото моята майка явно е показвала в годините по-силна обич към по-малкия ми брат,а мен ме е пренебрегвала. Сега много се страхувам да не стане така и с моите деца, и голямото да започне да се чувства пренебрегнато, и изоставено. Винаги съм си казвала, че никога няма да постъпвам като майка ми, но за съжалвние напоследък се хващам, че правя точно като нея - държа се така с голямата ми дъщеря, както тя се е държала с мен, даже когато се случи да й се скарам за нещо, използвам същите изрази. Как да прекъсна това. Явно върви в поколенията назад при нас, защото преди години майка ми  като се ядосаше на виучо ми, обясняваше, че той е любимецът на баба ми, а тя била оставена сама да се оправя. Искам да прекъсна този цикъл, не искам да се държа като майка ми, не искам голямото ми дете да се чувства както аз съм се чувствала. Ще се радвам да ми дадете някакви насоки от метода семейни констелации, или материали, които да прочета, или изгледам. Благодаря!

Здравейте,проблема ми е следния имам страх от всичко,но на моменти е нещо страшно.Страх ме е да карам колата,но когато се отпусна тя изгасва или правя неволна грешка и се панирам.Имам дете на 4 и постоянно изпитвам страх,да не си удари главата,да не се пребие,не я оставям сама да кара колело,да не изгуби равновесие,постоянно искам да ми е пред погледа ,ако изтича с деца зад блока започва едно притеснение да не я вземе някой,да не срещне някое куче,змия.Когато се храни постоянно съм под напрежение да не се задави,има моменти в които съм до нея и й казвам да яде по малко,усещам че много й вредя и се чудя дали да не я оставя на баща й на моменти,не се чувствам добра майка.Това състояние може ли да се оправи ?

Здравейте, д-р Стефанов!
Търся насоки за моя проблем. Преди години започнах да извършвам т.нар ритуали , които да възпрепятстват да се случи нещо лошо.Например да измия ръцете си точно три пъти или съдовете, които мия, да помириша прането преди простиране и т.н.В един момент съпругът ми забеляза поведението ми и тогава се наложи да се опитам да спра тези ритуали.Опитах се да се сетя кога са започнали, но безуспешно . Започнах да си повтарям, че тези ритуали не могат да ми помогнат да предотвратя нещо, което може да се случи, но не ми помагаше особено.След време претърпях пътен инцидент и това ме спря за известно време и тъкмо си мислех , че всичко е спряло и пак се започна, но не с такава честота. След около 8 месеца баща ми получи инсулт, а вечерта на прибиране от болницата претърпях още един пътен инцидент .След него значително намаля честотата на ритуалите, но за съжаление не изчезнаха.Мина почти година, но сега от месец някъде постоянно имам натрапчиви мисли,че се случва нещо лошо с някой близък.От инциденти и нещастни случаи до тежки болести, всичко ми минава през главата. От известно време не работя,но като цяло работата ми беше изключително стресираща.Не знам дали тези ситуации са оказали влияние. Бих искала да разбера вашето мнение относно състоянието, в което се намирам и ако имате препоръки към мен.Благодаря!

