Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

  • 294 936
  • 2 196
# 1 980
Благодаря ви много за дългия и изчерпателен отговор. Над много неща се замислям..

Само исках да добавя, че ние наистина много внимаваме да не я хвалим за неща които прави без усилие.
Освен за да не се главозамайва , все пак имам още едно дете,което не искам да се чувства на по-долно стапало, защото не е научило таблицата за умножение преди да проходи...

Напрежението идва от приятели и роднини, дори от училище. Хората се забавляват да видят до къде може да стигне дъщеря ми и я коментират пред нея. Каквото мога контролирам, но не винаги съм там.

Случи се преди месец едно дете от класа им беше на уроци по четене, защото имаше проблеми. Когато се видяхме го поздравих за напредъка и прочее. Дъщеря ми смоталяви, че тя чете от много време и че не е голямо постижение. Тогава много говорих с нея. Казвах и че докато тя е била в парка това дете е било на допълнително училище и трябва да има предвид това усилие.
Нейният коментар беше : Ако някой нещо прави зле, но се старае е по-добър от този на който му се е получило от първия път?

Просто искам да ви покажа, че е сложен събеседник за 8г  Simple Smile
Но ще послушаме съветите ви.

Благодаря отново.
Виж целия пост
# 1 981

Здравейте!
Ще ми се да продължа още малко....
Пишете за детето, което е трябвало да ходи на частни уроци, за да постигне умение, което дъщеря ви е овладяла ей така от нищото. Цитирам:
"Казвах и че докато тя е била в парка това дете е било на допълнително училище и трябва да има предвид това усилие.
Нейният коментар беше : Ако някой нещо прави зле, но се старае е по-добър от този на който му се е получило от първия път?"
Тук отново ви връщам към основната идея на текста, който ви написах. Защото вие не просто не я приемате, а дори не можете да си представите, че някой нормален човек твърди подобно нещо.
Да, дъщеря ви е АБСОЛЮТНО ПРАВА! Няма резон да се превъзнася усилието като единствено легитимен и добър начин за постижение!
Наистина според вас излиза, че този, дето полага много усилия, заслужава уважение, а този без усилията  все едно, че нищо и никакво не е направил!
Тоест - нека го кажем така! Дъщеря ви е надарена от Господ /Природата, Вселената, Съдбата или както вие си я наричате тази сила, която раздава дарбите.../ Защото е обичана от Господ /като всички нас - учи християнството!/. Но при нея това едва ли не става повод тя да не е обичана от хората, че дори е осъждана и от родителите си, защото е обичана от Господ и нещата ѝ се удават ей така! 
Това изобщо не е честно! Ние хората наистина често не сме честни към интелектуално надарените. Правим им паметници посмъртно, а приживе се мъчим да ги "приземим" да не вирят нос. И те стават агресивни!!!!
Според мен дъщеря ви може да е щастлива с дарбите си. Стига да не е поставяна в абсурдната ситуация отстрани да ѝ се казва, че това, което ѝ е дарено, понеже не е постигнато с усилие, все едно, че не е нейно.
Но то си е нейно! Господ ѝ го е дал! Той така е преценил. Когато хората не приемат за нейни тези достижения, които се дължат на дарби и я упрекват, че другите са се трепали, не са спали, а тя не се е трепала, те упрекват Господ. Но Той и нас не е забравил, милия! На нас пък е дал друго. Други подаръци. Но ние не ги виждаме, защото тези на дъщеря ви в периода на ученическата възраст много бият на очи.../станах емоционален Simple Smile /
Тук ще цитирам Берт Хелингер, за когото споменах в предходния текст.
"Той казва, че щастието може да се получи само и единствено като НЕЗАСЛУЖЕН ПОДАРЪК!"
Ще ми се да доразвия тази мисъл:
Само това, което сме получили ей така, без усилия, незаслужено, като подарък, може да ни направи щастливи!
Това, за което сме се трепали и сме го постигнали, не ни прави щастливи, а ни прави доволни.
Това да сме просто доволни не че е нищо, все пак си е някаква утеха, но не е като да сме щастливи.
