Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

 Здравейте! Детето ми  - 9 години има отскоро случаи, когато не може да прецени нещо дали го е сънувал или се е случило наистина( училищни случки и други ситуации). Напрегнат е, когато не може да прецени. Говорим си, за да разнищим случката може ли да е сън или не, но се чувства объркан.
 Как да постъпя и как да му помогна в така ситуация?

Здравейте, г-н Стефанов.
Как може да се справим с безсилие, безнадеждност, дори гняв. Последните месеци се оказаха много неприятни за семейството ми. Много често боледуваме и вече съм отчаяна при поредната кашлица, хрема, температура и тнк. Никога досега не е било така и съм много изнервена, опитвам се да правя неща, които ми харесват и ме карат да се чувствам добре, но ефект никакъв или временен. Направо искам да избягам някъде вече...
[/quote]

Бих казал - не се фиксирайте върху това. Децата, особено в по-ранна възраст имат така наречените ейдетични образи - тоест, скронни са да виждат като наяве това, което им идве във въображението или на сън.
Питайте го спокойно какво е видял, обсъждайте го като съдържание, като случки, но не си задавайте на себе си и на детето въпроса това сън  ли е или е реалност. Този въпрос само ви създава излишно безпокойство.
Поздрави!

Здравейте, д-р Стефанов,

Моля за съвет относно моя близка роднина.

От известно време получава пристъпи, които оприличаваме на паник атаки. Но не знаем как да ѝ помогнем.

Всичко започна с ковид, който я изплаши много. Още с началото на пандемията тя се стресира, защото преди години кара тежка пневмония с опасност за живота. И след това се оправи, заживя нормален живот. Но остана един страх, буквално вманиачаване на тема Ковид. Тя работи с хора и няма как да избегне работните контакти.

При всяко най-малко съмнение се тестваше, ходеше на лекар за всичко. В крайна сметка и тя се зарази, изкара го без усложнения, но постоянно викаше линейки и ходеше по ковид кабинети, само и само да я тъпчат с лекарства, за да не стигне пневмония. В същото време има и страх от ваксините. Живее в някакъв страх, на своя глава пиеше антибиотици, постоянно звънеше на разни лекари да ѝ изписват по-силна терапия за ковид (докато беше болна).

Сега получава задух, блокира ѝ се езика, не може да спи спокойно, вдига високо кръвно. Ходи при УНГ, пулмолог, ендокринолог, кардиолог, невролог и никой не намира проблем. Всички казват, че е здрава.

Аз не знам дали това са паник атаки, но започваме да си мислим, че може би са. Тя не иска да чуе за психолог. Не иска и да мисли, че може да е нещо такова. Иска просто някой лекар да ѝ напише рецепта и да ѝ каже "прави това".

Въртим се в някакъв затворен кръг - през ден се вика линейка, която ѝ мери кръвното и казват, че няма какво да направят друго. Лекарите не намират проблем, а тя вече изпитва страх да седи сама вкъщи, защото ще се задуши.

Моля Ви да дадете съвет дали една среща с психолог би била ползотворна и как да я убедим, че има нужда от помощ.

Здравейте .
Чувствам се  апатична ,спряла ,отегчена от всичко .Имам чуството че нищо не ми се случва и това ме озлобява .
Как да се зарадвам на това което имам ?Здрави сме ,добре сме облечени ,имаме храна на масата и аз пак съм недоволна .На скоро оперираха  сина ми ,толкова се тревожех как ще мине ,всичко мина перфектно  и въстановяването също и вместо да се радвам  ,аз пак си намирам проблеми .
Мъжа ми казва за мен ,че винаги си търся драмата и може би е прав .
Усещам се как “завиждам “на наши познати като ходят по почивки  и тн ,но то по скоро е яд към нас ,мен и мъжа ми.Имаме малък собствен бизнес ,който е в застой .
Майка ми е същата по принцип ,никога не гледа от хубавата страна на нещата ,това винаги много ме е дразнело и не искам и аз да съм така .
Искам да се радвам ,че децата ми са добре ,мъжа ми ,които ме обича много също ,направо незнам как ме понасят ,аз самата не мога.

