Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Това е въпрос наистина само за педиатрите.

Здравейте ! Искам да попитам каква може да е причината след секс с партньора ми да чувствам отвращение към него .

Здравейте,
Моля за насоки - доколко трябва да се приемат насериозно заплахи за самоубийство?
Има ли как да се разбере дали са истина или се използват за манипулиране и изнудване?

Не става въпрос за близък или приятел, а за странна ситуация на работно място

Благодаря

Здравейте,

Какво спира един човек да изрече "обичам те"? Изключваме случаите, в които любов/обич изобщо няма.
Страх ли е? От какво? Да не загубим свободата си? Да не се обвържем? Защото не можем да делим? Защото не искаме да водим "споделен" начин на живот? Този въпрос винаги ме е вълнувал.

Другото, което би било интересно за обсъждане, е ситуацията, в която съм: във връзка съм с мъж от почти година. Забелязвам нещо много интересно в себе си - буквално попивам всичко от него: поведение, емоции дори, начин на изказване, писане, хранене, всичко. Не мога да си обясня това откъде идва, никога не ми се е случвало с друг човек. Най-вече визирам това, че смятам, че същността на този е мъж е много по-различна от моята - той е не толкова емоционален, не изразява чувствата си открито или изобщо трудно може да усеща силно чувство, трудно се привървза към друг човек (жена) или не го показва (не иска или не може), има една "бариера", която много трудно може да се "прескочи", особено по време на спор. Имам чувството, че наблюдавам една емоционална депривация.
Обаче аз станах / ставам същата: по принцип винаги съм била човек, който лесно изразява всичко (положително и силно), човек, който се привързва към другия дори доста лесно и бързо бих казала, а сега почти не изразявам чувствата си, които са много силни, тази "бариера" вече я има и при мен, знам го, но не мога да направя нищо.
Или нещо ме спира, а може би това е, че въпреки развитието на връзката ни, отминаването на почти година, този мъж си стои на същото място, от него не виждам инициатива за каквото и да било, свързано по някакъв начин със следващ етап. Явно има разминаване в темпото ни. Но пък при него се забелязва това, че никога не е предприемал нещо сериозно спрямо жена, а е имал продължителни връзки (година, три години и т.н.).
Аз съм с дете, те се познават съвсем бегло, но ми се искаше до този момент да са станали приятели - да се интересуват един от друг: детето по детски да пита за него, а той да иска да се сближи с него. Това нещо го няма, защото те нямат контакт. Опитах се няколко пъти да ги "срещна", получи се, играха, бях наоколо, те се занимаваха - прекрасно. Но дотам. Мъжът не иска. Той е наясно, че това нежелание би довело само до край на взаимоотношенията ни, защото сме говорили, че имаме почти еднакви планове за бъдещето, но на практика той изобщо не показва това. Виждаме се само в дните, в които съм без детето. Но това започва да ми тежи, защото не искам такъв тип "график". Така ми се губи споделеността - на моменти, мисли, изживявания. Сякаш живея в две реалности - в едната съм аз с детето, а в другата съм с мъжа. Има периоди, в които все едно живеем заедно, но аз все трябва да тичам между "двата паралелни свята" и съответно живеенето заедно приключва и сме си на етап "гаджета", съвсем в началото, това имам предвид, така се държим, това показваме (много, много често се получава).
Така докога? Не е редно да има такава рязка граница. Мен това не ме устройва, но него, очевидно, да, въпреки че твърди, че иска да прекарва възможно най-много време с мен. Виждам едно противоречие.
Детето си има баща и получава от него всичко необходимо. Но няма как и партньорът ми да няма връзка с детето.

Бихте ли могли да коментирате на база предоставените детайли? Аз имам донякъде свое обяснение на нещата, но не мога да спра да се бунтувам срещу създалата се ситуация и, за жалост, нищо не се променя, нищо не мръдва напред, напротив. Аз съм на 31, той - на 35г.