Борис Христов, мой любим поет, пише в стихотворението си "Целувката" какво е щастието /след като една жена, която той харесвал, го целунала внезапно /без да е тичал две години след нея! Simple Smile/

"А щастието е в това, когато
Съдбата те целуне изведнъж на някой ъгъл.
И си раздвижи вкамененият живот рогата -
да го докоснеш само и да тръгне!

Въртях се като пумпал тая нощ. Лудувах!
И в празните уши на тишината виках.
Да имаше сега една валдхорна да надуя,
ще я изправя до последната извивка! "

Да, щастието е възможно само като НЕЗАСЛУЖЕН ПОДАРЪК! И затова ние се чувстваме и виновни, когато сме щастливи. По-скоро обвинени от другите, гледани под око: "От къде накъде аз ще се трепя да се науча да таблицата за умножение, а пък тя решава интегрални уравнения насън"
Затова един от въпросите, които често задавам в кабинета си, е: "Можеш ли да поемеш вината да бъдеш щастлив/а?" Защото щастието и вината си вървят ръка за ръка.
Но ако родителите са ти внушавали, че постигнатото с усилие заслужава уважение, а подареното - не чак толкова, на човек му е по-трудно да вземе щастието, защото вината става твърда много...
Така че:
- връщам ви пак към идеите и практиките на Доналдсън - добре е да вкарате повече лекота, а не само да лансирате усиията и битката;
- ще ви дам и още една идея за преодоляване на този устойчив поведенчески модел, за който говорите: "Например, когато играем на шах и не вижда правилния ход, започва да плаче и да хвърля фигурите, или когато играят на Уно със сестра и ( на 5г) и малката започва да печели започва да я лъже и после си отмъщава ( последно и скри четката за зъби)"
Тук може да проработи техниката на огледалото: когато тя побеждава, вие също започнете да хвърляте фигурите, да се вайкате, да се държите детински, качете и някой любим предмет нависоко... Но след това винаги се смейте и се прегръщайте. На това учи Доналдсън. Ние бозайниците имаме нужда да се докосваме, за да бъдем щастливи заедно.
- и още във връзка с това, което пишете /цитирам/: " Не искам да и спестявам трудностите. Трябва да се научи, че такива има и как да се справя с тях, но в дадения момент блокира. Опитвам се да говоря с нея и просто не отговаря."
СТИГА С ТЕЗИ ТРУДНОСТИ! Не виждам защо трябва в собствения ми дом някой все да ми навира в носа трудностите! Домът е място за подкрепа, за забавление, за любов и т.н. Той е оазис, където си почиваме и зареждаме батериите. А не е тренажор, където се готвим за трудностите. Ако там постоянно си натрапваме един на друг трудностите, домът престава да е дом. Превръща се в работилница. /или не дай Боже - в каторга - зная такива случаи за съжаление/
Това е!
И отново ви предлагам да помислите дали имате предци, които е трябвало да се претрепват от усилия.
Защото идеите ни за трудностите най-вероятно са продиктувани от лоялност към тях. Но ако е така, тези хора, от отвъдното, ви казват: "Спри се! Ние затова ли се трепахме? Ние се трепахме, та ти да живееш добре, да се радваш на талантите си - твоите и на децата си. Да си развивате талантите и да сте щастливи. А не се претрепахме от работа и усилия, та да се трепете и вие!"
Виж целия пост
# 1 982
Здравейте, г-н Стефанов,

Не знам как точно да си задам въпроса, защото предполага да споделя много и объркани факти, но в общи линии, аз съм на 32 г. и като цяло в детството и юношеството ми бях нарочена от семейството ми за "загубена", несръчна, неоправна и т.н., което означаваше, че не мога да се справям добре с домакинската работа, не умея да общувам с хората, не ме бива в спортове, физически дейности и т.н. Като цяло се справях добре с ученето, но по-скоро ме възприемаха като "зубър", който на изпити е добре подготвен, но "не може да се оправя в живота", предполагам, че сте чували този израз.
