Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте!
Сигурно тази "серия от неприятни случки"  ви е върнала в травмите, които сте преживели в детството. Ако ги няма детските травми, свързани с чувството на изоставяне от родителите или преживяно семейно насилие или преживяна загуба на близък човек //родител, брат, сестра//, човек не би потънал толкова надълбоко от уволнение или финансови загуби. Но ако е преживял нещо травматично, когато е бил на 5, уволнението сякаш го превръща отново в 5 годишно дете, което ебезпомощно и не може да намери изход от ситуацията.
Така че - какви са травмите ви от детството?
Това е посоката, в която е нужно да поработите терапевтично.
Поздрави!

Здравейте!
Проблемът с изпускане на урина най-вероятно е медицински, а не психологически.
Що се отнася до втория въпрос - това да гушкате детето си, когато плаче, е нещо много хубаво. Идеята да поставяме граници и да налагаме правила е твърде прибързана и дори може да е жестока, ако я прилагаме към деца на бебешка възраст.
Особено е важно във вашия случай да не сте притискаща при приучването на детето да ходи на гърне. Не напразно психотерапевтите задаваме въпроса как клиентите ни са били приучвани да ходят на гърне? И ако това е ставало с натиск, те твърде често стоят в чувството за безпокойство и в по-късните етапи от живота си.
С една дума - бъдете откликваща към детето си и го гушкайте.
И твърде е вероятно, проявявайки такава мекота към него, това да ви донесе и на вас самата повече спокойствие и чувство за сигурност.
Поздрави!

Здравейте!
ПЪРВО Ще започна с цитат на най-важното за мен изречение в писмото ви. Вие казвате : "Не ревнувах от жена му, защото мислех, че щом иска мен, значи аз съм по-добра."
Тоест - за вас е важно да се чувствате по-добра от неговата жена. А да искаш да си по-добра от предишната или от другата жена на един мъж е идея, което те вкарва директно в невротично или депресивно състояние.
Много по-реалистично е, когато си мислите за неговата законна жена, да гледате далеч по-смирено към нея. И сякаш да ѝ казвате в ума си: "Аз не съм с нищо по-добра от теб. Така както той изневерява на теб с мен, така пренебрегва мен заради теб, така може да ме смени и с някоя друга, защото съм му омръзнала."
И ОЩЕ - не допускайте мъжът до вас да ви говори неуважително за бившата или пък за жена си, ако сте в ролята на третия връх в любовен триъгълник. Ако той е склонен да го прави, а вие сте зряла и разумна жена, ще му кажете: "Много държа да си по-уважителен към жените, които са в живота ти. Все пак ти си избрал да бъдеш с тях!". И ако той наведе глава и каже: "Да, права си!", това е добър сигнал. Но ако ви каже, че нищо не разбирате и че тя за нищо не става и е еди каква си, а вие сте много над нея и т.н., най-добре е да бягате надалеч. Защото така, както говори за нея днес, така ще говори за вас утре, когато се разделите.
Много е важно да разбирате, че всички жени, които са в живота на един мъж, се возят в една лодка. На някакво много дълбоко ниво те са солидарни и равнопоставени.  Не може една да е в лодката, а другата да е на кораба в каютата на капитана.
Това се отнася и до всички мъже, които са в живота на една жена. Никой от тях не е нещо повече от другия. Никой няма основание да е надменен и неуважителен към другите мъже...
ВТОРОТО, върху което е добре да си помислите, е защо искате да стоите в двуженство? Какво ви кара да сте толкова щастлива от това да бъдете с мъж, който си има и друга? Това от кога ви се случва? Допускам, че още от ученичка е възможно да сте били постоянно в любовен триъгълник. 
ВЪПРОСЪТ Е: Какво ви държи в идеята: "На мен не ми се полага цял мъж. Стига ми и половин. Цял ми е в повече."???
Отговорът на този въпрос със сигурност се намира в родителското ви семейство или в живота на някоя баба от вашата семейна система.
Помислете коя жена е делила мъжа си с някоя друга? Може би майка ви? Имам предвид - например - жена, която е женена за мъжа си, но той да има копнеж в сърцето си към друга жена. Дори и без да ѝ изневерява.
Сигурен съм, че в семейната ви система има такава жена, на която подражавате и с поведението си ѝ демонстрирате съчувствие. ...
Тук публикувам и един линк към моя статия от групата ми във Фейсбук, в която съм писал за интересни  аспекти на двуженството. Заглавието е ЛЮБОВ И ВОЙНА.  Вижте я и помислете за подобни истории във вашия род!
https://www.facebook.com/photo?fbid=10226581482421069&set=g.722277978117484

Поздрави!

Здравейте!
Единственото смислено нещо, което според мен е нужно да правите, е да търсите подкрепа в добронамерени хора. Да споделяте с тях. Сигурен съм, че има такива.
Не се затваряйте в себе си и не се срамувайте от това, което ви се случва!!!
Срамът не е за вас. Срамът е за тези, които са ви наранявали.
Вие вземете силата, която идва към вас от живота ви, за да излезете от ситуацията.
Защото вие сте проявявали много сила. От дете сте отглеждали брат си. Успявали сте не просто да оцелявате,
но и да помагате на друг да оцелява. Така че - сто процента съм сигурен, че и вие заслужавате да ви помагат.
Затова  отново ще кажа: оставете срама на другите и вземете за вас силата!
Поздрави!

Здравейте!
Започвам с цитат от писмото ви:   "Понякога си мисля, ако наистина някой ден нещо ми открият, защото съм човек, не съм застрахована, не знам какво ще правя. Сигурно ще умра предварително само от страх."

НАПРОТИВ, аз мисля, че ако ви открият наистина нещо, тогава ще се успокоите.
Защото от моя опит мога да кажа, че хората с така наречената хипохондрия много често всъщност се стремят към отвъдното.
Защо тези хора  ги тегли към смъртта? Най-често по две причини:
ПЪРВАТА - защото искат да отидат при някой близък човек от семейната система, особено ако има някой, който е починал и към него хората от семейството не се отнасят уважително или го забравят...
ВТОРАТА /която сякаш срещам в практиката си по-често/, защото се чувстват притиснати от други хора от тяхното най-близко обкръжение. И във фантазията им стоят мисли от сорта: Ако умре еди кои си, нещата ще се пооправят малко и няма да съм така притисната. Или пък ако умре еди кой си /например - майка, съпруг, предишен съпруг, майка на съпруг/, ще стане още по-лесно да се диша.
Тогава във фантазията на човека идва и по-радикалното "решение": "Но най-бързо ще се оправят нещата, ако умра аз. И тогава всички ще страдат за мен и ще разберат колко съм ценна"
Това е логиката на влечението към смъртта. Но тялото се страхува от смъртта. Дори нещо в нас по някаква причина да се стреми към нея, тялото не я иска.
Така че посланието ми към вас е: научете се да се справяте с всички хора, които ви притискат, нахлуват в пространството ви, не зачитат вашите граници. Укрепете границите и отстоявайте себе си!!
Ако ви е трудно да се научите сама, обърнете се към терапевт.
А не разчитайте на това, че ще се разболеете или умрете и така ще се решат проблемите ви. Няма да ви огрее! Или няма да е толкова скоро, колкото всъщност ви се иска.
Ще трябва да се живее. Няма как! 
Поздрави!

Благодаря за отговора! Това е много интересно, предвид това, че точно от смъртта ме е страх.

Здравейте, доктор Стефанов!
Имам нужда да споделя и моля за съвет как да изляза от сложната семейна ситуация, в която се намирам. Родителите ми и свекърите ми изобщо не се разбират, което пречи и на отношенията със съпруга ми. Всичко идва от голямата ревност, която изпитват моите родители към неговите. Аз съм едно дете и те искат цялата ми любов и внимание, но аз вече имам свое семейство и дете, не мога да се разгранича от мъжа си и неговите роднини, за да съм в добри отношения с моите. Скандалите и всекидневното натякване как роднините на мъжа ми били лоши, неприятни, нагли, налагали се, уважавам повече тях и пренебрегвам родителите си, ми идват твърде тежко. В същото време от другата страна (мъжката) няма такова отношение, хората са деликатни и разбрани, не ме тормозят така както моите собствени близки. Опитвам се постоянно да доказвам и показвам любовта си, посещам ги толкова често, колкото и свекърите, помолих ги да не сипят "змии и гущери" по техен адрес, защото и словесният тормоз е сериозен. Последната капка дойде вчера, когато споделих, че искаме да направим рождения ден на детето в града на съпруга ми, такъв скандал ми вдигнаха, трябваше да се закълна, че няма да го направя там за нищо на света, иначе не ме оставиха да си легна. Да, знам колко нелепо звучи. В момента съм сама с детето при родителите ми и няма кой да ме защити, чувствах се притисната в ъгъла и измъчвана. Обадих се на мъжа ми да му обясня какво е станало, а той ми заяви, че ако е знаел какви са родителите ми преди да се ожени за мен, е нямяло да го направи изобщо. Разкъсвам се, няма ли как да съм в добри отношения и с родителите, и със съпруга си...

Здравейте, г-н Стефанов!
Има ли някаква пречка да се обърна към психолог/ психотерапевт, който ми е познат? Дали е разумно, дали пък няма някакви етични пречки...Като изключим, че аз самата може би по- трудно бих споделила с познат

Благодаря за отговора! Синът ми от около година посещава психолог, но явно нещата се случват бавно.

Ако имате познанство извън терапията, просто не се получава.
Врузката терапевт-клиент не търпи да бъде дублирана от каквато и да е друга връзка.

Една тибетска учителка казва: Два са най-страшните ти врагове: вкопчването и това, в което си се вкопчил.
Цитирам я, защото родителите ви здраво са се вкопчили във вас.
Каква е причината, обаче? Ако не се осъзнае причината, няма да можете да създаадете и стратегия за справяне.
Имам няколко хипотези:
- има загубени, абортирани, мъртвородени деца във вашето родителско семейство;
- или в родителските семейства на родителите ви;
- те са се чувствали изоставени от родителите, когато са били деца и още не могат да излязат от тази травма;
- или пък родителите ви се страхуват, че ако се отделите от тях, няма да има какво да ги свързва;
Какво евашето мнение?

Мия позната от детството. Живяли на една улица, играли заедно. Не се срещаме и не сме се виждали десетки години. Но ще ме познае.

Прав сте, има починало дете в семейството. Това е огромна травма.
Но как да обясня, че имам нужда от разбиране и пространство, и че добрите взаимоотношения със свекърите ми не застрашават любовта към родителите ми?

Здравейте, случи ми се нещо странно днес и се чудя как бих могла да отвърна в подобна ситуация. Стоях в превозно средство, около мен седнаха няколко млади момчета (по-малки от мен) и почнаха да се закачат подигравателно (деликатно, уж). Издаваха шумове, за да ме провокират, а накрая като тръгнах да слизам подхвърлиха реплики и се смееха (не чух какво точно). Вбесих се много, идваше ми да им покажа среден пръст, но ми се стори инфантилно и просто си слязох. Това, което най-вече ме гложди е, че така се научават, че ще им се търпят простотиите, а според мен нужно някой да ги постави на място, за да си вземат поука. Но винаги в подобни ситуации си мълча, защото се притеснявам, че нещата могат да ескалират и дори може да се стигне дотам да ме набият, както съм чувала и чела, че се е случвало с други хора. Не искам и да им се мълчи, обаче, защото така се създават ролите на насилник и жертва, а хич не ми се иска да участвам в такава схема, макар и бегло.
Мисля, че като цяло го имам това притеснение да се застъпвам за себе си или да се защитя, а това е просто поредното проявление.

Здравейте. Реших и аз да опиша моя проблем. Бих казала, че съм погълната от мисли и притеснения относно децата си. Все се мисля, че ще се случи най- лошото за тях. Тези мисли не могат да напуснат ума ми. Започнах да чета книги, за това как е важно да сме позитивни, как да се отървем от среса и тн. Има ефект, но за кратко. След което отново се връщам в кошмарите си. Много съм чела ваши интервюта и реших да разчитам моите баба за това дали в рода но няма починало детенце. Оказа се, че има. Моята баба е имала сестра, която е починала малка докато са чакали майка им да сложи масата.
Моля ви, как да се от късна от тези мисли и това злокобно преследване на страх за моите деца.
Благодаря