Слънчев ден!

Здравейте, г-н Стефанов. Ще опиша защо усещам, че животът ми не си заслужава. Като малка не си спомням да съм имала желанието да бъда с родителите ми и брат, не ми е било хубаво с тях, в моето семейство като цяло не се  е показвало любов. Криткуваха ме продължително и жестоко, все бях дебела, несръчна, не можеща да общува, лабилна психически и т.н. Класическа форма на манипулация - обиждат те с епитети, а когато реагираш с гняв или сълзи, ти казват, че ти не си наред да реагираш така. Да не изпадам в подробности, те се разведоха, а с брат ми нямаме никаква емоционална връзка, дори предполагам, че той ме смята за някакъв нисш тип човек, понеже като цяло нямам приятели. Така беше и в детството ми. Бях аутсайдер, някак си все не можех да се впиша да общувам. Не мога да кажа, че децата/хората са ме отблъсквали - просто аз не мога да се впиша. Каквото и да говоря, то не се приема добре. Не е интересно на никой. Не се поражда симпатия и желание за общуване с мен у другите.
Поради тази причина никога не съм мислела, че ще срещна голямата любов.  Житейското мото на майка ми е, че в живота не става това, което искаме, така че бях подготвена, че едва ли ще срещна някаква голяма прекрасна и разстърсваща любов. Просто исках мъжа ми да добре изглеждащ, работлив и финансово стабилен, защото баща ми в нашето семейство абдикира от ролята на "глава", престана да работи, все не можеше да се разбира с хората и финансовото бреме падна на майка ми, за това знаех, че не искам такова нещо. Срещнах и се омъжих за точно такъв добре изглеждащ, работлив и финансово стабилен мъж. Под финансово стабилен не разбирайте богаташ, а просто човек с прилични средни доходи. Междувременно завърших  без удоволствие и с много усилия трудна специалност, която не исках, но майка ми е убеди.
Ето какво представлява живота ми днес. Ходя на изключително скучна работа, която е спокойна и добре платена, но ако ме питате бих ли избрала да правя това всеки ден, отговорът е категорично не. Просто няма смисъл, не ми харесва. Някой би възразил, че трябва все пак да я ценя заради парите и спокойствието - да, съгласна съм. Обаче какъв е смисълът да съм се родила, за да върша това досадно нещо - само за да имам пари да оцелявам ли?Не що не виждам логиката.
Имам чувството, че с мъжа ми сме на светлинни години разстояние във "вибрацията". Той има някакви комплекси на тема мъжественост, макар че няма причини - все говори за този или онзи, че са женчовци, всичките му приятели са стари ергени в 40-те си години. Имаме дете и покрай него се намериха двойки, с които бихме могли да станем семейни приятели, той обаче страни. Предпочита да си бъде със старите ергени, а не с мен, детето и други семейства.
Нямаме теми за разговор. Едва ли ще Ви учудя, като кажа, че атмосферата ни е същата, каквато беше у дома. Основните теми за разговор са - колко другите хора са безотговорни и мързеливи, а колко добри сме ние. Или пък битовизми - какво има да се ремонтира и купува. Същото е в неговото родно семейство. Тук идва вторият ми голям проблем - той много ги обича и иска всяка отпуска да прекарваме с тях в родния му град. Понеже отпуските са основно лятото, Великден и Коледа, за него това все е малко време, а за мен - ужасно много.
Значи общо взето, ходя на 40-часова работна седмица на досадна работа, събота имаме време да отидем на някое ресторантче, неделя чистя и готвя. Празниците - при моите родители или неговите - хора, с които не държа да бъда и не ми е приятно с тях, поради атмосферата, която се формира и която описах по-горе. Чудя се другите хора за какво си говорят? Има ли хора, които си прекрават наистина приятно?
И за капак на всичко, заради това, че нямаме финансови затруднения и в събота ходим на ресторант, мъжът ми заявява, че живея като царица! Царица, която има един почивен ден в седмицата и с тази работа сама си плаща за всичко.
Искам някак си да създам друга атмосфера в живота си - атмосфера на любов, но как? Изглежда аз съм тази, която не може да предизвиква и задържа любов и симпатия у другите. Имате ли съвет. Благодаря предварително!