Истината е, че при мен почти нищо никога не се е случвало с лекота и за всяко нещо аз работя с утвърждения, клипчета с честоти и всевъзможни техники, благодарение на което имам приличен живот. Необяснимо и за мен защо ме избраха за ръководна длъжност във финансова институция. Аз обаче се чувствам като малко дете, на което трябва да се дават инструкции, а не като мениджър. Нещо повече, не знам как да се изразя, но в мен е вкоренена много силна мисълта, че аз не трябва да преценявам ситуациите, защото моята преценка не е достатъчно добре, че аз не нося отговорност, а просто трябва да изпълнявам това, което по-умните са ми казали, защото ако не слушам по-умните и по-големите, може да станат големи проблеми. Главно това ми пречи в две направления.
Едното е това, че майка ми винаги е била много уплашена от мисълта аз да шофирам, въобще не иска да припарвам до автомобил, едва ли не имам чувството,  че в това отношение е готова да се остави всеки друг да вземе колата й или да я вози, но не и аз. еТова ме обижда, защото имам брат и снаха по-млади от мен и към тях отношението не е такова. Те никога са нямали пари за кола, карат тази на майка ми. Отношението й към мен е такова още от преди да ми е дала шанс да се кача на кола, категорично отказваше да ме учи, а брат ми катастрофира, направи колата й тотална щета, но мнението й, че той си може да кара не се промени. Както и да е, аз имам книжка и известен опит на пътя, колегите често ми казват да взема служебната кола, но аз не смея. Много е глупаво, но напоследък си дадох сметка, че от лоялност към нея не искам да карам. Защото ако вземе, че се окаже, че мога да карам, тя няма да е голямата и умната, ще се окаже, че е сбъркала. Как да преодолея това?
 Другото направление е по отношение на професията ми. Вуйчо ми е голям авторитет във фамилията, когато тръгнах да кандидатствам, той неколкократно ми каза, че няма да се справя с тази професия. Сега се оказва, че трябва да казвам на хората какво да правят в тази сфера, ако излезе, че мога и успявам, пак той няма да е големият и умният. Ще съм благодарна на идеи за помощ!
Виж целия пост
# 1 983
Аз съм много ощетена предимно от страна на психиатри.
През 2018 г. след като за първи път стана скандал у дома, баща ми ме закара на психиатър, с обещанието, че само ще се консултираме и ще си тръгнем.
Имах огнена топка в сърцето. Влязохме в кабинета на д-р В. В. След две минути ми се подадоха шепа лекарства. Аз отказах да ги приема след дългото настояване. Това, разбира се не спря медиците и те се върнаха в кабинета с инжекционна игла. Също бях против да ми я бият, но те, като че ме нападнат, тръгнаха към мен. С идеята да не приема никакво психотично лекарство бутнах сестрата с иглата. Това бяха последните минути от моята крехка младост.
Вкараха ме в отделението, в стаята за изтезания. Баща ми ме държа за корема и ме затискаше за леглото, а сестрите стягаха коланите за китките и глезените ми. След което той си тръгна. Беше преди обедно време.
След милиони молби, една от сестрите освободи едната ми китка по тъмно, вероятно около полунощ. Аз, естествено, след като тя излезе от стаята, се освободих цялата.
След секунди някой каза, че искам да избягам. Тогава дойде полиция, но след като си тръгна, аз просто бях пациент с епикриза...
Виж целия пост
# 1 984
Здравейте, от около една година започнах нова работа, за което положих огромни усилия. Кандидатстването за нея продължи няколко месеца, костваше ми много нерви и стрес, тъй като по това време бях бременна. Въпреки успеха си, в мен съществува едно перманентно чувство, че не се справям достатъчно добре, че греша непрекъснато, че не знам достатъчно. Неуверена съм в решенията си, страхувам се да не сгреша, понякога не мога да спя вечер или се будя в малките часове с мисълта за конкретен проблем на работата. Паралелно с това имам малко дете, което боледува често и се налага да отсъствам почти всеки месец.