Здравейте!
Въпреки че не съм сигурна дали работите с деца, бих искала да задам въпрос, свързан с поведенческо разстройство, и по-конкретно ADHD (хиперактивност с дефицит на вниманието).
Въможно ли е да се постави адекватна диагноза на седемгодишно момче, само въз основа на разговор с родителите и попълнени доста общи въпросници (от двамата родители и от двама учители)? Предвид че  по принцип тези диагнози според мен са вятърничави, как става това само на база на чужди впечатления, па било то и на родителите?
Предисторията е, че от няколко месеца се преместихме и живеем в чужбина и детето започна училище на 6 г., без да знае и дума чужд език. Пет месеца след началото на учебната година, научихме с баща му, че проявява поведенчески отклонения, които създават затруднения за учителката (например става от чина си по време на час и лази по пода, тананика си по време на час, общува главно с българчетата в класа и т.н.). Малко късно ни беше сервирана тази информация и бях доста шокирана. Същевременно учителката и училищният психолог поискаха от нас да направим психологическа оценка на детето, за да може евентуално да му назначат ресурсен учител или асистент, не съм съвсем наясно каква е процедурата в училището тук.
Тъй като детето все още не е достатъчно напреднало с чуждия език, ние се свързахме с детски психолог в България, който се съгласи да направи оценката, но дори не сметна за необходимо да види сина ни и да разговаря с него, па било то онлайн и в наше присъствие. Според мен оценката е предубедена, тъй като главната тежест пада върху предоставената от нас информация, че детето е родено преждевременно, а както е известно, такива деца са предразположени към хиперактивност с дефицит на вниманието, това е едно от вероятните късни последствия от недоносеността.
Самият въпросник Connors 3 е твърде общ (покрива доста поведенчески и др. разстройства и е за деца на възраст от 6 до 18 г.!), а от изпратените ни графики и заключения става ясно, че при отчитане на резутатите не се взимат предвид възрастта и полът на детето. Отделно, не се отчита семейната динамика, както и фактът, че в момента тече адаптация на детето в чуждата среда (според психолога адаптацията е 6 месеца.)
Имам усещането, че няма да е добре за детето да му бъде лепнат този етикет, а и не съм сигурна доколко един асистент ще бъде в негова полза, опасявам се да не го изолира още повече. Възможно е да е от полза за учителите, защото някой ще поеме грижа за детето, но...
Малко объркано стана, но... просто се колебая каква да е следващата стъпка, но клоня към това, да не споделям резултатите и да направя консултация с друг психолог лятото, когато ще се върнем за кратко в България. Според Вас това адекватно ли би било? Какво би било в полза на детето? Не бих искала да се конфронтираме с учителите тук, но не ми се струва добре и да играем съвсем "по тяхната свирка".
Самото дете споделя следното: става и ляга на пода, защото е уморен; не общува с децата, защото не се чувства уверен в чуждия език; тъй като не разбира нищо по време на дискусии, бързо губи интерес, доскучава му и започва да пречи.

Здравейте, бих искала да споделя и нашия проблем. Отнася се за сина ми,който е на почти 17 години. От около 3 месеца е в състояние на депресия. Сам пожела психологическа помощ и започнахме онлайн сеанси. Псисохолжката препоръча и преглед от психиатър, който от своя страна изписа антидепресанти по схема- Золофт и депакин. И тук вече стана страшно. Първите две седмици имаше подобрение. Синът ми сядаше да си говори с нас, кроеше планове за развитието си, започна да излиза, да търси контакти с приятели. След втората седмица обаче , нещата се влошиха- стана раздразнителен, агресивен, не можеше да се спре на едно място. Всичко това придружено с думи за пропиляно детство, отново спря да излиза, чувства се като "отпадък", влоши и хигиенните си навици.... След разговора с психиатърката изключихме Золофт от лечението. Синът ми вече не желае да говори и с психоложката от месец. Отказва да се ангажира с каквото и да било, защото в нищо няма смисъл. Разговорите вечер продължават с часове и се въртят все около пропиляното му детство и ненамирането на смисъл в нищо. Много е мъчително. Когато е агресивен, обвинява най- вече мен като негова майка, че не съм съумяла да направя човек от него. На моменти говори и за самоубийство. След трите психиатрични за мен безполезни прегледа , вече се чувстваме като опитни зайчета, затова запазих час за след седмица при детски психиатър с надеждата да ни помогне. През цялото време си мисля, че нещата се влошиха след започване приема на антидепресантите, които действат с натрупване във времето. Не можем и да ги спрем, а психиатърката твърди, че не е възможно да става превъзбуден и агресивен от тях. Само знам, че това вкъщи не е моето дете на моменти.

Здравейте ,бих искала да ви помоля за съвет относно проблем с тръгването на градина на детето ми. Детето е на 3г. до този момент гледано у дома .Миналата седмица започна да посещава детско заведение. Говорили сме много по темата преди това ,направили сме всичко възможно да създадем положителна нагласа ,но нещата въпреки това изобщо не започнаха добре . Ходила е само ден и половина ,след което се разболя и си е у дома ,но доста често повтаря така без никой нищо да й е казал ,че не иска да ходи на детска градина и започва да плаче и се разстройва само при мисълта,че ще ходи. Как да й помогна да се адаптира по-лесно?
Благодаря ви.

Здравейте,детето е на 4г и е тип меланхолик-флегматик,тоест сдържано,пасивно, отговаря кратко,на отрицание плаче,чувствително,ранимо,обичливо,как може да се подобрят някой от тези качества,да е например инициативна,да не е много сдържана да е уверена,да има развитие в положителна насока,да вдига смело ръка в училище след време и да не е стеснителна

ХИПЕРАКТИВНОСТ
Според мен за психотерапевтичната практика не е съвсем адекватно да лепим на хората етикети и да им слагаме диагнози. Защото за този вид работа е важно да разглеждаме реалността на човека такава, каквато е, а не да я подвеждаме под общ знаменател. И за мен е съвсем разбираема вашата съпротива детето ви да бъде класифицирано чрез въпросници, които не отчитат дори елементарния факт, че то не знае езика и е затруднено в адаптацията си.
Затова по-долу ще ви дам някакви насоки как да се държите с детето в къщи. Това може да се окаже достатъчно. Разбира се, ако правят същото и в училище, още по-добре. Но обикновено в училище учителите предпочитат детето да бъде лекувано с лекарства и диагностицирано, а не те да експериментират със специално насочени към неговия проблем възпитателни и терапевтични похвати.
На първо място да опишем, какво представлява самият проблем. Децата с хиперактивност и с дефицит на вниманието трудно се концентрират и трудно си налагат да стоят на едно място. Те са импулсивни, стават изведнъж и започват да се разхождат между масите в училище, пълзят, лягат по пода...
Освен това трудно боравят с обикновени вещи. Случва им се често да се изцапат, да се надраскат с флумастер, да счупят нещо по невнимание, да грабнат чужд предмет в училище и да го повредят. С това те дразнят и родителите и учителите и другите деца и ситуацията им е сложна. Не са малко случаите, когато такива деца са подложени на физически репресии, за да бъдат превъзпитани и дисциплинирани. Родителита на другите деца ги смятат за непослушни, недисциплинирани, даващи лош пример и затова дори правят подписки за отстраняването им от класовете на децата им. Но техният проблем не е свързан с непослушание или лошо възпитание. Той е  неврофизиологичен. Тоест - свързан е с начина, по който функционира вервната система. Поради тази причина да принуждаваш такова дете да се държи спокойно и дисциплинирано е все едно да натискаш една натегната пружина. Колкото повече я натискаш, толкова повече пружината се напряга и в един момент подскача неконтролируемо.
Това прави и хиперактивното дете, когато го насилват да стои мирно в час или на бюрото си в къщи.  Ето защо е необходимо с такива деца да се предприеме съвсем друга стратегия. Тя се състои в следното: наблюдаваме детето внимателно и още при първите признаци на безпокойство, когато то започне да се върти,  му предлагаме  някаква дейност, която да го разтовари от напрежението. Например: "Отиди да затвориш прозореца; Разходи се малко; Направи си чай; Донеси кофа вода за часа по рисуване и така нататък; Почини си малко...." Когато сме достатъчно последователни в тази стратегия и я прилагаме за месец-два,  детето с хиперактивност постепенно се успокоява. И НАЙ-ВАЖНОТО - то започва да чувства доверие в нашата способност да забелязваме неговото състояние и да му предлагаме средства за психично разтоварване. Доверието е много важно в случая. Ако детето гледа на нас като на човек, който го притиска и не разбира вътрешното му състояние, то се напряга още повече и става още по-трудно за управление. Дори може да стигне до неконтролируема агресия и противообществени прояви. Така че правилото в  този случай, а и при всички случаи на възпитаване на деца е да не се върви срещу природата на детето, а да даваме такива послания, които са съобразени с тази природа. Ще ви дам и един интересен пример за дете, което не беше преодоляло хиперактивността на 15 години. Когато му казах, че може спокойно да учи и да чете уроците си, като в същото време се движи из стаята и държи учебника в ръце, детето качествено увеличи своя успех в училище. Разбира се, тази стратегия беше предварително стикована с родителите, които я подкрепяха.
 Това е засега.

Здравейте ,
Имам огромен проблем със страх от болка . Историята е следната след 12+ пъти изместване на коленните капачки и един от които по сериозен и обездвижил ме за над месец ми докараха страх от болката при изместване . Само при мисълта почват да ме болят коленете , а ако някой ме докосне по коленете изпитвам ужасен страх  избива не студена пот глъсът ми се променя и почвам да треперя и да плача . Ходих по лекари и на практика проблем в колената вече нямам единствената болка остана в подсъзнанието ми но не мога да се справя с нея . Лягам си вечер и пред очите ми са само сцени как се изместват и подскачам и не мога да спя страх ме е да си затворя очите .
Ще съм ви много благодарна да ме посъветвате какво да правя за да спра да мисля за това .

П.С
От последното изместване са минали 6 години

Здравейте др. Стефанов, четейки постовете преди моя осъзнавам все повече, че проблемът ми е незначителен. Имам здраво  дете, самостоятелно, отговорно и умно. Аз съм здрава, имам къде да живея, нямам кредити и съм в разцвета на силите си. Но не мога да преодолея загубата ми на работата , която наистина харесвах и работих почти 12 години. Положението там започна да става нетърпимо поради фактор колеги и нездравословна среда.  Миризмата на химикали все още гори гърлото и стомаха ми. Нервите ми се вдигаха ежедневно, стееса през последните 2 години ми дойде в повече- два пъти лежах в болница с непрестанно повръщане, не можех да спя и да се храня, получавах паник атаки на всяка оперативка. Колегите ми се оказаха интриганти и при смяна на ръководството всички задкулиснк игри лъснаха. Аз като един вол орах 12 години от сутрин до вечер, бях свързващото звено между клиенти, служители и ръководство. Раздадох се на макс и сякъш се свърших, насреща само упреци и стрес. Вече цял месец откакто напуснах, не мога да стана от леглото, звъняха ми от няколко места за интервюта, аз отхвърлих. На ясно съм, че света не се върти около мен и че проблема ми е незначителен спрямо много други, но чувството за недоизяснени отношения с колегите ми ме смачква, нямам никаква мотивация, вкъщи вече започват да се притеснават за мен.

Здравейте, д-р Стефанов! Бих искала да Ви помоля за съвет как да сдържам емоциите си. Казусът е следния: с приятеля ми живеем заедно от 6 месеца при родителите му, връзката ни започна преди 3 години и 8 месеца. Проблемът е в неговата майка. Меко казано не се разбираме. В началото тя правеше различни коментари за мен в мое присъствие и зад гърба ми, подиграваше ми се и като цяло показваше крайно неуважение. В живота приемам всичко твърде лично и се засягам, отделно и дълго се сърдя. Напоследък забелязвам, че абсолютно всичко в нея ме дразни и реагирам агресивно спрямо нея (агресията не се изразява в удари или обиди, а е пасивна - не я поглеждам като ме попита нещо/инициира някакъв разговор) и под абсолютно всичко визирам например следното: когато се прибере в повечето случаи тя е нацупена, не поздравява, а директно пита: какво сте готвили днес/какво има за ядене (сякаш е по-важна храната от това да поздравиш някого и да го попиташ как е/дали всичко е наред), когато някой, независимо кой - аз или синът й й се обадим по телефона в 80% от случаите вдига с думата: казвай (разбирам, че е на работа в това време, но ако не е удобно просто не вдигай телефона). Преди време, когато дъщеря й беше бременна ни сравняваше как тя въпреки, че е бременна пак е по-слаба от мен, казваше ми че когато имам бебе един ден няма да съм способна да го гледам, защото аз самата съм бебе, нееднократно ме е подценявала и се е държала крайно арогантно. В живота си винаги се е интересувала от чуждия живот, клюкарства, издребнява за нищожни неща.... имам чувството, че вече не мога да понасям тази жена. Ще се радвам на Вашето обективно мнение, твърде взискателна ли съм, в мен ли е проблема, как мога да променя нагласата си към тази жена?
Сърдечно благодаря за отделеното време!