Здравейте.

Аз съм на 26 години. Моят приятел е на 33. Имахме връзка от разстояние около година, като често ходех на гости при него в държавата, в която живее. Започнахме връзката ни много неприятно. Той откри в телефона ми чатове с мъже, снимки. Това беше още в 1 вия 1 месец, в който аз прекратявах контакти с предишни взаимоотношения. Той пък ми показа от първото ни още виждане реалният проблем, който съществува и до днес- наркотици и хазарт.Той е тази част на София, в която повечето момчета са гамени и са израстнали около наркотици и бурен живот. Родителите му са имали пари и не са го лишавали от нищп, той е работил при тях в строителна фирма.
Докато все още бяхме в отношения от разстояние, се случваше да му изпращам на няколко пъти големи суми пари, с които уж да си покрие дължими суми на банката, но той ги проиграваше. Имаше си по-  младо момче, с което редовно по цяла нощ изчезваха и правеха такива щурутии.
След което той съжалява, извинява се и тн.
След една такава много сериозна ситуация, осъзнахме че за да можем да опитаме да създадем нормални отношения, ще се преместя и аз при него. Той заема много висока позиция и взима пари, които човек с дългогодишно обучение не може да взима. Тъжното е , че няма нито 1 спестена стотинка…
Аз загърбих всичко, работа, квартира и тн, поговорихме хубаво и решихме да опитаме заедно. Наистина той е най- голямата ми слабост в живота, никога не съм обичала така,  никога не съм се чувствала толкова обичаща… в останалите дни съм много горда от него… Наистина е възпитан, красив, умен мъж, на който много хора имат доверие и той ги управлява.
Намери ми подходяща за мен позиция , квартира за двамата и всичко. Общо взето от момента, в който и двамата сме били сами дълго време, се събираме и започваме да сме по 24 м заедно. Следователно аз не знам език, нямам приятелки тук, нямам семейство, върху него ми е всичко.
Работата е интересна, приемаме я много лично и аз и той. Отделно чистим, като отделна работа, в което ползваме времето за разходки.
Но идва проблема, че нещата които е правил преди, не се отлъчват от него. Почти на всеки 3 месеца откакто съм тук, той казва че има работа и излиза без мен. Което е много рядко. За съжаление, всеки път когато остане без мен, започват и проблемите. Чувствам се всеедно съм досадна леличка, майка. След което се прибира на следващия ден след заплата, останал без една стотинка, “ разпуснал” с момчетата от стреса и отговорността, върнал се за 1 ден в миналото му. Но тези негови нощи,  ме карат да истерясвам. Плача, крещя, звъня му през 1 минута, стоя да го чакам цяла нощ, пуша цигари, той като се прибере ме лъже, че не е правил нищо, аз крещя, говоря му, че не виждам смисъл и как може да постави за пореден път връзката ни в такова падение, как може да ми го причинява това. Той казва “ Аз те взех, защото беше единствената която ме разбира, но вече си непоносима и не виждаш нищо какво правя за теб. Все си недоволна от мен, все ме ревнуваш, все имаш забележки към мен. Наистина се чувствам като във клетка. “
След това 1 седмица е в депресия, извинява се минава през различни фази. Казва не искам да те виждам нещастна, пускам те да намериш своя път. После му казвам, че си тръгвам. Той почва да ругае, как съм си била хванала някой и едва ли не съм чакала тази ситуация да дойде о да го оставя.
Общо взето дойдат ли тези дни уж всеки път обещава , че е последно, започва наново, търсим терапевт, после като отшуми се забравя всичко и казва е какво толко, разпуснал съм. Преиграваш много.