Не знам как да се справя с тази нарастваща неувереност и страх от провал. Изживявам всяка грешка и смятах, че съм развила състояние на тревожност. Страхувах се постоянно да не се случи нещо лошо, но това отшумя.В същото време, без да обвинявам родителите си, знам че голяма част от травмите си" дължа "на тях. Още от първи клас баща ми изискваше да имам само отлични оценки, ако нямах държеше да му обясня защо, можеше да имам две отлични оценки и една" много добра", и винаги се акцентираше върху това, което не ми е достигнало. В същото време като по - малка изпитвах някаква форма на страх от баща си, въпреки че нито съм бита, нито лишавана  от нещо. В тинейджърските години бях безумен бунтар, тотално отхвърлих всички авторитети, забърках се с лоша компания. Този период премина, завърших с почти пълно отличие, имам две висши образования,  винаги съм работила по специалността си, имам семейство. И въпреки това в определени моменти все още ми се натяква какви съм ги вършила преди 20 години и как съм скъсила живота на родителите си. В мен е формирано едно натрапчиво чувство за вина, което ме кара да се чувствам "длъжна" на баща ми и намира израз в неспособността ми да му противореча, дори когато знам, че не е прав. Като цяло и той беше този, по чието настояване си смених работата и в момента го обвинявам подсъзнателно, защото не съм удовлетворена от избора си.
Знам,.че проблемът е доста дълбок и се корени още в ранното ми детство, на този етап търся насоки как да превъзмогна вътрешните си терзания, да придобия увереност и най - вече да не пренеса върху детето си вътрешните си страхове.
Благодаря предварително!
Виж целия пост
# 1 985
Здравейте Господин Стефанов
Преди 9 месеца почина съпругът ми. Останах сама. Имам една дъщеря, която живее в чужбина.Идва си когато може. Ходя на работа, излизам но...  не съм добре. Плача често. Дребни на пръв поглед неща ме изкарват от равновесие с дни. Постоянно ми е зле, лошо ми е. Знам и осъзнавам че не съм единствената останала сама и че това е живота но усещам че не мога да се справя. Моля за съвет
Виж целия пост
# 1 986
Здрвейте д-е Стефанов! Как да се справим с непрекъснати караници между родителите ми - на семейни празници, пътувания, почивки, срещи? Отделни домакинства сме, не живеем заедно, виждаме се веднъж месечно и винаги те се скарват помежду си шумно пред всички. Не ни включват в спора, всичко е само между тях, но е неприятно пред съпруга ми, вниците им..
Виж целия пост
# 1 987
Здрвейте д-е Стефанов! Как да се справим с непрекъснати караници между родителите ми - на семейни празници, пътувания, почивки, срещи? Отделни домакинства сме, не живеем заедно, виждаме се веднъж месечно и винаги те се скарват помежду си шумно пред всички. Не ни включват в спора, всичко е само между тях, но е неприятно пред съпруга ми, вниците им..
Здравейте!
Представям си, че сте чели част от моите постове. И затова сигурно няма да се изненадате, когато ви кажа, че в този случай няма какво да направите. Още повече, че вие най-вероятно не знаете за какво се карат родителите ви.
Твърде възможно е и те да не си дават сметка.
Но правилото е следното: когато хората се карат ей така по всеки възможен дребен повод, зад тези дребни битови караници обикновено стои нещо голямо. Твърде често свързано с отношенията им преди брака, с предходни партньори и т.н.
Но пак казвам - вие няма какво да направите...
Имам и един въпрос: вие как се чувствате от това? Засрамена, ядосана... Как?
И има ли реакция от партньора ви? Дали ви натяква нещо?
Такова отношение не бива да допускате. И ако някой е склонен да подмята иронични забележки, казвайте на този някой, който и да е той: "Много държа да се отнасяш уважително с родителите ми. Ако уважаваш мен, ще уважаваш и тях!"
И още: на децата си разказвайте мили спомени с тях: къде са ви водили, как са ви защитавали при нужда и т.н.
Децата имат нужда от една добра митология за собствения си род.
Така че ако на трапезата успявате понякога да зададете въпрос на родителите или ги подтикнете и те да доразкажат нещо от милите спомени, ще им откраднете от времето, в което те по принцип се карат.
Това е от мен.
