Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте Д-р Стефанов
Аз съм момиче на 23 години. До сега не предполагах, че може да ми се наложи да се обръщам към психолози, но реших, че май момента е настъпил. Имам проблеми с човек, с когото живеем на семейни начела от една година. Става на въпрос за психически и физически тормоз. Моля за помощ! Ако е възможно бих искала лично да ви обясня за какво става на въпрос, не желая да ставам публично достояние на всички. 🙂

Здравейте!
Страхът от изпити е вид социална фобия, която за да се преодолее е необходимо разбиране за нейния произход в дълбочина.
В случая първата възможност, върху която се замислям, е свързана с постъпването в първи клас. В първи клас едно от най-важните послания, които детето е добре да получи, е че има право на грешка. Втренчването във всяко ченгелче и буквичка и желанието на учители и родители да се дават само идеално написани домашни, води до формирането на такива страхове.
Възможно е произходът да е свързан с травматични преживявания в детството, при които се е чувствал безпомощен в ръцете на други хора. Имам предвид да речем тежки медицински процедури, когато е бил малък /колкото по-малък е бил, толкова по-дълбоки са последиците/
Друга възможност, за която хората не си дават сметка, е неговото състояние да отразява травмиращо събитие с човек от семейната система. Ще ви дам пример от книга по системна семейна терапия. Клиентът се страхува от публични изяви /да говори пред хора/. Оказва се, че дядо му по време на Втората световна война е бил военен инструктор и докато обяснявал на войници как се борави с ръчна граната, гранатата му се взривила в ръцете...
Всичко това е въпрос на конкретно изследване и работа с човека...
Вие за какво се сещате, четейки горните редове?

Не, това не е анорексия.
Просто оставете нещата на времето и се консултирайте с лекари, но умерено.
Защото прекомерното консултиране увеличава тревожността, а тревожността забавя прочеса на преодоляване на симптомите.

Бих ви препоръчал за известен период от време, докато отношенията ви се заздравят, да оставите нещата в ръцете на баща ѝ и да спрете да се занимавате с нейното учене, поведение, дрехи и т.н.
А вие да излизате с нея по женски на пазар и за съвместни удоволствия.
Разбира се, това ще ви бъде много трудно, защото от родителското си семейство вие сте възприели, че човекът и особено жената трябва да се справя с всичко по най-добрия начин. Но си струва да положите това усилие за надмогване на себе си.
Защото сте в рисковата зона връзката между вас да се скъса заради това, че сте лошото ченге в къщи.
А ако се скъса връзката между вас, вие нямате абсолютно никакъв шанс да ѝ влияете за каквото и да било.
Тоест - престанете да сте досадната и оставете тази роля на "добрия" баща. А вие бъдете майката,  която и вие самата сте копнеели да имате, когато сте били на 12 години.
Моето усещане е, че когато тя се противопоставя на учителките, изразява гневната си енергия към вас. Дразнят я тези учителки, които ѝ приличат на вас с посланията си.
Тук по принцип е интересен въпросът и защо дъщеря ви е толкова гневна към вас? Имало ли е моменти да се е чувствала изоставена от вас например?  Да сте си тръгвали от семейството?  Или нещо друго.
Поздрави!

По темата за паническите атаки съм писал тук доста често...
Имате нужда от психотерапия. Хапчетата не са достатъчни.
Вижте например пост номер 1349 от 14 юни. Понеже е от много скоро, не ми се ще да го копирам отново.
Там става дума за проихода на паник атаките и хипохондрията.

НИЕ ХОРАТА СМЕ ТРАВМИРАН ВИД
Здравейте!
Най-вероятно в семейството ви има загуби на малки деца и бебета в предходни поколения и затова жените от вашата семейна система са с повишена тревожност.
От друга страна всички майки се напрягат и депресират от това, че живота им се променя драстично след раждането на детето.
Наскоро бях на един семинар, където си говорехме доста по тази тема. Може да ви е интересно.

Заради изправената походка, благодарение на която ние като вид изпреварваме в умственото си развитие останалите видове,  хората са носени в утробата на майките си по-малко време от другите бозайници. Просто силата на гравитацията постепенно го насочва в родовите пътища много по-рано, отколкото ако майката ходеше на 4 крака. Тоест - всички ние сме родени недоносени. И това означава, че хората са един психически травмиран биологичен вид. /слоновете например са носени над две години и имат относително много по-малък мозък, но дни след раждането си са много по-самостоятелни от безпомощното бебе/
Ето защо ние  имаме нужда от много повече грижи в началото на живота си. По-трудно ставаме самостоятелни. От огромно значение за психичното развитие е това, бебето да стои до тялото на майката, да бъде гушкано, да бъде "доносено".
В Етнографския музей са ми показвали стаята на родилката  във възрожденските къщи, в която майката близо месец стои непрекъснато да бебето си и му е изцяло на разположение. Подобни практики съществуват от дълбока древност във всички краища на света. Така в традиционните общества бива компенсирана тази недоносеност на човека....
НО ТАЗИ ТЕМА ИМА И ДРУГ АСПЕКТ
Така, както бебетата се раждат недостатъчно готови, така и майките им не са достатъчно готови. Не са достатъчно интегрирани към ролята на майка. Ако имаха още месец-два да се подготвят, може би по-малко жени щяха да страдат от следродилна депресия, майките щяха да бъдат по-адаптивни, по-малко тревожни...
Тоест - родилките също имат нужда от специална грижа. Да, това си го знаем, но в светлината на тази хипотеза за недоносеността придобива по-телесни измерения и дълбочина...............
С една дума - търсете подкрепа от приятелки, от роднини, от други жени, които имат деца.
Поздрави!

Здравейте, от отдавна следя темата, но не мога да намеря отговор на моите въпроси.
1. Имам проблем с изпускане на урина от дете. Ясен спомен беше в 1ви клас. Аз се напишках и госпожата ме прати вкъщи. Преди около година родих. Тежко раждане с много външни и вътрешни шевове. И проблема се върна и задълбочи, особено като се смея. Дори се случва да сдържам смеха си. Чувствам се безсилна и травмирана от това, за сега се случва единствено вкъщи. Но това ми положение ограничава комуникацията, понеже не мога да изляза за дълго на място което няма тоалетна. Правя упражнения на Кегел за заздравяване на тазовото дъно откакто родих.
2рият въпрос е може ли да препоръчате литература за отглеждане и възпитаване на дете на година. Как да поставяме ясни граници, без да травмираме. Усещам, че искам детето да има ясни правила, но понякога когато плаче, сякаш загърбвам всичко, което казвам и действам против това.
Благодаря ви предварително за отговорите. Прохладни дни!

Здравейте,

Реших да споделя моят проблем, защото той продължава вече доста дълго време, измъчва ме страшно много и засяга всички сфери на живота ми. В момента съм на 23 години. От 3 години имам връзка с женен мъж (35 години в момента) , който не е типичния на външен вид чичко, а е красив, поддържан, тренира всеки ден, изключително е харизматичен, има страшно много химия между нас,сексът с него е уникален. В началото де виждахме у тях, когато жена му е на работа. Всичко беше прекрасно, чувствах се толкова желана, обичана и специална. Не ревнувах от жена му, защото мислех че щом иска мен, значи аз съм по-добра. Той винаги се е държал уникално с мен, получавала съм страшно много внимание от него грижа, никога не ме е пренебрегвал, винаги е намирал време за мен и е настоявал да се виждаме, да се разхождаме без да се крием. Един ден разбрах, че жена му е бременна с второто им дете, тогава света ми се срина, изпаднах в много жестока депресия, мислех за самоубийство, в последствие направих опит за самоубийство, исках да се разделя с него, но бях толкова привързана и влюбена в него, че не можех. Продължихме връзката си, и до ден днешен съм влюбена в него и ми е изключително трудно да се разделя с него. Той е част от живота ми,споделям проблемите си с него, приемам го и акто приятел и много близък човек. На няколко пъти се опитвах да се откъснат психологически от него, по едно време си имах приятел, но като цяло това не ми помогна. Моля ви дайте ми съвет как да се справя с тази ситуация? Благодаря предварително!