Той е много против споделянето на проблемите от вкъщи, но в тези моменти ако не кажа на никой ще полудея. Та, майка му знае какво се случва, тя е много спокойна и силна жена и ме зарежда, но не му казва, че знае за всичко това.  Наистина ми помага понякога да погледна нещата от друг ъгъл , не с цел да го защитава. Той просто е по- огнен , свикнал е на много адреналин в живота, и този семеен начин на живот, на работа и на всичко явно не успява да премине. Аз искам деца, всеки път му крещя как след тези медикаменти не знам въобще как някога ще можем да имаме.
Много пъти ми е казвал, че за него пренавивам ситуацията. Той преди не се бил прибирал по 3 дни, а сега седнат с момчетата за 3 часа и после се прибере и стои цяла нощ на телефона, не излиза по барове или дискотеки и тн.
Не знам вече, след снощи, аз много плаках. Чувствах се унижена, разбита. Тъжно ми е много, че не правим нищо. Въртим се в един и същи кръг. Само аз успявам да спестявам, тъй като съм много пестелива. Искам дечица, искам вече някаква стъпка напред. Но също така искам да не го виждам повече такъв….  Той казва” ако ми даваше, сигурно нямаше да имам такова желание и да се крия и да лъжа. Това било неговото изпускане на парата.

За мен лично, това е моето момче и място. Двамата сме много силни заедно. 1 минута като не сме заедно, аз се чувствам празна , и не си представям живота без него. Той е много особен характер, труден, сръдлив, тежък с много принципи- Стрелец. Тепърва и с моите родители затоплиха отношенията, но като цяло със всички е много студен. Казва, всичко е наред при нас , няма нищо ново и до там пред родителите. Те виждат само това негово лице. Ако разбере че съм споделила нещо за връзката ни на приятели и някой , ще превърти.

Моля, насочете ме, как да успявам да си контролирам емоциите и да се успокоявам и с какъв подход да тръгна към него за да изкореним тези неща от него…

Отделно аз съм ревнива ( и той де) , но аз не му давам поводи. Всеки път като му намеря салфетки, когато е гледал порно, или се забави в банята или гледа на телефона сторита от други момичета, които не е изтрил от фб си, жените на всичките му приятели са му в профила.

Не знам как да си възстановя доверието и уважението към него.