Виж целия пост
# 1 988
Здравейте, от около една година започнах нова работа, за което положих огромни усилия. Кандидатстването за нея продължи няколко месеца, костваше ми много нерви и стрес, тъй като по това време бях бременна. Въпреки успеха си, в мен съществува едно перманентно чувство, че не се справям достатъчно добре, че греша непрекъснато, че не знам достатъчно. Неуверена съм в решенията си, страхувам се да не сгреша, понякога не мога да спя вечер или се будя в малките часове с мисълта за конкретен проблем на работата. Паралелно с това имам малко дете, което боледува често и се налага да отсъствам почти всеки месец.
Не знам как да се справя с тази нарастваща неувереност и страх от провал. Изживявам всяка грешка и смятах, че съм развила състояние на тревожност. Страхувах се постоянно да не се случи нещо лошо, но това отшумя.В същото време, без да обвинявам родителите си, знам че голяма част от травмите си" дължа "на тях. Още от първи клас баща ми изискваше да имам само отлични оценки, ако нямах държеше да му обясня защо, можеше да имам две отлични оценки и една" много добра", и винаги се акцентираше върху това, което не ми е достигнало. В същото време като по - малка изпитвах някаква форма на страх от баща си, въпреки че нито съм бита, нито лишавана  от нещо. В тинейджърските години бях безумен бунтар, тотално отхвърлих всички авторитети, забърках се с лоша компания. Този период премина, завърших с почти пълно отличие, имам две висши образования,  винаги съм работила по специалността си, имам семейство. И въпреки това в определени моменти все още ми се натяква какви съм ги вършила преди 20 години и как съм скъсила живота на родителите си. В мен е формирано едно натрапчиво чувство за вина, което ме кара да се чувствам "длъжна" на баща ми и намира израз в неспособността ми да му противореча, дори когато знам, че не е прав. Като цяло и той беше този, по чието настояване си смених работата и в момента го обвинявам подсъзнателно, защото не съм удовлетворена от избора си.
Знам,.че проблемът е доста дълбок и се корени още в ранното ми детство, на този етап търся насоки как да превъзмогна вътрешните си терзания, да придобия увереност и най - вече да не пренеса върху детето си вътрешните си страхове.
Благодаря предварително!
Здравейте!
Според мен сте се страхували от баща си, защото майка ви не се еосмелявала да ви защити и да застане на ваша страна.....
И така - трудно ви е. И то защото в първи клас не сте имали възможност да научите двата най-важни урока. Не по-малко важни от това да четете и да смятате.
Тези две най-важни неща са: да си давате право на грешка и да си давате право на почивка.
Ако човек това не е научил в първи клас, нервите му са опънати до скъсване и не може да си прости и най-дребния  пропуск.
Вие, слава Богу, сте си взели изпита, като сте станали бунтар като тийнейджър. Това пак е нещо. Взели сте го по-късно, била сте на поправитеен. НО СТЕ ГО ВЗЕЛИ!
Което какво означава, според мен? Това означава, че вашият начин да си вземате изпита е да отидете на поправителен. И няма нищо лошо в този начин! По-долу ще ви дам идеи как да използвате този ваш си начин.
Как да се възползвате от този ваш модел в настоящия момент? Ще ви дам максимално конкретна идея:
Ето сега вие сте се съгласили да си смените работата, която сте харесвали и сте отишли на друга, за да угодите на баща си. При положение, че сте голям човек и в това да се подчините на мненито на баща си няма капка логика. Обърнете внимание: аз не казвам, че баща ви няма право да си настоява на мнението и да се намесва във вашия живот. ТОЙ ИМА ТОВА ПРАВО!
НО ВИЕ ПЪК ИМАТЕ АБСОЛЮТНОТО ПРАВО ДА НЕ СЕ СЪОБРАЗЯВАТЕ С НЕГОВОТО МНЕНИЕ И ДА ПРАВИТЕ ТОВА, КЪМ КОЕТО ВИ ТЕГЛЯТ УМА И СЪРЦЕТО!!!
Така че - вземете си и този изпит с работата на втора поправителна сесия!!!
Тоест - какво можете да предприемете, за да си вземете този изпит на втора поправителна сесия, както в тийнейджърството успешно сте си взели изпитите за първи клас?