Здравейте!
Вече сте ми задавали този въпрос и съм ви писал в пост номер 960 от 27 декември. Кръстил съм отговора си: ДА НЯМАШ ЦЕЛ. Прочетете си го пак...
Писали сте и следното на друга дата:  ние с баща ѝ нямаме много приятели и искаме тя да не е като нас, ние също сме скромни... Да, вие нямате много приятели, но съм някак убеден, че се обичате и сте добро семейство. Познавам семейства, които имат много приятели, защото им е трудно да се понасят един друг, когато са насаме. Тоест - със сигурност има какво да дадете на детето си като родители. Повече от мнозина други, които имат много приятели...
Още веднъж ще кажа: детето ви е твърде малко, само на 4 години, за да изисквате от него целенасоченост и успешност при публичните му изяви.
Като всеки родител и вие сте склонна да се безпокоите, дали детето ви се справя добре, дали е достатъчно настойчиво и пробивно, за да се отстоява в този сложен и понякога враждебен свят.
НО ако прекалите в това втренчване в детето, ще постигнете обратен ефект: то може да стане по-притеснително и тревожно, усещайки, че майка му иска то да е различно.
Най-добре е просто да му се радвате, а не да си представяте, как живота ще го смачка.
Като му се радвате, ще му дадете устои, ще му внушите, че то е добро такова, каквото е.
И когато дъщеря ви чувства, че мама я харесва такава, каквато е, това ще ѝ даде самочувствие и способност да отстоява себе си.
Ще цитирам един момент от предишното ви писмо, за да разберете отново за какво говоря. Там пишете:
"Ако някое дете например рисува с тебешири, тя го гледа, но не отива да си поиска, аз отивам до нея и казвам: Питай детето, дали може да рисуваш, а тя казва: не не неискам!
Представяте ли си как се чувства дъщерята, ако майка ѝ ходи непрестанно да ѝ се намесва в игрите и да я съветва, как се играе в пясък и как се иска тебешир от друго дете? Тя се чувства неадекватна и глупава.
И ОЩЕ НЕЩО: Знаете ли колко е забавно ДА НАБЛЮДАВАШ  как друго дете рисува с тебешири? Уверявам ви, че това може да е много по-интересно от самото рисуване.
Защо смятате, че е по-стойностно и смислено да правиш нещата, отколкото да наблюдаваш, как другите ги правят? В живота изобщо не е така!!! Например актьорите правят нещата и са на сцената, а режисьорите имат способността с проникновение да наблюдават и затова ръководят актьорите,
В бизнеса служителите правят нещата, а ръководителите наблюдават процеса и дават обратна връзка и направляват действията им.
Музикантите свирят, а диригентите наблюдават /слушат/ отстрани.
Подобно е положението и с психолозите и психотерапевтите... Има и забавни вицове за това Като бях студент един преподавател ни разказа следния: "Какво отличава психолога от другите хора? Ако си представите, че в едно кафене са насядали много мъже и един от тях е психолог... Изведнъж вратата се отваря и вътре влиза изключително красива и предизвикателно облечена жена. Всички мъже се заглеждат в жената, а психологът с насалада гледа реакцията на останалите мъже."
А сега сериозно! Виждам, че си задавате и въпроса дали детето ви не страда от синдрома на аспагер. А специалисти ви убеждават, че с него всичко е наред.
Каква е причината толкова да се тревожите за детето си? Това е свързано най-вероятно с ваши лични преживявания. Затова питам:
Имате ли загубени деца?
Била ли сте тормозена в училище или да сте имали проблеми с адаптацията?
Поздрави отново!!!

Здравейте  г-н Стефанов,
Моля , за малко насоки , как да работят върху способността на сина ми да  се справя с напрежението по време на стресови ситуации и да повиши самочувствието си и да дава най-доброто от себе си  . Той е на 13 год и си е втълпил , че не му върви. Като цяло много умно и амбициозно дете , справя се отлично в училище , но трябва ли да се яви на някакъв сериозен изпит - не се справя добре  и това го съсипва . В резултат на това си е втълпил ( без някой да го е упреквал за неуспеха) , че няма късмет и ще се проваля  във всичко  , което му предстои . Тази година е 7 клас и съответно се притеснявам от тази нагласа в мисленето , както и да няма трайни последствия за неговото самочувствие  от това , ако не се представи добре на НВО. Постоянно му говоря , как живота на един човек не се определя от един изпит , но не мисля , че има ефект. Скоро се яви на приемен изпит за желано от него училище , където не го приеха и това още повече повлече самочувствието му надолу. Вече не знам как да процедирам  с него и се опитвам и да го надъхвам и да го успокоявам , но сякаш не мога да намеря правилният път към него. Искам да израсте уверен човек , а не да си втълпява , че има кофти късмет ( както се изрази последния път). Много благодаря !

Здравейте, г-н Стефанов! Синът ми е на 7 години и от 2 месеца скубе веждите, миглите и космите по ръцете си. Проблемът възникна по време на дистанционното обучение. Скубе се основно в училище, понякога и у дома, когато гледа нещо. Той не може да обясни какво го кара да го прави, нито какво му носи това.  Срамува се, чувства се неудобно и винаги, когато е възможно носи шапка с козирка. Училищния психолог се срещна с него няколко пъти, но не успя да стигне до нищо конкретно. Посъветва ме да му дам време и да изчакам учебната година да свърши, за да видим дали ще спре.  Търся съвет, дали наистина трябва да чакаме или да търся терапевт, които да работи с него веднага ? И как трябва да се държим с него? Докато търсих информация за това състояние прочетох, че трябва да го игнорираме и да не говорим за това. Правилно ли е? Благодаря!

Здравейте!
Моят въпрос е малко по-различен. Интересува ме колко време трябва да се изчака за да се изчисти организма от Антидепресанти, с оглед планиране на бременност.? Разбира се, ще се консултирам задължително с лекуващия психиатър, но искам да проуча повече темата и да се допитам до повече специалисти относно този въпрос за бременност, раждане и АД. Какво е вашето мненение най-общо? Много ли са опасни АД? Може ли да се пият по време на бременност, какви са рисковетве, кога трябва да се спрат най-рано? Разбира се по схема. Има много статии, има различни мнения и малко се обърках. Искам да събера повече гледни точки.
Благодаря!