Здравейте!
Как можем да се борим с постоянна тревожност и притеснения,както и със страх от публична изява и същевременно социална тревожност?
Години наред имам проблеми с това.
Вече много ми пречат на начина на живот.
Постоянно се притеснявам за всичко,най-вече свързано с работата.
Последният такъв пример е отпреди два месеца когато трябваше да представя презентация за свършената дейност от мен пред 50 човека колектив.
Месец преди датата не можех да спя,постоянно мисля как ще се изложа,как ще изляза и ще говоря пред тях.
Събитието мина за пет минути.
Е,справих се,нищо страшно нямаше ,дори ръководство ме похвали,че  съм била перфектна.
Пак не си повярвах.
За всичко съм така.
Тревожа се много,получавам сърцебиене ,с дни наред не мога да спя.
Минава събитието,виждам,че не е нищо особено,разбирам,че не е изобщо толкова  страшно,успокоявам се и така до следващият път когато трябва да се изправя публично пред повече хора .
Имам социална тревожност и съм много плаха,притеснителена и страхлива.
Съзнавам,че много голяма част от проблемите ми идват от ниската самооценка и страхът от провал-друг мой много голям страх.
Предстои ми среща,която трябва да водя аз.
И сега отново не мога да спра да мисля за това и да се тревожа.
Обикновено става така,че всичко минава и заминава и никога не е толкова страшно,колкото е било преди това в главата ми.
 Виждам го,разбирам го,но не мога да спра да се притеснявам.
Това е ежедневно при мен.
Много ми пречи,защото спира развитието ми.
 Работата ми е такава,че изисква постоянен контакт с хора,с деца,с авторитети. И аз се справям донякъде,дори по начин,по който не съм си представяла,че мога.
Малко по малко правя някакви крачки,дори напреднах и постигнах известни успехи.
Защото преди не можех да кажа две думи на кръст пред хората.
Как да се справя с това?
Как да не бъда толкова притеснителна?
Какви стъпки мога да предприема за разрешаване на този проблем?
Наясно съм,че страховете се борят само чрез челен сблъсък с тях. Само като правиш това,от което се страхуваш най-много.
Но искам да разбера откъде идват тези проблеми,корените им къде са.
Много е трудно. Водя истинска борба със себе си.
Имам много проблеми за решаване.
Бях на АД три години.
Лекувах хипохондрия,тежка депресия и тревожност.
Обмислям дори отново да тръгна на терапия,защото така и не стигнах до същината с предишните психолози,вероятно не си допаднахме,не зная.
В един момент спрях да чувствам нуждата да ходя на терапия. И прекъснах.
Нямала съм никакви травми и причини толкова да не вярвам в себе си.
Израстнала съм в много грижовна,добра и подкрепяща среда.
Просто съм силно тревожна,депресивна личност.
Изпитвам непрекъснато неудовлетворение от себе си,вътрешния ми критик е много силен.
Всеки ден е ежедневно тревожене за какво ли не.
А работата ми е мечтаната от мен,интересна,творческа,точно за мен е,всички го казват.
Понякога изпитвам трудности дори да разговарям с преките си ръководители за най-елементарни неща.
Било то да ги питам нещо,каквото и да е.
Винаги се притеснявам.
Иначе смея да твърдя имам дар слово,пиша добре,литературата ми е сила,мога да се изразявм добре,мисълта ми тече непрекъснато, но само писмено.
Стане ли дума да говоря пред хора всичко приключва до там.
Имам типичните симптоми-силно сърцебиене,изпотяване на ръцете, треперене на гласа.
Не знам дали тези проблеми могат изобщо да се решат някога,при положение,че съм вече в зряла възраст  и не мисля,че човек може да промени темперамента и характера си.
Тези мои страхове ме лишават от най-големите ми мечти.
Чувството на срам и страх от изява ми пречи да постигам това,която искам,да ходя на местата,които искам,да се запиша на курс,да издам книгите,които съм написала.
Спира ме много и вече ме мъчи като ми пречи на ежедневно ниво за всичко.
Последно ходих на едно предатавяне  на книга.
Аз съм човек който пише книжни ревюта,който работи в такава среда,който се интересува от книги.
Бях една от малкото запознати с книгата и прочела я,но така и не се осмелих да си задам въпросите към авторката. А много исках.
Бях си обещала да задам поне един въпрос. Знам,че започна ли отнякъде ще се отприщи този срам и малко по малко ще ми стане по-лесно.
В залата имаше доста хора и то познати,не непознати за мен. И така и не зададох въпроса,не можах да се изправя пред тях.
С дни го мислих и се ядосвах на себе си.
Тези мои силни страхове много ме парализират.
А истинския парадокс е,че аз копнея да се изявя,да заявя себе си,да се покажа,да общувам с хората, даси споделяме,да си говорим,да се изказвам пред другите спокойно.
Това дори ме привлича по един особен начин.
Другото,което забелязвам е,че когато ме похвалят за нещо,аз сякаш не мога да го приема, става ми неудобно,не му отдавам значение, не се успокоявам,не вярвам в себе си,пренебрегвам похвалите.
Какво да правя? Как мога да си помогна?

Здравейте, д-р Стефанов и благодаря за възможността за консултация !
Детето ми е на 8 и половина и напоследък забелязвам тревожно поведение, което се задълбочава.
Открадна бонбони от магазин, преди това друг артикул. Много говорихме, дори отидохме да платим взетото и да се извиним. За жалост в училище също проявява такъв импулс и взима чужди вещи, като обяснението е, че отмъщава  по някакъв начин детето, с което са имали спречкване. Говорихме за това какво изпитва по време на ситуациите, в които решава да вземе нещо. Обясних, че трябва да се контролира, ако с някое дете не се разбират да се дистанцира, да брои до 10 преди да направи нещо импулсивно (тук искам да помоля за насока за повече техники за справяне), също така говорихме за кражбите в магазините - обясних, че е това е престъпно деяние, че служителите ще платят липсващата стока, а те също хранят семейства.
Осъзнавам нуждата от посещение при психолог, и съм в търсене на подходящ. Ако имате препоръки ще съм благодарна !
Бъдете здрав !

Здравейте! Не знам и аз от какъв специалист имам нужда..психолог, психиатър, психотерапевт?? Не съм ходила никога. Като цяло проблемите са ми следните: доста често изпитвам тревожност и страх в определени ситуации. Като пример ще дам: страх ме е да се прибирам късно вечер, защото постоянно мисля, че ще ми изкочи някой човек да ми направи нещо, страх ме е да се качвам в такси по същата причина. Черни мисли ми се въртят често. Не съм особено социална. Имам необясним, огромен страх от змии и духове, заради и което често сънувам такива сюжети и се събуждам от уплах и силно сърцебиене. Също не понасям звуци, които повечето хора ги възприемат за нормални - трафик, звуците от клавиатура и мишка, силен телевизор, дъвчене на дъвка и т.н. Запознах се наскоро с това състояние - мизофония. Имам чувството, че заради това и пулса ми е висок - в нормално състояние е 90. Какво бихте ме посъветвали?

Здравейте!
Тези страхове, които описвате, не са случайни. И първото нещо, което бих попитал всеки човек като Вас е: "Откога имате тези страхове? Има ли събитие, което ги е отключило? И какво е това събитие?“

Тук обаче подчертавам думата отключило. Защото събитието, което си спомняте, че ги е отключило, най-често НЕ Е дълбоката причина за тези състояния. Събитието, което ги е отключило, е само насочващо. Чрез него можем да стигнем и можем да се досетим за другите по-ранни травматични събития, които са ги заключили вътре в нас. Това са събития, които могат да имат своя произход от две места:

1. Или от собствения Ви живот в по-ранна, най-често детска възраст. Например възможно е в ученическа възраст да сте били тормозена от дете което дъвче дъвка. И затова дъвченето на дъвка за Вас да е станало символ на човек с лоши намерения. Изобщо припомнете си всички плашещи и неприятни събития от Вашия живот, за които се сещате, като четете описанието на вътрешните си състояния, което сте направили във Вашето писмо...

2. Другата възможна причина е трансгенерационна. Тоест - възможно е хора от предишните поколения да са преживели застрашаващи неща. Имам предвид Вашите родители, както и техните родители. Защото всички ние, които произлизаме от една семейна система, сме дълбоко свързани и типичните страхове на всеки от нас могат да преминат в нашите деца и внуци. И не само страхове. Същото се отнася и за вкусовете, и за качествата на характера. Например ако майката не обича спанак и захранва бебето си със спаначено пюре от тези, които се продават в малки бурканчета, в момента, в който поднася лъжичката към устата на бебето, тя несъзнателно прави една физиономия, с която изразява неприятните си усещания, свързани с вкуса на спанака. Това е абсолютно достатъчно, за да придобие и бебето същото неприятно чувство към тази храна...

С това Ви давам посока за размисъл. Но Вие може би ще попитате: "Какъв е смисълът да откриете тези неща? Как това ще Ви помогне?"
Смисълът е много дълбок. Това може да повлияе положително на Вашето състояние. В момента Вие, образно казано, сте ВЪТРЕ в тези чувства и емоции; те Ви обгръщат отвсякъде. Когато почнете да ги анализирате по начина, който Ви предлагам, Вие вече не сте вътре в тях, а заемате позицията на НАБЛЮДАТЕЛ. Тоест - заставате извън тях. Позицията на наблюдател Ви държи в истинската реалност. В настоящия момент. А когато сте в настоящия момент, няма как да се страхувате и тревожите без причина. За да се страхувате и тревожите без причина и да стоите вътре в тези чувства и емоции, е необходимо да бъдете в ума си в миналото. Независимо дали говорим за Вашето собствено минало, или за миналото на Вашите предци.
БЪДЕТЕ ЗДРАВА И ЩАСТЛИВА И ВЕСЕЛИ ПРАЗНИЦИ!!!

Здравейте!
Първо бих Ви попитал какви са Вашите наблюдения за промените, които настъпват във Вашето дете, когато се опитвате да му вмените чувството за вина. Имам предвид обяснението, че служителите трябва да плащат за кражбите, че те също имат семейство и деца и че той по този начин ощетява тези семейства и деца. Предполагам, че това внушение не помага и Вие за това пишете това писмо...

 Понеже ме питате за техники, в момента бих Ви предложил да опитате следното:

- кажете на детето си, че Ви е много интересно какво кара неговите ръчички да вземат чужди неща? Започнете един разговор по този въпрос, като Вие и двамата все едно сте попитали ръчичките и сега давайте своите предположения, какво биха отговорили те? Стремете се да се редувате при даването на идеи, като Вие давайте идеи от най-различно естество, така че да разширите кръга на възможностите. Помогнете това изследване за мотивите на ръчичките да стане много широко и дълбоко. Например, може би те са откраднали бонбоните, защото мама и татко не му дават бонбони? А може и да са ги откраднали, защото са видели преди два дни, че друго дете яде такива бонбони и то също е поискало да си хапне? Възможно е също на бонбоните да е нарисувано дете, което яде такива бонбони и това дете да му е заприличало на него? Или пък да е решил да почерпи определени деца с бонбоните, за да ги спечели така за приятели?
С една дума, помагайте да се измислят най-различни причини за случаите на вземане на чужди вещи...

- след това го попитайте с коя ръка той взема тези чужди вещи? И ако това е дясната ръка, както е обичайно, му предложете да разиграете диалог между двете ръце. Дясната изтъква тези мотиви, които сте измислили двамата, а лявата се опитва да я опровергае...
В този диалог е добре Вие да влезете в ролята на дясната ръка и да изтъквате мотивите, а той да влезе в ролята на лявата ръка и да Ви опровергава. Да Ви обяснява какво не е наред в тези мотиви...

Ако на детето му е трудно да измисли аргументи за лявата ръка и да спори с Вас, която сте в ролята на дясната, отново заедно измислете и тези аргументи на лявата ръка. Например: ако детето иска да почерпи няколко други деца, за да са му приятели, то тогава няма никога да е сигурно, дали тези деца са му приятели, или са с него просто за да ядат бонбони....

Така може да изградите у детето една вътрешна част, която по-силно да се противопостави на импулсите да краде...
Това е засега!!!

Здравейте идва с питане имам дъщеря която е на година и четири почти силно е привързана към баща си още когато беше в корема ми но имам следния въпрос когато сме само двете непрекъснато плаче за баща си търси го на всякъде ходейки за ръчичка и като види че го няма казва о тата и плаче неутешимо та става червена на домат и се захласва от рев интересното е че само при мен плаче майка ми като дойде не реве изобщо а когато баща и си е вкъщи пак също не плаче може той един месец да почива няма да гъкне да реве как да и помогна за да нее така в момента в който затвори телефона или камерата изключи отново се почва рев за баща и защо е така аз ли някъде греша в всичко което тя прави все тата казва независимо какво прави все баща си търси мен също но него изключително много да кажа кара такси по цял ден е на педала