Много просто: върнете се обратно на старата си работа!
Ако там сте работили със сърце, ще ви вземат, като обясните, че сте осъзнала, че там ви е мястото....
И не е нужно да казвате това на баща си или да му искате разрешение... Мже да му кажете след месеци, ако стане дума и имате нужда....
Още нещо за поправителния изпит, за втората битка, когато си говорите с баща си.
Вие сте му дете и от много малка сте усвоили модела да му се подчинявате...
Знаета ли ПРИТЧАТА ЗА СЛОНА ОТ ЦИРКА?
На едно детенце му направило впечатление, че огромният слон от цирка стои завързан за едно малко колче, забито в земята. Детето попитало дресьора няма ли слонът да избяга. Било очевидно, че ако той се дръпне по-силно, това колче ще се изтръгне...
А дресьорът отговорил: "Така е, но той никога няма да опита да го направи, защото е завързан за това колче още от раждането си. И тогава се опитваше, но не успяваше да изтръгне колчето. И от тогава знае, че това е невъзможно..."
Да, вие вече сте огромна, не сте малка. Ще ви дам едно упражнение: застанете пред огледалото и дръжте в ръцете си някоя ваша дрешка от времето, когато сте били на 4-5 години и сте треперели от Татко. Просто вижте визуално, колко огромна сте сега, в сравнение с тогава. И колко нищожно е колчето, за което сте завързана...
Да, вие си помните от детенце, че с татко не се излиза на глава. И щом той ви притисне, ви се подкосяват краката и казвате: "Добре, татко!" Трудно ви е да му кажете НЕ!
Но вие имате в CV-то си успешния модел за спечелената втора битка, за поправителния изпит.
И затова е важно да си следвате модела. И ВСЕКИ ПЪТ, когато кажете "Добре, татко!", но не сте съгласна, на другия ден се отстоявайте! ВСЕКИ ПЪТ!!!
Първо - как разбирате, че сте казали Добре!, без да сте съгласна? По това, че тялото ви казва НЕ! Устата казва ДА!, но в същото време усещате, че ви боли глава, потят ви се ръцете, боли ви корем, чувствате се като отровена... При всеки човек е различен симптома. Но чрез тези симптоми тялото ни казва НЕ!!!
И тялото никога не ни лъже. То знае какво е добро а нас....
И така, вие сте казали "Да, татко!!!", докато тялото ви е искало да изкрещите: "Не, татко!!!"
И вие осъзнавате това. След което си събирате  вътрешната сила.... / опитвате да облечете онази дрешка от 4-5 години и виждате, че тя отдавна не ви става!!! Simple Smile / и му се обаждате по телефона и му казвате:
- Татко, аз се съгласих с теб, без да го мисля. Просто ми е трудно да се отстоявам пред теб. Така че ще направя това, което си бях решила. Не съм съгласна да ме притискаш така.
Така сте си взели изпита на поправителна сесия...
Ако баща ви ви повиши тон и ви каже, че той по-добре от вас ги разбира нещата от живота и т.н. и вие отново се стъписате, а краката и гласът ви се разтреперят и кажете през зъби накрая "Добре!"..... на другия ден отново  активно му се обадете, след като сете си събрали вътрешната енергия, и му кажете:
- Татко, вчера ти казах, че не съм съгласна да ме притискаш, а ти ми обясняваш, че по-добре от мен знаеш... Отново ти казвам, че не съм съгласна да ме притискаш!
На мен ми изглежда смислено да направите това упражнение десетина пъти и да престанете. То ще подейства...
Това е накратко от мен.
Казвайте НЕ! винаги, когато тялото ви казва НЕ!
Виж целия пост
# 1 989
Здравейте, д-р Стефанов ! Благодаря за полезните насоки, които безвъзмездно давате на потребителите във форума.
Имам едно питане, свързано със страховете в детството, особено преди сън. Детето ми започна всяка вечер да плаче и да не иска да спи само. Светва лампи, отваря врати, седи до късно. Страхува се от определено нещо, което знае, че е нереално (маскиран герой от филм), и въпреки това продължава да упорства и с нежелание и рев да си ляга в стаята.