Здравейте,
Объркана съм и съм фиксирана в период,който ще настъпи след 2 г.
На 30 г съм  от малък град,живея в съседния малък град откакто се задомих. Имам дете на 4 г ,с мъжа ми се разбираме. Той работи,аз работя работа,която ме устройва като работно време ,защото главната грижа за детето поемам аз. Това е уговорка между мен и мъжа ми,която не ми тежи ,единия трябва да е по-свободен. Живеех добре щастливо и без задни мисли ,с хубави планове и мечти за бъдещето. Мечтите ми са прости ,свъзани със семейно щастие,пътувания  и планувана бременност,която се случи през м. Декември. " Бременеех" си спокойно до преди 3 седмици,когато разбрах случайно от чистачката в офиса ,че фирмата за която работя затваря точката в града ,в който работя. От работодателите -мълчание. Работя с още 2 колежки. Те ме убеждават ,че за мен е без значение,защото ще ползвам болничен/в който вече съм / след това майчинство и след 2 г ще си намеря работа. Имам образование и не би трябвало да е проблем,но откакто разбрах,че офиса затваря ,не мога да спя нормално ,не мога да мисля за друго. Ровя в обяви за работа,където не би трябвало да ровя ,а в сайтове за детски дрешки. Не знам от къде идва пристеснението ми ,което не мога да преодолея. Постоянна мисъл в главата ми е какво ще работя след майчинството,което още не е настъпило. Не съм от този град и освен мъжа ми не чувствам други хора близки. Пристеснвам се ,че почти места за работа не се обявяват ,а всичко е от ухо на ухо. Осъзнах,че имам сериозен проблем,когато преди дни приятелка ме попита ,мислила ли съм име на бебето,предвид че съм вече в 5ти месец и знам пола,а аз отговорих,че имам по-важен въпрос за мислене в момента и не ми е до мислене на имена.
Как да преодолея мъката по работата която харесвах и ме устройваше и да се почувствам бременна?
Мъжа ми смята проблема ми за незначителен. Не подхожда грубо,а само с обещания ,че ще се погрижи да ми намери работа щом е важно за мен . Приятели ме успокояват със същите обещания,но според мен чуватват,че това ми е нужно за да се успокоя. Ноо не се успокоявам и се задълбочава. Мисля и как ще оставя бебето още рано,рано на ясла само за да започна работа. Нека отбележа,че работата ми не е високо платена,нито песреспективна. Мъжа ми също работи за средна работна заплата с общи усилия се справяме добре. Имам чувство,че ако не полагам моята част от "усилието"няма да може да си позволим екстра неща ,които сега си позволяваме. Опитвам да боря себе си като се разведрявам и разчупвам ежедневие с различни занимания отново касаещи определени суми,само за да си докажа,че днес харча всичко и утре като нямам ще изкарам. Не знам правилната посока. Мога още много да обяснявам. Надявам се ,че и с тези изречения разбирате тревогите ми.  За бременността не говоря с никой,все едно не съществува. Дали хормоните ми ме карат да се тревожа,но защо не майчински ,а за работа. Объркана,тревожна,недоспала и както се опитвам да се шегувам -безработна. Спокойна вечер.

ЖЕЛЕЗНИТЕ БОТУШИ
/история за произхода на детския трах/
Много често в кабинетите на психолози и психотерапевти /а също и в групите по семейни констелации/ идват майки, които споделят, че децата им са страхливи и притеснителни. До такава степен, че плачат истерично, когато ги оставят сами. Те са направили живота на майките си труден, защото се вкопчват в тях, не ги пускат да отидат дори в банята, залепват се за полите им, когато тръгват на пазар или в двора, постоянно ги държат за ръката и дори треперят от страх.
На въпроса от какво ги е страх, тези деца нямат смислен отговор. И никакви логични аргументи не ги убеждават, че няма нищо страшно да стоиш сам в стаята си в един голям съвременен град… Майката на такова дете е склонна да прибягва дори до по-груби действия, служи си с лъжливи маневри за отвличане на вниманието, за да може да излезе някъде сама. Често е склонна и да дава „безобидните“ чайчета и хапченца за успокояване на нервната система от мента, глог и валериан. Но нищо не помага. А отношенията ѝ с детето са изострени и трудни за понасяне.
Това сравнително често срещано детско поведение не се разбира правилно от родителите. Защото винаги ке оказва, че децата не са тревожни и не се страхуват за себе си. Вкопчването, сълзите и треперенето от страх всъщност означават, че детето се страхува за живота на майка си. И затова не я пуска никъде. Иска тя постоянно да му е пред очите, за да може при нужда да я спаси…
Въпросът е от къде идва този страх? И той изисква съвсем конкретен и ясен отговор, за да може страхът да се преодолее. Важно е да изследваме подробно ситуацията, за да навлезем в същината на проблема. И само достигайки до разбиране, можем терапевтично да повлияем върху странната симптоматика на такова свръхтревожно дете. Причините за този страх обичайно са свързани с това, че майката или е болна, или е депресирана. Или пък може тя да има влечение към смъртта като реакция от загуба. Например – ако е загубила рано родител или братя и сестри. Детето чувства това влечение на майката. Страхува се да не я изгуби и в страха си не иска да я пусне никъде…
Ще разкажа една история, от която се вижда, че този страх може да има много особени трансгенерационни корени…
Това се случва с жена на 38 години. Тя споделя, че дъщеря ѝ, момиче на осем и половина, е досадно вкопчена в нея и не иска никога да остава сама. След кратко обсъждане клинтката напълно се съгласи, че дъщеря ѝ очевидно се страхува за живота на майка си, а не за собствената си сигурност. Тя си припомни множество ясни сигнали и думи на детето като: „Мамо, внимавай!... Мамо, пази се!... Мамо, да не се удариш, да не се убодеш!...Мамо, къде отиваш? Мамо, защо се забави?“ и др. Все думи и действия, които издаваха страха на детето за живота на майка му.
Когато изследвахме произхода на този страх, установихме, че в настоящия живот на майката няма нищо плашещо, което детето интуитивно да чувства и от което да произлиза този страх. Тя не е болна или депресивне, в живота ѝ няма загуби на близки хора, които тя подсъзнателно да иска да последва в отвъдния свят... Така че като следваща стъпка се върнахме в детството на самата майка. За да видим какви страшни преживявания има там.
И това, което се разкри, изскочи някак изведнъж. История, изпълнена с толкова много страх, че беше изтласкана и забравена, потънала в несъзнаваното. Оказа се, че в първи клас тя отишла за една седмица на зелено училище, където имало и по-големи деца. На лагера била популярна модата децата да попълват лексикони. Тя също попълнила такъв лексикон с напътствията на едно по-голямо момиче – лидер в групата и основен проводник на модата с лекликоните. При попълването споделила не малко лична информация, включително множество цифрови данни: кога е родена, колко е висока, колко килограма е, колко приятелки има... И тогава какичката започнала да комбинира цифрите от нейния лексикон и да пресмята. Да събира, изважда, умножава и дели… И докато играела така умело с цифрите, клиентката ми я гледала с огромен респект. Като хипнотизирана! Тя била едва навършила седем и тези операции ѝ изглеждали магически и недостижими. Когато приключило с пресмятанията, голямото момиче я погледнало с очи на ясновидец и ѝ казало: „От моите изчисления се вижда, че когато станеш на 9 години, баща ти ще умре на твоя рожден ден!“
Това зловещо предсказание се забива в съзнанието на моята клиентка и тя се изпълва със страх. Очаква с ужас своя девети рожден ден. И се готви за голямата битка. Битката със Смъртта за живота на баща ѝ. Защото във всяко дете в подобна ситуация на страх за живота на родителя се задейства програмата: "По-добре да умра аз, отколкото ти, мили татко" Във фантазията ѝ преминават какви ли не картини и възможности. Сценариите се сменят, а ужасът става все по-голям с наближаването на злокобната дата. Не смеела да сподели с никой страховете си. Представяла си, че ако го направи, баща ѝ може да умре в същия миг…
За нейния девети рожден ден цялото семейство отива на село. А баща ѝ имал уговорка с други мъже да ходят заедно в гората, за да секат дърва. Тя, обаче, се вкопчила в баща си и му казала:
-Тате, не те пускам да ходиш в гората! Остани си тук с нас!
Бащата се видял в чудо. Тя се държала за краката му и плачела. Не помагали никакви аргументи, че той е направил тази уговорка преди месец и не може да се откаже. /“Нали знаеш, тате, че аз си държа на думата. Мъжете трябва да си държат на думата!“/ … Но в крайна сметка той с цената на заплахи тръгнал с една каруца, заедно с другите мъже, с които имал уговорка. Тогава тя скочила на каруцата и не искала да слезе. Обяснявала през сълзи, че и тя ще дойде с него. Плачела и настоявал, че ако ще ходи баща ѝ за дърва, трябва задължително да си обуе железни ботуши. /така и не разбрахме от къде ѝ е дошъл този образ в ума/
Бащата, разбира се, нямал такива ботуши, но като видял неотстъпчивостта на дъщеря си, в крайна сметка се съгласил да я вземе със себе си в гората. И през целия ден тя обикаляла наоколо, изследвала какво има за всеки храст, зад всяко дърво, въоръжавала се с камъни и пръчки, за да се намеси решително и да спаси баща си при нужда. Била толкова уплашена, че този ден ѝ се сторил по-дълъг и от година.
В крайна сметка, разбира се, баща ѝ се прибрал жив и здрав заедно с нея и другите мъже…
Когато си припомни тази история, моята клиентка осъзна, че дъщеря ѝ по странен начин преживява същото спрямо нея. Да, и тя също наближаваше девет години. Установи, че Да, този страх се беше появил през последната половин година, без никакви реални причини…
Тези трансгенерационни връзки, които биват изследвани от множество дълбинно и системно ориентирани школи в психотерапията и особено от метода Семейни констелации, напомнят за дълбочината, до която достигат основанията на нашите симптоми. И тази майка беше до сълзи трогната, когато разбра, че преживяванията на дъщеря ѝ се основават на разтърсващи събития от нейния живот от преди 30тина години, за които дъщеря ѝ изобщо не е чувала. А осъзнавайки тези връзки и работейки над себе си с този така вълнуващ метод, ние получаваме най-важното и най-успокояващото за човека прозрение: че не сме сами, че между нас има невидими нишки, които ни държат заедно…
Историята имаше положителен край. Когато майката разказа на дъщеря си за своите преживявания след този летен лагер, това донесе спокойствие. И по-голяма задушевност и близост в отношенията между майка и дъщеря…

Здравейте, моля за вашият професионален съвет. Партньорът ми е с хипохондрия и се лекува.Нещата между нас не вървят от няколко години и напоследък съвсем престанахме да бъдем близки, интимност няма от близо 1.6г по негово желание.Въпросът ми  е как да поднеса решението си за раздяла на психично болен човек, да изчакам ли измъчвайки се или да бъда открита с него(като не знам какво може да отключи, има и оръжие).Благодаря ви.

Първо да попитам как се лекува партньорът ви? Хипохондрията се поддава и на психотерапия. А това, че ви е страх от него и от това, че има оръжие, ви сковава и ви прави неспособна да взимате трезви решения. Наистина ли е и опасен този човек? Попитайте най-мъдрата част от душата си, а не друг човек.

Когато чета за това, как всички се въртите около тази ваша близка и викате линейки, допускам, че тя извлича психологическа изгода от своето състояние. То може да е станало като форма за привличане на внимание /да има хистеричен характер/. Това би било така, ако се чувства нереализирана като човек и като жена.
Ако е така, бих ви препоръчал да не сте толкова бързо реагиращи на нейните сигнали за тревога. Образно казано, когато ви звънне, вместо веднага да вдигнете и да питате разтревожено: "Как си?" да вдигнете на четвърто или пето позвъняване, дори да върнете обаждане след няколко минути....
Но е възможно и тези нейни страхове за здравето да са свързани с преживени травми от детството и тогава по-добро нещо от психотерапията не е измислено.
Това са двете възможности. Но коя от тях е валидна - оставям на вас да прецените... Все пак това решително отхвърляне на идеята за психолог от нейна страна говори повече за първата възможност...

Здравейте!
Това затваряне на офиса ви свързва с детско преживяване, когато сте се почувствали изоставена.
Кога сте се чувствали изоставена като дете?
Поздрави!

Баща ми почина,когато бях на 14. Може би това е периода в който съм се чувствала изоставена и различна от връстниците си. Но лично аз свързвам онзи период с други чувства,а именно идваше ми да се крие от съучениците си ,защото ми се струваше,че съм различна с отрицателен знак. Пренебрегвах загубата,не се отдадох на страдание,а може би поради възръстта.

Да, точно такова нещо имах предвид...
Закриването на офиса и всяко закриване, приключване, изчезване, изгубване на нещо ви напомня смъртта на баща ви. Затова използвате израза: "Как да преодолея мъката по работата си". Говорите за работата като за умрял човек. И вие при затварянето на офиса се превръщате в онова 14 годишно момиче, което сте били при тази загуба. Чувствате се безпомощна, потънала в социална изолация и самота...
Важно е да осъзнавате това. И когато ви закриват офиса, да казвате в ума си на този офис:
"Ти не си баща ми! Ти само ми даваш работа."
И още нещо е важно: да осъзнаете колко много неща ви е дал баща ви за тези 14 години. Извикайте всички хубави спомени. Разказвайте за хубавите спомени на съпруга си, на приятелите си, спомнете си забавните и се радвайте на тях заедно с близките си..
Разказвайте ги и на децата си.. НО САМО когато станете способна да го правите, без да плачете!!!! Защото ако го правите плачейки, децата ви ще се опитват да ви утешават. Тоест - ще поискат да заемат мястото на баща ви, ще станат по-големи от вас, ще се чувстват като ваши родители, а вие като тяхно дете. Този  процес в семейната психотерапия се нарича парентификация. От английското parent-родител. Представлява точно това:  "вродителяване" на детето и вдетиняване на родителя.
Да, тези две неща са важни.
Весели празници!

Здравейте,
Моля за съвет относно справяне с агресивно дете, почти на три години е вече. Хапе, щипе, удря, баща си, мене, понякога другите деца също.
Благодаря.

Здравей те, Синът ми е на 19 години и половина студент е първи курс .Той е умен и интелигентен не само според мен. От началото на образованието си има проблем при изпитвания особено когато са в писмен вид т.е. не може да покаже знанията си. Подготвя се за тестове и изпитвания и знае, но при самото изпитване се представя зле . В момента пак е в същото положение в университета учи подготвя се и накрая резултатът не е „положителен“. Това води до загуба на мотивация и чувство, че е вечно губещия не успелия. След такъв случай казва – „ И да уча и да не уча оценката е една и съща“ При разговор по темата посочва, че причината не е в него. За последния случай като причина посочи, че са им казали дадени теми  няма да ги има на изпитването и той не ги е подготвял и съответно точно на него са се паднали. Друго често оправдание е, че и останалите имат същата оценка като неговата. Последното понякога(назад в годините)  съм разбирала, че не е вярно. Питали сме го променя ли се нещо по време на изпитване (тест), притеснява ли се. Казва, че нищо не се променя и не се притеснява.
Моите съвети и тези на баща му явно не помагат за решаване на проблема, затова моля за Вашето компетентно мнение.