Здравейте, д-р Стефанов. Аз съм с хипохондрия, която преди не беше така изявена. Повече изявени бяха паник атаките и депресията. От няколко години, след лечение на тези състояния с антидепресант, се оправих, но хипохондрията взе мощ и в момента съм наистина зле. Ще ви разкажа накратко скорошна случка.
Преди шест месеца ми излезе нещо като бенка на шията. Изплаших се и хукнах по лекари.
Обясниха ми, че на хора след 40 излизали такива неща, получавало се дори и от косъмче. Аз съм на 37 години. Обясниха ми ясно, че не е опасно, да се успокоя и да не го мисля. Лекарката явно разбра, че имам проблем и беше напълно изчерпателна, че проблем няма.
Какво ти, Боже! От момента, в който излязох от кабинета й, до днес, аз не спирам да го мисля и да го гледам по сто пъти на ден, като си представям всякакъв сценарий - Ами, ако стане голямо? Ако се развие в рак? И изпадам в невъобразима паника.
Това е скорошен случай. Винаги има случай, ако не е това, изниква друго.
Знам, че е в мен проблемът, но има ли начини да се преодолее хипохондрия. Моля ви, ако има, споделете ги.
За няколко години съм си правила изследвания за всичко, което си представите -  ЯМР, доплери, кръвни, дерматолози, гинеколози и много други.
Уморена съм. Моля ви, за помощ!
Осъзнавам го, но не мога да го преодолея. Чета книги, медитирам, разхождам се, но няма полза.
Понякога си мисля, ако наистина някой ден нещо ми открият, защото съм човек, не съм застрахована, не знам какво ще правя. Сигурно ще умра предварително само от страх.
Как да живея нормално и да преодолея страха си от болести?
Благодаря предварително за отговора!
П.П. Същите страхове имам и за дъщеря си.

Здравейте,
Чувствам в живота си голямо отхвърляне. Това ми носи много болка. Още от децата в училище, близки приятели, от мъжът ми, от родителите ми, от най-близките ми. Единствено децата ми ме търсят, малки са.
Майка ми все едно ми казва “по скоро не идвай”, “пак ли ми звъниш, ако може да затворим”, “децата ти защо са такива”. Не го казва, но много явно се усеща. При баща ми е по друг тип, не сме близки. Мъжът ми би предпочел да прекара време с приятели. И когато се караме и каже - теб никой не те иска/даже и майка ти не те понася.......съм в състояние да ми е дълго много зле. Опитвам се да съм интересна, говоря забавни неща, но това си остава. Стигам до там, че някой мъж ако прояви топло отношение или флиртува с мен, да проявя веднага интерес към него. И ако той продължи, се влюбвам доста бързо. Сякаш съм готова на всичко, макар да виждам, че не е подходящ категорично.
Благодаря ви предварително за отговора 🌿

Здравейте, д-р Стефанов!

Страдам от едно почти непрекъснато състояние на тревожност, с което не знам как да се разделя. Знам какви са причините за него - нездрава семейна среда, проблемни взаимоотношения с майка, почти отсъстващ баща, внезапна смърт на родител, загуба на бременност в 6 месец - все травмиращи събития, които по един или друг начин са оставили сериозна следа в съзнанието ми.
В следствие на тази тревожност, на това постоянно очакване нещо лошо да се случи, започвам да развивам и хипохондрия - най-малката болежка за мен се превръща в грандиозен проблем, постоянно тичам по лекари и изследвания. Нужно ми е да го правя, за да се успокоя.
Случва се през съзнанието ми да преминават някакви безумни кошмарни сюжети за загуба на близки хора, смърт и болести.
Бих казала, че външната ми среда е спокойна и безпроблемна, вътрешната е в хаос. Живея със невероятно добър и разбиращ партньор, имам хубава работа, справяме се добре... Не знам обаче как да се оттърва от тези натрапчиви стари спомени и травми преди това състояние да се е задълбочило. На 100% си обяснявам в следствие на какво е тази тревожност (може да се каже, че и генетично си я нося в себе си), но не знам какъв е пътя да се справя с нея. Аз съм от хората, които изживяват на 100% емоциите си, независимо какви са те - вярвам, че само с приемане мога да премина през трудните моменти. Обаче после не ги забравям, връщам се към тях, те са като една постоянна лампа, която свети в главата ми. Не ми причиняват болка, но са там. Много ми тежи този емоционален багаж. Искам да се науча да се абстрахирам, да продължавам абсолютно начисто напред, искам да мога да се радвам на случващите ми се хубави неща, без да се страхувам, че нещо може да се обърка. Бихте ли ме посъветвали как да го постигна? Благодаря!

Здравейте господин Стефанов .
Имам нужда от помощ или поне съвет аз съм съвсем сама от самото си раждане. От малка нямам семейство или само на думи имам майка ми ме биеше отделно беше пияна аз отгледах брат си ... Това е само част от историята ми .. баща нямам както и други близки ... Доверих се на сегашния ми мъж родих му дете а той ме съсипва психически и физически. От както се роди детето той се промени коренно ... Не се прибира в къщи не обръща внимание на мен и детето не работи не носи пари в къщи изневерява ми псува ме ... Живее в пълен ад а дори няма кой да ми помогне искам да избягам но нямам пукнат лев... Не знам как да продължа

Здравейте, г-н Стефанов,

насочиха ме към тази тема. След серия от неприятни случки (социални и финансови загуби, уволнение) се чувствам сякаш съм изпуснала юздите на живота си и съм го провалила. Не би трябвало чак толкова да ме смачква всичко това, хората имат къде къде по-труден живот, но аз не се справям да изплувам. Не мога да спя от притеснение за всички грешни избори, които сън направила дотук и се страхувам, че всеки нов избор просто ще добави към колекцията от грешки... надали е депресия, просто е чувство на безнадеждност. Опитвам се да насоча вниманието си към нещо, но нищо не ми доставя удоволствие. Загубих самочувствието си, усещам сякаш нямам никаква стойност. Търся спасителен пояс.

Здравей те г-н Стефанов
Благодаря за отговора. Синът ми е с дисграфия. Това беше мнението на учителката му до 4-ти клас и логопедът, които посещаваше няколко години. Не знаем какво се е случвало в училище и как се е коментирал проблемът му в училище от учителите. Той нищо не е споделял с нас по този проблем. На въпроса какво се е случвало в училище и как се е коментирало това от учители и съученици. Той каза, че не помни, защото е било отдавна.
Има ли сме случаи учители(в периода 4-7 клас) да задраскат цялата му писмена работа и да напишат  рецензия, че не могат  да я разчетат. 
В училище му бяха „лепнали“ прякор калиграфа. Предполагам ,че причината е отново писането му.
За начин за преодоляване на този проблем ни бяха посъветвали да правим много диктовки. Сега си спомням, че той не искаше, но с много усилия все пак успявахме да го накараме да прави диктовки. Знаем че в по-горните класове е питал много кратно учителите си да ли му разчитат написаното.
 От нулевата си възраст до 6 годишен беше с диагноза асма. Получавал е и тежки пристъпи. След като спря да прави пристъпи за това негово заболяване не говорим. Казва че помни от тогава само, че сме ходили на санаториум заради заболяването му.
Не ми е известно да има такъв тип травмиращо събитие в семейната ни среда. На мен и на съпругът ми много ни е разказвано за роднините ни.

Здравейте!
Става ясно, че в основата на всичко е проблемът с "дисграфията".
Ако някой друг родител от четящите темата има подобен проблем с детето си, е добре да играе с него игри от сорта: "Нека да се състезаваме кой от двамата ще пише по-грозно - аз или ти"
И после родителят да пише така, че очевидно да печели "състезанието".
Това имам предвид, когато казвам, че в първи клас е добре детето да научи, че има право на грешка. Че грозното писане не е болка за умиране. /и следователно, както казва датския философ Сьорен Киркегор - Животът не е болка за умиране!/
Това "състезание" би помогнало на детето да бъде по-релаксирано и да приема себе си такова, каквото е.
Много по-полезно е от това, да му кажем, че ако пише по-красиво, ще му купим нещо.
Сега на синът ви му е нужно да поработи с психотерапевт, за да излезе от травмата от отхвърляне, в която е живял в началото на училищния си живот.
Поздрави!