Моля за съвет как да се справим, без да му се ядосваме и да го караме да се чувства виновно, че изпитва нормални усещания и същевременно да му вдъхнем смелост.
Благодаря предварително !
Виж целия пост
# 1 990
Здравейте!
Представям си, че сте чели част от моите постове. И затова сигурно няма да се изненадате, когато ви кажа, че в този случай няма какво да направите. Още повече, че вие най-вероятно не знаете за какво се карат родителите ви.
Твърде възможно е и те да не си дават сметка.
Но правилото е следното: когато хората се карат ей така по всеки възможен дребен повод, зад тези дребни битови караници обикновено стои нещо голямо. Твърде често свързано с отношенията им преди брака, с предходни партньори и т.н.
Но пак казвам - вие няма какво да направите...
Имам и един въпрос: вие как се чувствате от това? Засрамена, ядосана... Как?
И има ли реакция от партньора ви? Дали ви натяква нещо?
Такова отношение не бива да допускате. И ако някой е склонен да подмята иронични забележки, казвайте на този някой, който и да е той: "Много държа да се отнасяш уважително с родителите ми. Ако уважаваш мен, ще уважаваш и тях!"
И още: на децата си разказвайте мили спомени с тях: къде са ви водили, как са ви защитавали при нужда и т.н.
Децата имат нужда от една добра митология за собствения си род.
Така че ако на трапезата успявате понякога да зададете въпрос на родителите или ги подтикнете и те да доразкажат нещо от милите спомени, ще им откраднете от времето, в което те по принцип се карат.
Това е от мен.

Благодаря за отговора ви! Много полезни неща ми казвате! Моят партньор ми казва не се намесвай, не може да промениш нищо и никога не коментира, за което съм много благодарна. Моите деца са винаги учудени и после ме питат защо баба и дядо се карат, дори го разказват на децата с които си играят - баба как се скара с дядо и продължават с играта.. явно им прави силно впечатление. Вашата препоръка да напомням добри спомени и случки с тях ми хареса и ще я използвам.
Виж целия пост
# 1 991
Здравейте! От известно време регистрирам проблем, с който не знам как да се справя. От много, много отдавна съм си възприела това мислене, че единственото, което не бих претърпяла с мъж, това е да ме удари. Без да знам защо и откъде ми е дошло това мислене. Нито аз съм попадала на такъв мъж, нито съм имала такъв случай, нито съм виждала в сем-то си. Без баща съм, но майка го е напуснала за изневяра (поводът поне), а точно за изневярата не съм мислела така категорично. Дядо ми пък, с когото съм живяла, беше за мен съвършеният пример за мъж. Стабилен, уравновесен, респектиращ, но и много уважаващ и зачитащ баба ми. Така че, съзнателен спомен за удряне на някого нямам. Но какъв е проблемът, който се получава сега: детето ми (на 4 г.) започна понякога в моменти на яд да се опитва да ме удря. Даже всъщност, замахва, но така че да не ме удари, но да изрази, че към мен е ядът. Това обаче ми действа влудяващо. Единственото нещо, което не мога да понеса. Бих казала, че в други ситуации съм доста търпелива, разбираща, ако се ядосам, оставям бързо да ми мине, не съм си позволявала да я удрям, възприела съм това като правилно и не съм го престъпвала, нито баща й. Когато замахва да удря също успявам да се сдържа и да не отвръщам, но вътрешно ми е вулкан. Казвам много пъти, че нея никой не я е удрял и тя също не трябва да удря. Казвам да отива да удря дивана, да хвърли играчка (за да знае, че може да изразява яда си), но да не удря мен. Пробвала съм и това, което съм чела от Вас - да й хвана ръката и да кажа сериозно да не ме удря, но нямаше ефект. Още повече се дразни. После винаги обещава, но до следващия път. Като цяло иначе е много разбрано дете за възрастта си. Ако е имало тръшкания, са били рядко и най-вече от умора. В тия ситуации съм търпелива, а и те са кратки. Но тия замахвания не мога. Вътрешно говоря какви ли не закани и заплахи с ярост. Не ги казвам, но днес казах, че ако не се научи, че не се удря, като ме удари, ще изляза и няма да се върна. Знам, че и това не е добре, затова въпросът ми е как да реагирам спрямо детето и да я убедя да не реагира точно по този начин когато се раздразни, но без заплахи... Тази вечер дори плаках сама, усещах, че това ми е много болна тема, но няма как да разбера откъде и от кого датира. Затова поне ми дайте насока как да реагирам спрямо детето в тия ситуации. Извън това съм изключително нежна с дъщеричката си. Много я гушкам, много е прегръщана, много й показвам че й се радвам, показвам обичта си... Но такава ситуация с тия замахвания сякаш изважда друг човек в мен. Като казвам, че няма да се върна вкъщи, направо си вярвам, макар че знам, че няма да го направя... Тя се страхува когато се ядосам да не я лиша от гушкане и ме пита дали ще я гушна
 Аз пак я гушвам, не я лишавам, но я карам да ми обещае, че няма да удря. Как да подходя?...
Виж целия пост
# 1 992
Здравейте г-н Стефанов,
Имам пост тук от 15.07, много се надявам да ми отговорите.
Благодаря предварирелно!!!
Виж целия пост
# 1 993
Здравейте! Имам огромен психологичен проблем с който не знам дали някога ще се справя. Имам две прекрасни деца и не планувах трето, но се случи, че забременях. На 38г.съм, преди няколко месеца ми откриха сърдечен проблем, освен това си имам и проблеми с бъбреците. Не се чувствах добре, имах сърцебиене и бодежи в сърдечната област. Освен това мъжът ми каза, че няма да се справим с трето дете поради ред причини. Дълго мислех и се чудих какво да правя и в крайна сметка направих аборт. А сега не спирам да плача и да се обвинявам, че погубих детето си. Не мога да спя, плача по цяла нощ. Мисля, че извърши много страшен грях, че можеше да се справим. Щях да ходя на прегледи, можех да износя и родя още едно дете. В пълна депресия и отчаяние съм, не знам как ще си простя и как ще продължа напред. Рухнала съм психически и не спирам да плача и да се обвинявам 😟
Виж целия пост
# 1 994
Здравейте г-н Стефанов,
от 4 години съм с гадене, което с течение на времето се задълбочи (в началото беше по-леко и по-нарядко,а сега вече е постоянно).През първите години с този проблем обиколих доста лекари,правих си изследвания,но нищо не излезе.От една година съм спряла да обикалям.Сега от близо месец освен това досадно гадене се появи и главоболие и непрекъснато се притеснявам.Страх ме е все от сериозни заболявания,не спирам да мисля,че имам нещо лошо.Толкова съм вглъбена в този мой проблем,че не мога да обърна нужното внимание на съпруга си и дъщеричката ми, която е на 8г.
Как мога да си помогна според Вас?
Благодаря предварително за отделеното време!!!
Здравейте!
Темата с гаденето е много дълбока и засяга най-атавистичните /древни, еволюционно първи/ елементи от психиката. Свързана е с най-първичните страхове... Корените най-често са някъде около раждането, дори понякога и преди това, в утробния период...
Ще си позволя да я илюстрирам с работата ми с едни клиенти , които бяха при мен в група по семейни констелации. Те имаха дъщеря на 12, която от няколко месеца изпитваше трудно за понасяне гадене. Проблемът беше възникнал, когато любимата ѝ баба беше претърпяла онкологична операция и от химиотерапията също изпитваше гадене.
Защо, обаче, внучката е толкова сензитивна към баба си, склонна е да се идентифицира с нея и то до такава степен, че да изпитва нейните чувства?
Оказа се, че докато детето е било в утробата, околоплодната течност е била твърде малко и следователно средата е била доста токсична. Плодът се е "захранвал" с храна, в която един не малък процент е било съдържанието на собствените му отпадни продукти. Тоест - погнусата на бабата  свързва това момиче с неговите собствени вкусови усещания от преди раждането...
Така че - това е посоката - помислете, какви гадни неща сте преживели като много малка?
Поздрави!
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия