Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

  • 374 304
  • 2 566
# 1 965
Здравейте,
бих искала да се посъветвам с Вас за моя казус. Предварително благодаря!
Имам дете на 3г, в момента съм бременна като бременността протича тежко още от първия ден.  Преди това основно аз полагах грижи за детето - паркове, водене/вземане от ясла, забавления, и т.н.
От 04.01 тази година съм на легло, има възможност за движение около 2-3седмици, събират ми се 27 седмици вкъщи лежане за задържане.
В началото детето много страдаше и трудно прие промяната, че мама ще лежи и стои вкъщи. На мен и до ден днешен адски много ми тежи, че  майка ми изпълнява функцията на майка на моето дете, а аз дори в момент на боледуване не мога да вдига и гушна детенце...
Когато сме заедно вкъщи играем, но само статични игри,легнали на дивана, които са и доста скучни. На мен също самото лежане вече 7 месеца, не ми те отразява много добре, но знам че е за добро. Опитвам се да компенсирам като се гушкаме, боричкаме и каквото се сетя, но смятам,че тя страда и много и липсвам. Зачестиха и боледуванията на детето, възможно ли е всичко това, да е заради моята липса.
Виж целия пост
# 1 966
Здравейте! По темата относно това, че бащата иска второ дете, за да не е изолиран и т.н., бих попитала в случай че бащата има второ дете, но от друга майка, за която детето е първо, отново ли това дете за него се явява като първо  и по тази логика трето ли трябва да се роди /второ от една и съща майка/, за да се постигне това равновесие? И още по-конкретно, ако той е бил настойникът на първото си вече пораснало дете?
Виж целия пост
# 1 967
Здравейте д-р Стефанов!Бих искала да ви попитам какво Ви е мнението за лекарството Деанксит.Пия го от години защото получавам паник атаки и имам генерализирано тревожно разстройство.Чух , че е доста вреден препарат.Има докладвани случаи за развитие на рак и проблеми с черния дроб от него. Не съм пила анти депресанти от 7 години и имам чувството , че много ми помага, защото не съм стигала до силна паник атака.Ако го спра не знам с какво да го заменя.Въпроса ми е да го спра ли и търся други алтернативи?
Виж целия пост
# 1 968
Здравейте д-р Стефанов!Бих искала да ви попитам какво Ви е мнението за лекарството Деанксит.Пия го от години защото получавам паник атаки и имам генерализирано тревожно разстройство.Чух , че е доста вреден препарат.Има докладвани случаи за развитие на рак и проблеми с черния дроб от него. Не съм пила анти депресанти от 7 години и имам чувството , че много ми помага, защото не съм стигала до силна паник атака.Ако го спра не знам с какво да го заменя.Въпроса ми е да го спра ли и търся други алтернативи?
ЗАЩО ИМАМЕ ПАНИЧЕСКИ АТАКИ?
Здравейте!
Започвам с това, че аз съм психолог по образование и нямам практика с прилагането на лекарствена терапия. Ако сте чели статиите ми в тази тема, много често съм писал, че паническите  атаки се преодоляват успешно с психотерапия. Лекарствата потискат симптомите. Психотерапията ги лекува и води до преодоляването им и развива човека в дълбочина, прави го по-адаптивен и по-уверен в себе си.
Защо твърдя това?
Защото имам много натрупана практика по темата. И съм разбрал механизма, по който паник атаките се отключват.
Да, именно, те се ОТКЛЮЧВАТ от някакво плашещо и създаващо силна тревога събитие, когато човек стане възрастен.
А това означава, че някога, когато човек е бил дете и се е чувствал напълно безпомощен и застрашен от смъртта, паническото състояние е било ЗАКЛЮЧЕНО в него.
Освен това има един важен принцип: КОЛКОТО ПО-РАНО СЕ Е СЛУЧИЛО СТРАШНОТО СЪБИТИЕ, ТОЛКОВА ПО-ТРАЙНО И ПО-СИЛНО ВЪЗДЕЙСТВИЕ ИМА ТО. А не обратното! Казвам го, защото хората са склонни да си мислят, че ако плашещото събитие е от бебешка възраст, то няма значение, защото бебето няма как да го запомни. Това е абсолютно погрешно мислене!!!!!
Какво следва от това? Това означава, че за да излекуваме паническото разстройство, е необходимо да разберем какво събитие в детството на човека го е формирало и ЗАКЛЮЧИЛО в него, та след това друго събитие или повтарящи се непрестанно фактори да го ОТКЛЮЧАТ.
И като разберем какво е събитието, можем със средствата на психотерапията да променим отношението на човека към това събитие.
Ще ви дам примери:
Има случаи, когато веднага след раждането си бебето попада в ковьоз. Понякога това може да е за дълго, повече от ден-два, дори да продължи седмици. И ако се случи да е за дълго, може да окаже трайно въздействие върху психичния живот на човека и особено върху чувството му за сигурност. Да доведе до тревожност, панически състояния и фобии. Тоест - това е една типична травма, която може да има далеч отиващи последици.
Защо се получава така?
Нека първо да си представим утробата и начина, по който детето се чувства там. Утробата е мястото, където сме максимално защитени. Сетивата не са пренатоварени от дразнители, а физиологичните нужди са задоволени по най-адекватния начин. Утробата е всъщност изгубения Рай!
И сега си представете какво става с детето, когато след раждането му, вместо да се озове до тялото на майката и да може да суче от майчината гръд, то попада в кувьоза? Ще припомня едно изказване на голямата френска психоаналитичка Франсоаз Долто, която нарича гърдата „външна пъпна връв”. Тоест гърдата, включително познатата миризма на майчиното мляко, създава у детето усещането, че преживяванията, които е имало вътре, ще продължат и навън.
И представете си какво е преживяването на първата стъпка в живота за едно безпомощно същество, което вместо на гърдата се озовава в кувьоз!
Бих могъл да дам много примери за това, как се отразява понякога изтласканият спомен от кувьоза в по-зрелия живот, ако човекът е бил в него повече време. Случва се, ако детето попадне в кувьоз след задушаване от увита около врата пъпна връв с опасност за живота, после зрелият човек да не може да понася вратовръзки и стегнати яки и често да сънува, че го бесят или че се задушава. Или още един пример: човекът /мъж на около 40 години/ е бил в кувьоза около двадесет дни. Идва на терапия заради страхове, депресия и невъзможност да се отдели от майка си, въпреки че получава достатъчно високи доходи за самостоятелен живот. Споделя, че от както се помни получава панически пристъпи, когато преминава покрай остъклени затворени пространства или ако влиза в тях /например покрай остъклени ниши на стълбищни площадки, в панорамни асансьори или във въртящите се стъклени врати на моловете и банките/.
Тези стъклени пространства връщат човека в кувьоза и възраждат преживяния там ужас!  На въпроса ми какво е усещането му, когато попада в остъклено пространство, той отговаря: "Имам чувството, че съм захвърлен сам в студения Космос. Около мен няма никой и аз умирам от страх!"
Интересна и насочваща за психотерапията информация се получава, когато терапевтът зададе въпрос за любимата детска приказка на клиента от предучилищния му период. Често децата в този период имат една много любима приказка, която възрастните трябва да им разказват до прималяване всяка вечер, понякога и по няколко пъти на ден. Всяка такава приказка е ценна следа. Защото в крайна сметка приказките имат терапевтична функция. Особено страшните приказки. Чрез тях децата успяват да преработят страховете, които са придобили вследствие на забравени травматични преживявания. Основните образи и сюжети от приказката насочват към съдържанието на травматичното събитие. Така, чрез изследване на любимите приказки, неясните тревоги и панически пристъпи на хората придобиват конкретен облик.
Най-популярната приказка, която води до догадката, че човекът е бил в кувьоз, е може би „Снежанка и седемте джуджета”. Работил съм с момиче на 8 години, което е обичало да му повтарят тази приказка до втръсване. На въпроса ми кой е за нея най-любимият момент от приказката, тя веднага се сеща за образът на Снежанка в стъкления ковчег, където я вижда принцът. Стъкленият ковчег на Снежанка е всъщност кувьоз. Ковчег, в който може да се живее. Ако се допитаме до въображението си, ще се досетим, че в този стъклен ковчег има и тръбички и системи, които поддържат жизнените функции на красивата Снежанка. И това младо момиче наистина беше прекарало в ковьоз първите дни от живота си...
ДРУГА ТИПИЧНА ПЛАШЕЩА МЕДИЦИНСКА ИНТЕРВЕНЦИЯ са преживели много хора, на които са им вадили сливиците. Преди години тази операция се правеше с месна упойка. Представете си какъв ужас преживява 3-4 годишното дете!!! Една медицинска сестра го стиска здраво, за да не се движи. Друга му отваря устата с метална щипка, а лекарят му бие огромна упойваща инжекция в сливиците... Те наедряват и той ги отрязва с ножицата и ги изхвърля топли и кървави в една бяла тавичка, която има формата на бъбрек...
Това е ужасяващо преживяване, с което ми се е случвало да работя неведнъж...
Създателят на травматерапията Питър Левин казва, че когато човек е бил завързан или държан в такова безпомощно състояние, в тялото му остава една нереализирана енергия за бягство. И тази нереализирана енергия, този импулс за бягство го взривява и плаши всеки път, когато попадне в ситуация, напомняща страшното преживяване. Например: тежък изпит, интервю за работа, раздяла в партньор... Често тези страхове се засилват след раждането на дете... Може би защото отговорността и притесненията, които изпитва жената за новороденото, я връщат към собствените ѝ детски страхове...
Много е важно да разбирате, че когато човек е имал подобно плашещо преживяване в детството, щом някоя ситуация му напомни детската травма, той веднага се превръща в онова бебе или онова 4 годишно безпомощно дете, което е бил. В него има една травмирана част, която сякаш винаги си стои на онази детска възраст и трепери от страх....
ДРУГО ТИПИЧНО ПРЕЖИВЯВАНЕ, КОЕТО ВОДИ ДО ПАНИЧЕСКИ СЪСТОЯНИЯ И ТРЕВОЖНОСТ Е ДА СМЕ СЕ ДАВИЛИ ИЛИ ИЗОБЩО ЖИВОТА НИ ДА Е БИЛ В ОПАСНОСТ И НЯКОЙ ЧОВЕК ДА НИ Е СПАСИЛ!!!
Например клиентът е бил на 7 години и е влязъл в морето при някакви скали. Там попада в дънна яма и започва да се дави. Спасителят /или друг човек/ го вижда и го изважда.
До тук добре!
Но какво се случва после?
Правилно и уважително е на този спасител да се гледа с огромна почит. Този човек е редно де се споменава години наред на тази дата, да му се обаждат по телефона, а ако има взаимна симпатия, дори да се кани лично на подобни събития.
Защо?
Защото той се явява трети родител на това дете. Дой е дал втори шанс на неговия живот.
Само че това много рядко се прави. Спасителят на детето рядко се почита по подобаващ начин. Дори клиентите ми твърдят, че нито те, нито родителите са отишли при този спасител за едно елементарно: "Благодаря!!!"  Дори срамежливо са го отбягвали. Сменили са плажа и не са говорели за него.
Защо спасителят не се почита?
Под предлог, че родителите смятат, че не е добре на детето да му се припомня тази неприятна ситуация, за да не се възобновявал страха му.
НО ПРИ ПО-ВНИМАТЕЛЕН АНАЛИЗ ВИЖДАМЕ, ЧЕ МОТИВИТЕ НА РОДИТЕЛИТЕ СА ДРУГИ! ЕГОИСТИЧНИ!
Те не искат да се връщат към личността на спасителя, защото това им напомня остро за тяхната вина и отговорност!!!
Бащата си е пиел биричка с приятели, майката си е обгрижвала тена с плажно масло и си е чела книжка, а през това време детето се е давело!
Следователно ако този спасител бъде спомнян, то това ще припомня и вината на родителите, техния животозастрашаващ пропуск. Желанието на родителите да забравят този спасител и собствената си вина е огромно. Но ето, че тридесетина години по-късно клиентът ми с моя помощ е осъзнал какво събитие стои в основата на неговия страх от тесни пространства и от задушаване /такива се обичайно страховете на хората, които са се давили/.  И той решава да разпита родителите си за подробностите от ситуацията, иска да разбере повече за този спасител... Е, ИМАЛ СЪМ СЛУЧАИ РОДИТЕЛИТЕ, ЗАРАДИ ТОВА ЧУВСТВО ЗА ВИНА, ТОТАЛНО ДА СА ИЗТЛАСКАЛИ ТОВА СЪБИТИЕ ОТ ПАМЕТТА СИ, ДА СА ГО "ЗАБРАВИЛИ" И ДА КАЗВАТ НА КЛИЕНТА МИ, ЧЕ ГОВОРИ НЕБИВАЛИЦИ!!! И той/тя трябва да се обърне към някоя леля, братовчедка или приятел на семейството, за да получи потвърждение, че този инцидент се е случил и той не е ненормален!
Защо обръщам толкова голямо внимание на това пренебрегване на спасителя заради чувството за вина на родителите?
Защото логиката на клиента в този случай е следната: щом този, който ми е спасил живота, трябва да бъде забравен, СЛЕДОВАТЕЛНО МОЯТ ЖИВОТ ЗА РОДИТЕЛИТЕ МИ НЯМА СТОЙНОСТ!!!
А ако моят живот за родителите ми няма стойност, ако те не свикват купон и не правят курбан на датата на моето спасение, ако спасилият ме човек не е добре да се споменава в тяхно присъствие, тогава аз нямам никакво основание да живея. Аз се чувствам дълбоко застрашен от смъртта. Собствените ми родители ми казват сякаш: и да беше се удавил, не е кой знае какво.
Така отеква в душата на детето изключването на всеки човек, който е допринесъл за живота му.
Ще ми се накрая да го кажа максимално ясно, силно и точно: ТОЗИ СПАСИТЕЛ НА ДЕТЕТО С ТОВА СИ ДЕЙСТВИЕ СЕ ПРЕВРЪЩА В ЧЛЕН НА СЕМЕЙСТВОТО! Затова в мои сесии съм виждал колко са развълнувани и до сълзи докоснати клиентите ми, когато сложа срещу тях един празен стол и им кажа:
- Тук седи спасителят ти. Гледай го в очите и му кажи: Благодаря ти! Ти си част от моето семейство! За мен ти си като трети родител или като по-голям брат! Ще разказвам за теб и на децата си, та и те да те обичат...
Виждал съм често как клиенти, които произнасят със сълзи на очи тези думи, спонтанно отиват да се гушнат в човека на стола...
Това е смисълът на психотерапевтичната работа. Да направим света си цялостен. До почетем тези, които имат важно място в живота ни.
Защо да го правим ли?
Защото иначе е страшно! И няма кой да ни пази.
Виж целия пост
# 1 969
Здравейте,

Наблюдавам нещо много странно в поведението, мислите и чувствата си и не знам как да се справя с това.

10 години бях с един мъж, разделихме се наскоро, имаме и дата за развод, имам и детенце от него на 3г. С този човек емоционално (а и всякак) отдавна съм приключила, нищо не чувствам, не го обичам, напрягам се в присъствието му. Много възпитано се разделихме, разбрахме се за детето (3 дни е с него, 4 - с мен). Синът ми сякаш свикна с тази рутина, добре минава на пръв поглед през всичко това. С бащата разменяме само по 2 думи, ако има нещо за детето или някакъв час и т.н. Не можем да общуваме, не искаме, свели сме всичко до абсолютен минимум. Това е накратко предисторията.

Срещам се с друг мъж, в него откривам всичко, което ми е липсвало буквално цял живот. В този човек виждам и себе си и това още повече ме привлича. Проблемът е, че като усетя, че чувствата ми към него се засилват, ставам дръпната, мъча се да "избягам", държа се дори леко неадекватно (едно говоря, друго правя). Изпитвам някакъв ужас, силен страх. Питам се от какво страх? Може би от отхвърляне, не искам да съм наранена, искам семейство, изпитам ужас, че ако с този човек не стане, ще се виждам някой ден с друг и с него ако не стане, какво, пак ли с друг? Ами след това? И всичкото това се завихря в главата ми и не мога да го/се контролирам.

Много се страхувах за детето преди раздялата с баща му, затова и години наред отлагах, но накрая прецених, че няма никакъв смисъл да продължавам така. Детето усеща, че аз не съм щастлива. И приключих. В това отношение вече съм по-спокойна, тъй като виждам, че засега нещата при сина ми са добре.

С новия мъж някак изхождам от миналото му - имал е разни връзки, но по максимум година-две, не е живял с жена (защо не са стигали до там?!) и това ме тревожи. С мен може и да е друго, не се знае, но тези мисли ме подлудяват. Сякаш мисля много черногледо за всичко, свързано с него, и едва ли не тези мисли стават факти за мен. Има ли някакви техники, които ще ми помогнат да променя/преодолея това си мислене?

Също на подсъзнателно ниво често сраваням усещанията си с новия с всичко, което е било с бившия. Те са коренно различни. И едва ли не си казвам "а, не, не може да е истина това, не може да ми е толкова хубаво, не възможно". Защо е това вечно отрицание?! Откъде идва, как да го изкореня?

П.С.: ако е важно - аз съм на 30, той - на 33.

Благодаря!
Виж целия пост
# 1 970
Благодаря Ви за изчерпателният отговор!Чела съм много за психотерапията,за когнитивно-поведенческата терапия, където човек открива страха си , анализира го и се изправя срещу него, но за съжаление живея в малък град и тук нямаме психотерапевт, който да посещавам.Ходила съм на психиатър, който разбира се назначава лекарства.Знам , че моят проблем датира от детството ми, както и Вие казахте.Баща ми беше алкохолик и умирах от страх да не направи нещо на майка ми при поредния си скандал.Заставах между тях и бях готова да се хвърля върху него ако и посегне.От тогава се породи този страх в мен да не остана сама и да няма кой да се грижи за мен, въпреки , че получих първата си паник атака от серия негативни събития чак на 29 год. Все още най-големият ми страх е да не загубя майка ми, защото вече е на възраст.Ако това се случи сигурно ще бъда....незнам как да го кажа, сломена до дъното на душата си, въпреки ,че имам дете за което трябва да се грижа и да бъда силна заради него.
Имам познати които са посещавали психотерапевти и ми разказват, че след сесията с него излизат от кабинета и могат да отидат навсякаде без да се страхуват, направо летят, но това е само за малък период от време.После пак се повтарят атаките и пак са на лекарства.Не познавам и не съм чувала за човек  , който се е излъкувал напълно от страховата невроза.Да светли моменти има , но в крайна сметка всичко се завръща.
Само аз си знам каква борба водя със себе си всеки ден дори за да отида до магазина.Ужасно е да страда душата на човек.Знам , че всичко е в мозъка ми и реално аз съм здрава физически, но страхът е много силен и ме завладява изцяло.Много ще се радвам , ако имам възможност да се срещна с Вас лично.Благодаря!
Виж целия пост
# 1 971
Здравейте,
бих искала да се посъветвам с Вас за моя казус. Предварително благодаря!
Имам дете на 3г, в момента съм бременна като бременността протича тежко още от първия ден.  Преди това основно аз полагах грижи за детето - паркове, водене/вземане от ясла, забавления, и т.н.
От 04.01 тази година съм на легло, има възможност за движение около 2-3седмици, събират ми се 27 седмици вкъщи лежане за задържане.
В началото детето много страдаше и трудно прие промяната, че мама ще лежи и стои вкъщи. На мен и до ден днешен адски много ми тежи, че  майка ми изпълнява функцията на майка на моето дете, а аз дори в момент на боледуване не мога да вдига и гушна детенце...
Когато сме заедно вкъщи играем, но само статични игри,легнали на дивана, които са и доста скучни. На мен също самото лежане вече 7 месеца, не ми те отразява много добре, но знам че е за добро. Опитвам се да компенсирам като се гушкаме, боричкаме и каквото се сетя, но смятам,че тя страда и много и липсвам. Зачестиха и боледуванията на детето, възможно ли е всичко това, да е заради моята липса.
Здравейте!
Питате дали зачестилите заболявания на вашето първородно дете са вързани с вашата липса?
Свързани са дълбоко. И бих искал да поразсъждаваме върху механизма, който движи детето ви.
То вижда, че основния мотив за поведението на мама, е свързан с живота и здравето на детето в утробата ѝ.. Нали си давате сметка, че това е вярно?
Защото детето в утробата ви за него е болно, физически обременено и изисква специални грижи. И вие затова трябва да лежите и да нямате друг живот.
Тоест - вие изцяло сте въвлечена да спасявате нездравото и застрашено от загуба дете.
А всички деца копнеят да бъдат видяни от мама. И когато мама гледа в болното дете и лежи с него, единствения шанс да голямото дете да ви привлече погледа е да се разболее и то. Да легне до другото, та мама да го види.
Тази несъзнавана мотивация на голямото дете най-вероятно ще продължи.
Как бихте върнали на голямото дете мотивацията да е здраво и жизнено, а не да се прави на болен зародиш?
Имам някои идеи.
Например, казвате на първородното дете:
- Да знаеш само как ми е писнало от брат ти! Трябва по цял ден да лежа заради него. А на мен ми се скача, тича и искам да ходим по планините и да се катерим. Добре, че ти поне си добре и щом го родя това дете, с теб ще тичаме заедно!
- Много ми харесва, че ти си добре! Така те искам! Я ми покажи колко можеш да скачаш! Можеш ли например да скочиш от тази черта на килима чак до онази фигурка там.... Ох, дано и другото дете се научи по-скоро да скача като теб. Но чак като теб то няма да може. Ти си по-голям и по-силен. Така те харесвам.
- Когато другото дете се роди, нямяам търпение него да го оставим на баба ти или на баща ти, а ние с теб да си излизаме на пазар заедно. И ще си купим едни меки обувчици и ще се надбягваме. Но ти трябва много да тренираш, защото съм решила бързо да се стегна и да те надбягвам всеки път!
/РАЗБИРА СЕ, КАТО ДОЙДЕ МОМЕНТА НА НАДБЯГВАНИЯТА СЛЕД НЯКОЙ И ДРУГ МЕСЕЦ Е ДОБРЕ ДО ОСТАВЯТЕ ДЕТЕТО ПОНЯКОГА ДА И ПОБЕЖДАВА/
Вярвам - разбирате идеята. Важно е да легитимирате движението, жизнеността и здравето и да говорите леко пренебрежително за неподвижността, за опасността да не оцелееш, за липсата на жизненост....
Да, мисля, че така първородното дете ще загуби потребността да се прави на недобре стоящ зародиш.
Казаното е валидно и ако има болно или инвалидизирано дете в семейството.
С такива думи мотивираме болните деца да се мобилизират, движат и овладяват умения на нивото на тяхната подвижност.
Ако сме втренчени с адски сериозен поглед към детето със здравословни трудности, другите деца също искат да са болни, та мама да ги забележи.
Виж целия пост
# 1 972
В. И.T.
Няма проблем и да се видим в скайп, вайбър или месинджър. Такива се все още половината ми сесии. на лични мога да ви дам контакти.
Виж целия пост
# 1 973
Здравейте! По темата относно това, че бащата иска второ дете, за да не е изолиран и т.н., бих попитала в случай че бащата има второ дете, но от друга майка, за която детето е първо, отново ли това дете за него се явява като първо  и по тази логика трето ли трябва да се роди /второ от една и съща майка/, за да се постигне това равновесие? И още по-конкретно, ако той е бил настойникът на първото си вече пораснало дете?
Ако той е бил по-значимия родител на първото си дете, това очевидно променя нещата.
Виж целия пост
# 1 974
Тоест, как се явява тогава в неговото усещане второто дете /и първо за майката - за мен/? Защото аз също усещам на моменти ревност от детето и често пъти съм усещането, че то си е повече "момичето на мама".
Виж целия пост
# 1 975
Тоест, как се явява тогава в неговото усещане второто дете /и първо за майката - за мен/? Защото аз също усещам на моменти ревност от детето и често пъти съм усещането, че то си е повече "момичето на мама".
Имам предвид, че след като той е по-значимия родител за детето от първия си брак, то тогава неговата нужда от това, детето да му дава топлина, е възможно да е нахранена. И той да не се чувства в изолация във второто си семейство. Защото недохраненото му вътрешно дете, което иска от собствените деца нежност, вече е наситено. Тоест - възможно е той да е способен да се чувства удовлетворен и реализиран във второто си семейство, само като се явява опора и стои стабилно като съпруг и баща. И това дали ще има там и второ за семейството, но трето за него дете, може да узрява като намерение на един напълно зрял възрастен, а не като компенсация на детска нужда.
Виж целия пост
# 1 976
Здравейте,пиша Ви,за да ми помогнете с насоки как да се справя с хипохондрия, отключила се след тежко преживяване на смъртта на близък човек!Преди това не съм имала проблем,но като видях как всичко се развива за два месеца и нещо се преобърна в мен и моите виждания за живота и смъртта.Пречи ми да живея нормално,страх ме е за моите близки и за мен,опитвам се да го превъзмогна,но всяко неразположение го свързвам с най-лошото...Не съм споделяла с никого, но вътрешно се измъчвам от много време. Не искам да съм такава, искам да живея и мисля както преди,но как да го преодолея...
Здравейте!
Сигурно си давате сметка, че много хора преживяват смъртта на близък човек, но не всички отключват хипохондрия. Отключват я само част от хората.
И тук следва въпросът: "Защо на едните им се разминава, а други, като вас, я отключват?"
Отговорът е, че за да я отключат, преди това тя е била "заключена" в тях.
Как и кога е била заключена?
Има два възможни отговора:
1. Някога в детството, като се започне още от раждането,  човек е преживял нещо, което е било травмиращо и животозастрашаващо: заплаха за личния му живот, тежка и плашеща медицинска процедура /например вадене на сливици с местна упойка/ или пък страх за живота на майката или бащата.... Подобни преживявания създават предразположеност за такива ирационални страхове за здравето и живота като хипохондрията, които се "отключват" в по-късна възраст, когато човек преживее смърт на близък човек, чувства се притиснат от трудни житейски обстоятелства и т.н.
2. Или пък в семейната система в предишни поколения е имало множество загуби на деца, деца, починали при тежки обстоятелства /например при бежанските вълни от Македония и Одринска Тракия към България/...
Така че за преодоляването на хипохондрията е нужно да се изследват причините, за да може след осъзнаването им човек да се освободи от тяхното влияние..
И сега, когато четете моя отговор, какво ви идва на ум? Какво може при вас конкретно да е "заключило" у вас такива хипохондрични страхове?
Много често тези причини са дълбоко заровени и изтласкани в паметта, защото са неприятни и плашещи. И за да се стигне до тях е нужна целенасочена терапевтична работа...
Така изглеждат нещата с хипохондрията, паническите атаки и други подобни симптоми.
Поздрави!
Благодаря Ви за отговора!
 Когато съм била 5-6 съм щяла да се удавя в един язовир.С няколко деца се качихме на една надуваема лодка,от която аз паднах и потънах.Спамням си всичко, една от по-големите деца ме извади,но се бях нагълтала...така и не се научих да плувам от страх.Но тази история не я свързвам със страх, а с това че съм имала голям късмет именно това дете да ме извади и да оцелея.Баща ми също беше хипохондрик,и това ме е дразнило и съм си мислела как е възможно само глупости да си въобразява,докато не попаднах и аз в това положение. На този етап той вече не страда от хипохондрия и казва,че просто един ден е решил за себе си да не се притеснява за болести ,каквото е писано това ще стане.Това е за което се сещам след като прочетох вашият отговор.
Виж целия пост
# 1 977
Здравейте,

Пиша ви по повод дъщеря ми.
Тя е на 8г.
Случая при нея е че от много малка започна да показва много бързо развитие. На 5г четеше вече добре, на 8г практически не прави правописни грешки. Когато е вкъщи, за да не стои пред телевизора и дадох учебни тетрадки по математика. Сега е посредата на материала за 5ти клас. Също говори 4 езика.( 3 от тях родни)
Като цяло в училище и е по-скоро скучно, но там педагозите си имат някаква програма, която следят в такива случаи.
Проблемът е че е дете което е свикнало нещата просто да стават без никакво усилие, и така когато се появи някаква трудност просто се блокира и не знае какво да направи.

 Посъветваха ни да я запишем на отборен спорт. Тя не е от най-добрите в екипа и е нова, съответно започна да се крие, да прави сцени, дори спъна едно дете преднамерено.
Добре, може да не е нейното, има други спортове, но се е случвало и в други ситуации.
На пример, когато играеме на шах и не вижда правилния ход, започва да плаче и да хвърля фигурите, или когато играят на Уно със сестра и ( на 5г) и малката започва да печели започва да я лъже и после си отмъщава ( последно и скри четката за зъби)

В момента в който не вижда, че всичко и е под  контрол и че тя не е над нещата, реагира много рязко.
Не искам да и спестявам трудностите. Трябва да се научи, че такива има и как да се справя с тях, но в дадения момент блокира. Опитвам се да говоря с нея и просто не отговаря.

Притеснява ме че скоро ще влезе в пубертета и не зная как да реагирам, за да и помогна.
Виж целия пост
# 1 978
Здравейте,

Пиша ви по повод дъщеря ми.
Тя е на 8г.
Случая при нея е че от много малка започна да показва много бързо развитие. На 5г четеше вече добре, на 8г практически не прави правописни грешки. Когато е вкъщи, за да не стои пред телевизора и дадох учебни тетрадки по математика. Сега е посредата на материала за 5ти клас. Също говори 4 езика.( 3 от тях родни)
Като цяло в училище и е по-скоро скучно, но там педагозите си имат някаква програма, която следят в такива случаи.
Проблемът е че е дете което е свикнало нещата просто да стават без никакво усилие, и така когато се появи някаква трудност просто се блокира и не знае какво да направи.

 Посъветваха ни да я запишем на отборен спорт. Тя не е от най-добрите в екипа и е нова, съответно започна да се крие, да прави сцени, дори спъна едно дете преднамерено.
Добре, може да не е нейното, има други спортове, но се е случвало и в други ситуации.
На пример, когато играеме на шах и не вижда правилния ход, започва да плаче и да хвърля фигурите, или когато играят на Уно със сестра и ( на 5г) и малката започва да печели започва да я лъже и после си отмъщава ( последно и скри четката за зъби)

В момента в който не вижда, че всичко и е под  контрол и че тя не е над нещата, реагира много рязко.
Не искам да и спестявам трудностите. Трябва да се научи, че такива има и как да се справя с тях, но в дадения момент блокира. Опитвам се да говоря с нея и просто не отговаря.

Притеснява ме че скоро ще влезе в пубертета и не зная как да реагирам, за да и помогна.
Здравейте!
Ето за какво си мисля:
- смятам, че е добре да спрете да я хвалите и "да се гордеете с нея". Допускам, че сте свикнали да го правите, защото детето е много надарено. НО КОГАТО СЕ ГОРДЕЕТЕ С ПОСТИЖЕНИЯТА  НА ДЪЩЕРЯ СИ, в нея започва и едно съмнение: "Дали пък мама и татко ще ме обичат, ако не съм толкова блестяща?"
Това го установих от личен опит, когато малката ми дъщеря беше 6 клас и учителката по математика я заведе на един математически форум да представи свой постер.... Както и да е. Аз постнах снимки от събитието и приятелите ми във ФБ се скъсаха от лайкове. Показах лайковете на дъщеря ми и на нея хич не ѝ стана приятно.
Замислих се и стигнах до по-горе посочената причина... Да, в детето идва съмнението, дали татко ще ме обича, ако нямах добри постижения...
Смятам, че този мотив във вашата много надарена дъщеря е още по-силен, отколкото в другите успешни деца. Затова е враждебна към сестра си, хвърля шахматните фигури, спъва противниковите играчи...
Берт Хелингер,, създател на метода Семейни констелации, с които съм дълбоко свързан професионално, казва че децата винаги са мотивирани от любовта. И затова никога не  е нужно да се питаме, защо едно дете се държи странно, "под неговото ниво" и има трудно и неприемливо поведение. То го прави от любов!!!! Важното е да открием към кого е насочена любовта му, когато се държи така. И едва с това разбиране можем да решим проблема.
ИСКАМ ДА КАЖА, СЛЕДОВАТЕЛНО, ЧЕ КОГАТО Е АГРЕСИВНА КЪМ ВСЯКО ДЕТЕ, КОЕТО МОЖЕ ДА Ѝ ОТНЕМЕ ПЪРВОТО МЯСТО И ДА Я ПОБЕДИ В КАКВОТО И ДА Е, ДЪЩЕРЯ ВИ Е ВОДЕНА ОТ ЛЮБОВТА СИ КЪМ РОДИТЕЛИТЕ И ОТ НЕСЪЗНАВАН  СТРАХ, ЧЕ АКО НЕ Е ТОЛКОВА УСПЕШНА, МАМА И ТАТКО НЯМА ДА Я ОБИЧАТ!!!
- в психотерапията и в живота има един железен принцип: Където е проблемът, там е и решението! Тук проблемът е, че дъщеря ви смята, че ако не е на върха, ще загуби любовта на мама и татко. Затова горещо бих ви препоръчал да започнете да играете в семейството игри и да имате изяви, които не са състезателни...
От тази гледна точка според мен спортът не е игра. Той е състезание. Целта е да бъдеш щастлив за сметка на другия, да бъдеш най-успешен. НО ПОМИСЛЕТЕ, можем ли да бъдем щастливи за сметка на другия? Няма как! Защото тогава сме ненавиждани от другия и това отравя нашето съществуване. Можем да бъдем щастливи само ако играем ЗАЕДНО с другия, а не един срещу друг. Вторият вариант превръща играта във война. А както беше казал някой: "На война като на война"
Тук прилагам два линка към видеа на Фред Доналдсън, автор на книгата "Играй със сърце". Фред Доналдсън е човек от особено измерение, меродавна личност, както се изразява германският философ Карл Ясперс. Тоест - личност, която дава собствена мярка на нещата, които прави в живота си. Там той говори за своята посветеност и опита си да играе с деца и дори диви животни, прилагайки принципите на истинската игра, истинското нежно докосване без единият да е агресор, а другия жертва. Говори за докосване, при което другият не се чувства обект на посегателство...
Културно създадените игри, спортовете, всъщност не са игри и Фред Доналдсън ни учи как да играем естествени игри, игри със сърце. В които няма идея да се побеждаваме...
Между другото, децата имат естествена склонност към това... Спомням си как, като бях малък и играехме футбол и се окажеше, че единият отбор повежда с катастрофален резултат, например шест на нула, в един момент някаю от силния отбор хващаше топката в ръце и прекъсвахме играта, защото така "не е честно". След това  разменяхме по един-двама играчи, така че по-слабият отбор да може да участва равностойно, а не да бъде унизен /както например в състезателния футбол има случаи на такова безсмислено унижаване/.
 Ето ги линковете:
интервю в БТВ, 
https://www.btv.bg/shows/predi-obed/videos/prof-fred-donaldsan-v … i-domashnoto.html
интервю пред домакините му от изд. Жануа 98. Това издателство издава и книгите на Хелингер в България, а създателят на издателството Жана Иванова е близка с него...
https://www.youtube.com/watch?v=CYDk-fubHYA

- пишете накрая следното: "Не искам да и спестявам трудностите. Трябва да се научи, че такива има и как да се справя с тях, но в дадения момент блокира. Опитвам се да говоря с нея и просто не отговаря". Ще кажа ПЪРВО, че тя блокира, защото се ужасява, че като не се справя с трудностите, мама няма да я обича. Затова за истинско справяне с трудностите не е достатъчно да си способен и надарен. Необходимо е да си спокоен,  релаксиран и да не се вцепеняваш от страх пред идеята, че нещо няма да ти се получи. Един американски психолог пише в своя книга, че доста голям процент от най-успешните предприемачи в Америка, са диагностицирани с  дислексия. Тоест - от малки не са можели да четат, защото буквите са се обърквали в главата им. Да не говорим, че не са се ориентирали в пространството и е трябвало всеки по своя си странен начин да се научи, как да се прибира от училище до в къщи... И в какво, мислите, че е тайната на техния успех? В ТОВА, ЧЕ ОТ ТЯХ НИКОЙ НЕ Е ОЧАКВАЛ НИЩО! И те са измислили свой творчески начин да се справят...  И ВТОРО, зз не споделям мнението, че трябва непременно да се справяме с трудностите. По-смислено ми изглежда просто да не ходим при тях, защото така си ги създаваме сами. Семейството и домът се чувстват като по-добро място, ако там можеш да се отпуснеш....
Това е за мен посоката, в която е добре осъзнато да тръгнете.
НО способни ли сте просто ей така да тръгнете. Най-вероятно - не! Или поне много трудно! Защото защитавайки справянето с трудностите като свръх ценност, като черешката на тортата и върха на сладоледа, вие всъщност сте лоялни към собствените си родители. Тоест - и вас ви движи любовта към собствените родители, към техните ценности и "завети", към техните възпитателни послания. Или обратно - може би искате да им покажете, че сте по-добри от тях. Но и в двата случая може да се каже, че гледайки в децата, всъщност виждате в тях като в огледало посланията от родителите.
Тук ще кажа и някои принципни неща, които са свързани със системното мислене и разбиране на живота на хората като свързан дълбоко с историите на хора от предходните поколения. Вярвам, че ще ви бъде интересно: много често в основата на това, че няколко поколения са възпитавани да посрещат трудности, стои съдбата на предци, които са имали много труден живот. Например някоя прабаба, загубила мъжа си по време на войната, която е трябвало да се справя сама и рано-рано е впрегнала и децата да помагат и да се трудят. Семейните вечери на тези хора са приличали на оперативки... С една дума - погледнете с широко отворени очи и към кого е насочена лоялността на хората от вашите семейства, когато посрещат трудностите?
Дайте си сметка, че животът на тази прабаба  и на тези отрудени хора е различен от нашия. Те е трябвало да оцеляват, да се състезават с глада или да се борят за принципите си, да ги изстрадват... А на нас това не ни се налага.
СЕГА ВРЕМЕНАТА СА ДРУГИ! Simple Smile
Виж целия пост
# 1 979
Благодаря на всички за темата. На мен много ми помага! Когато бях малка майка ми ме подлагаше на диети. И ми повтаряше че съм тромава и грозна. Аз и такава бях. И сега съм.  Сега обаче проблемите ми се задълбочават, преяждам и дебелея и мился че всичко идва от там. Казвала ми е: "Може да си умряла, но не може да си дебела!"  Как мога да преодолея това?
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия