Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Интересно е каква е причината приятелят ви да проявява такава ревност?
Имам три хопотези:
1. Може да го е страх от изоставяне. Ако се е чувствал отхвърлен или изоставен от родителите.
2. Или друго: Много често човекът, който проявява ревност, всъщност иска да прекрати връзката, но не иска той да поеме вината за развалянето на връзката. Затова причинява дискомфорт на партньора си чрез ревността /а ревността се представя като силна любов, уж че не искаш да загубиш другия, уж че държиш на него/. Подмолната идея е партньорът/партньорката на "ревнивия" в един момент да се вбеси и да каже: "Стига, не издържам вече! Искам да се разделим!"
И тогава "ревнивия" се съгласява: - Ами добре, щом така искаш, аз няма какво да направя.
и така напуска връзката, без да поема вината, а всъщност той точно това е искал...
3. Вие му казвате, че ви заплашват с уволнение заради това негово натрапчиво присъствие на работното ви място и въпреки това той продължава да го прави. СЛЕДОВАТЕЛНО Е АБСОЛЮТНО ВЪЗМОЖНО  той да иска да ви уволнят, за да не сте самостоятелна, да има по-силно влияние върху вас. Все още има такива мъже...
Опитвам се да ви дам различни хипотези, за да ви улесня да осъзнаете по-надълбоко ситуацията.
Надявам се да е от полза на вас и на другите участници...
Поздрави!

Интересна тема.
Имам много въпроси:
- Кой от двамата повече искаше да се преместите извън града?
- Чие беше жилището, в което живеехте преди?
- Чие е жилището, в което сте сега?
- Каква е дълбоката причина да се местите извън града? /например срам от нещо, опасение да не срещате някои хора или някой човек и т.н./ И за кой от двамата се отнася тази причина?
- Кой от вашия род е бил в изолация, изгонен, интерниран, в затвора или нещо подобно? Възможно е да носите неговите чувства...

Написали сте писмото по много странен начин. Говорите в началото за зависимостите на детето от електронни игри, за нейната самоизолация и безразличие към това, къде ще учи.
И чак накрая казвате, че баща ѝ е починал внезапно.
И че неговият баща го е последвал в смъртта.
Как точно почина баща ѝ?
Съвсем ясно е, че тя е в депресия и също иска да го последва.
Да не говорим, че и на вас не ви е лесно.
Вие заедно ли живеехте с бащата или бяхте разделени?
Какви ви бяха отношенията?
Това са част от въпросите, които бих задал, за да имам по-ясна представа от конкретната ситуация.

Здравейте!
От практиката ми мога да кажа, че почти всички зависимости са свързани с темата за липсващия баща.
При вашият син, както и при децата на другите жени, които са ви писали, бащата е отхвърлен от майката или липсва, или е емоционално отсъстващ....
Защо на първо място споменах това, че бащата на зависимите деца е отхвърлен от майката? Защото майката е тази, която има психологическата власт да  създаде или да не създаде връзката между бащата и детето. Например възможно е бащата да е починал веднага след раждането и дори след зачеването на детето, но ако майката говори за него с уважение, ако споменава с добро чувство факти от тяхната романтична история, детето има чувството, че бащата присъства в неговия живот по един положителен начин.
И обратно - бащата може да живее в дома на детето, но ако майката поглежда с неудоволствие и прави иронични забележки всеки път, когато детето попита за нещо баща си или преживява нещо хубаво с него, то детето няма позволение да има връзка с баща си и е склонно към зависимости.
Така че мощното нахлуване на зависимостите и превръщането им един от най-честите симптоми на модерното време е свързано и с маргинализирането на бащите и изтласкването им  от майките в позицията на второстепенен или дори нищо не значещ родител.
Тоест - почти винаги, когато майката насърчава и гледа с одобрение на връзката на детето си с баща му, тя работи за това то да не става подвластно на различни зависимости. Това е валидно и в случаите, когато самият баща дава "лош пример", както е при вас.
Ако вие насърчавате сина си да има по-честа връзка с баща си, ако той чувства позволение от вас да го обича и уважава, то тогава той по-скоро ще се ядосва на неговата зависимост и несамостоятелност и ще му съчувства. Но няма да заприлича на него, за да му покаже по този начин любовта си....
Ако има нещо неясно, ще ви дам и линкове да прочетете повече по темата.....
От Берт Хелингер...
https://www.facebook.com/photo/?fbid=10227997408458335&set=gm.1586589275019679
От Франсоаз Долто
https://www.facebook.com/photo/?fbid=10221809145235622&set=gm.1051693015175977

Може и да съм започнала неправилно, просто исках да обясня, че това състояние на детето започна през пролетта на 2021 година, а баща й почина година по-късно миналия април. Получил е инфаркт в хола, докато е гледал телевизия през нощта, изглеждаше заспал, аз първо реших че за пореден път е заспал в хола пред телевизора без да се завие. После започнах да го будя, след като не реагира да викам, тя беше в преходната спалня с хола и чу всичко. Чу и какво говорехме с екипа на линейката. Когато отидох да я видя тя беше будна и се беше завила през глава. Каза ми, че иска да заспи и като се събуди това да не е истина. Свекър ми почина девет месеца след това от друго заболяване, което се влоши. Не мисля, че иска да отиде при баща си, тя изпитва страх от смъртта , дори наскоро ми сподели, че има натрапчиви мисли за разни страшни болести и я е страх да не умре. Като ми каза това, отново се опитах да я уговоря за среща с психолог, за да й помогне да се отърве от тези мисли и отново категорично ми отказа. Иначе с баща й живеехме заедно, имаше един период в който се бяхме поотчуждили един от друг в забързаното ежедневие, но в последната година и половина се опитвахме да съживим тръпката от началото, станахме си пи-близки, някак си се подготвяхме за момента в който детето ще си поеме пътя и ще си останем само двамата, като в началото на връзката ни. Като под отчуждили нямам предвид да сме си вдигали скандали, да сме си изневерявали и т.н, пак се отнасяхме с грижа един към друг, просто като че ли прекарвахме по-малко качествено време заедно. Сега съжалявам за някои неща, но вече няма как да се поправят.

Здравейте. Има нещо наистина счупено в мен, но не знам какво е.
Проблемът е, че не мога да се синхронизирам с нито един човек. Не мога да се изразя по-ясно. С нито един човек не мога да се почувствам в хармония, в смисъл просто да ни е приятно заедно в приятелски смисъл, чисто да си допадаме като личности. Нито мъж, нито жена. Аз съм жена на 33 г. Имам съпруг. Дори с него не мога да се синхронизирам. Допадаме си сексуално и интелектуално, но не и емоционално, по начина, по който съм го описала. През годините съм имала "приятелки", но някак винаги е било изкуствено и фалшиво, никога не сме се чувствали наистина в синхрон.
Бях около 4 годишна, когато децата пред блока ме отхвърляха. Никой не искаше да играе с мен, и до ден днешен не знам защо, а майка ми твърди, че аз съм търсела контакт. Като цяло съм й сърдита за доста неща, защото през годините не спираше да ме критикува - не съм можела да общувам, саможива съм била - визирайки точно тази неспособност да се синхронизирам с хората - сякаш, като го каже, аз с лекота ще оправя положението; дебела съм била;разхвърляна;недисциплинирана;несръчна... Списъкът е безкраен. Сърдита бях и на баща ми, вече не чак толкова. Като цяло и двамата са незрели и недисциплинирани хора, които също не могат да се синхронизират с хората, нямат приятели, не са от онези хора, които съседите, колегите и всички съграждани се радват да ги видят, сещате ли се? С годините разбрах, че баща ми е просто по-слаб характер и не е можел повече, но понеже майка ми винаги го е плюла и все се обявява тя за по-силната, дисцплинирана, талантлива и т.н., някак си на нея още ме е яд.
Единствено брат ми, който е по-малък от мен с 3 г., е от тези известни хора, които всички се радват да ги видят и търсят компанията им, сещате се предполагам.
Сега подозирам, че ще кажете, че проблемът е, че съм сърдита на родителите ми и като спра да им се сърдя и ги приема, нещата ще се оправят. Дали е така? Отделно, набито ми е в главата, че родителите са длъжни да ти дават само най-най необходимото и нямаш никакво право да очакваш от тях мили жестове, подаръци, нежност - просто  трябва да си благодарен, че те издържат. Майка ми говореше така, но не винаги го е спазвала. Интересното е, че това не успя да го набие в главата на брат ми и той винаги й е искал пари без да се притеснява, за каквото му харсесва - телефони, коли, самостоятелна стая, докато аз живеех в общежитие и т.н. И тя понеже е неблансирана и мека, му даваше.
Та, спирам до тук, някакви съвети имате ли, бих ли могла да стана нормален човек и да се синхронизирам с хората? Благодаря.

Здравейте! Искам да ви попитам защо детето се изпуска по голяма нужда в гащите.
Тъй като на брат ми детето е на 12години от около  месец и половина се изпуска в гащите по голяма нужда,но нещата се задълбочават започна и през нощта да го прави. Водят го на психолог от известно време,но без ефект. Водихме го на гастроентеролог там всичко е наред. Посъветвайте ни нещо. Благодаря

Здравейте, г-н Стефанов.
Забелязали ли сте колко много се уважават в обществото хората, които умеят да всяват чувство на авторитет с присъствието си? Нали се сещате, тези хора, които искат нещо от теб и въпреки, че няма никаква принуда или никаква причина да го направиш, просто се чувстваш длъжен да го направиш.
И съответно, хората, които не могат да внушат това чувство у другите, околните ги презират. Често им се казва открито в очите, че не могат да внушат авторитет у другите и особено унизително е това, ако не могат го направят със собствените си деца. Винаги ми е било много чудно как може да се проявява такава жестокост да се упрекват хората за това - сякаш, ако ти го кажат, просто с едно движение ще оправиш нещата. Сякаш сам не знаеш и не се чувстваш зле от това. Както може би се досещате, аз съм от хората, които не умеят да внушават авторитет с присъствието си. Какви може да са причините за това и какво може да се направи, за да има промяна в положителна насока, защото четящите тук знаем, че не става просто да проявиш дисциплина и да го направиш, както например, да откажеш вреден навик.
Благодаря предварително.

ДА ИМАШ ИЛИ ДА НЯМАШ АВТОРИТЕТ
Още в първото си изречение вие казвате: "Забелязали ли сте колко много се уважават в обществото хората, които умеят да всяват чувство на авторитет с присъствието си?"
И това е много точно: авторитетните хора имат силно присъствие.
А да имаш силно присъствие означава де имаш смелостта да бъдеш честен. Да назоваваш нещата такива, каквито са, а не да си мислиш кой какво ще си помисли, когато чуе твоето изказване.
Да имаш силно присъствие и да бъдеш честен означава също така да бъдеш свързан с реалността, с настоящия момент, които е единствения реален момент.
Това е описанието на авторитетността, което ми идва на първо четене.
Но защо някои хора не са авторитетни, нямат силно присъствие?
Защото не са свързани с вътрешните си ресурси.
Всеки от нас има такива ресурси. И те се проявяват в определени моменти от живота. Например може да се проявяват, когато играеш тенис или когато шиеш гоблен или когато готвиш или когато си играеш с кучето... Всеки от нас има дейности, в които се чувства отдаден, присъстващ цялостно, непоклатим...
Но защо тогава се случва да нямаме присъствие, защо не сме авторитетни?
Както за всичко друго и тук причините се коренят в детството. Тогава ние получаваме от родителите си едни директиви, един сценарии, по които може да се развива целия ни живот, ако не ги проблематизираме и променим. За тези директиви пишат съпрузите Робърт и Мери Гулдинг. Те описват 12 директиви, но аз тук ще дам само тези от тях, които имат пряка връзка със способността ни да имаме авторитет и присъствие.
Директивата е скрита команда, имплицитно формулирана от думите или действията на родителя, за неизпълнението на която детето ще бъде някак санкционирано или ще му бъде отказана любов.
Най-опасната директива е "Не бъди жив!"
Някои родители се опитват да стреснат и променят непослушното си дете, водейки прочувствени разговори с него на тема „Колко проблеми ни донесе, когато се роди“. Те обичат да казват: „Когато се роди, ни стана много трудно“, „Никой не ни помогна и ние работехме и трябваше да те водим сутрин рано на детска градина, за да изкарваме пари за твоето отглеждане. Съсипвахме се от работа!“ или „Ако не се беше родила ти, мама можеше да стане известна актриса."
Така у детето се създава чувство за вина, свързано не с някакви действия, а със самия факт на съществуването му.
Или какво „чува” едно дете от любимата си майчица, която казва: „Махай се от очите ми! Само проблеми имам с теб.”. Децата приемат всичко буквално и то несъзнателно решава: „Мама не иска да ме вижда. По-добре да ме няма, да умра, вместо да ѝ създавам проблеми.“
Как можеш да умреш, детето още не знае, но заповедта на майката трябва да се спазва (все пак майката е голяма и знае какво е правилно!). И то търси изходът от тази трудна ситуация например в чести наранявания, които му се случват уж „случайно“.  От тук идват и постоянно скъсаните панталони, ударените детски колене, както и множеството охлузвания и драскотини. Или пък се крие в ъгъла, отказва се да покаже "присъствие".
Когато стане зрял човек, то ще намери и много други начини за несъзнателно самоунищожение (алкохолна и наркотична зависимост).
Хроничното чувство за вина, идващо от мисълта „Аз преча на майка ми, аз съм ѝ длъжен!“, води до факта, че детето не може да се адаптира нормално към живота. Усещането за собствена „лошотия“ и ненужност го кара да се свива в черупката си.
Възможен е и друг вариант за следване на директивата „Не бъди жив!“. Детето е толкова измъчвано от непонятната си вина пред родителите, че не може да направи нито една крачка встрани без тяхното одобрение и напътствие.
Някои деца възприемат тази директива като: „Твоят живот пречи на моя живот“. Други я разбират като: „Не живей своя живот, живей моя живот“. Вижда се, че прякото подчиняване на тази директива е трудно и затова детето, което я е чувало в детството си, се адаптира, като се измества към сферата на действие на някоя от другите директиви, които имат по-ограничено действие.
"ОСТАНИ СИ МАЛЪК!“
Ние сме деца на своите родители, а те често не искат да пораснем. Защо? Ами какво ще правят, ако пораснем и ги оставим сами? Как ще могат да живеят? На кого ще помагат, кого ще образоват и възпитават?“ И колко горчивина създава мисълта за бъдещето! „Когато синът ми (дъщеря ми) порасне, той ще създаде собствено семейство и никой вече няма да има нужда от мен“
Страхувайки се от подобна съдба, родителите внушават на нас, а след това и ние на децата си, директивата „да не порастват“. „Детството е най-щастливото време в живота, не бързайте да пораснете“, „Мама никога няма да ви изостави“ и така нататък.
Детето, чувайки директивата "Остани си малко!", решава, че родителите няма да го обичат, ако порасне. Такъв човек наистина изглежда доста малък. Той не знае как да поддържа отношения с тези, които харесва („Дали мама ще ги одобри!“). Страхува се да прави това, което обича, да създаде собствено семейство („Татко може да е против“).
Ако искате да оставите тази директива "с провесен нос", не забравяйте, че вие имате право на собствен растеж. Научете се да поемате отговорност за действията си. Със сигурност не всичко, което харесвате, се харесва и на родителите ви! Но по някакъв начин се научете да се справяте с тях и да отстоявате своята „страст“. Прехвърлете тази способност за защита на всичките си житейски избори.
 „НЕ БЪДИ УСПЕШЕН!“
Изглежда нормално и естествено, виждайки успехите на нашите деца, да изпитваме родителска гордост. Въпреки това често се случва, радвайки се за детето, ние несъзнателно да му завиждаме, защото то успява често в това, което ние не можахме да постигнем нито веднъж. Затова понякога уж най-добронамерено предупреждаваме детето: „Не прави това! Няма да успееш и ще се почувстваш зле“. За съжаление, така внушаваме на децата „да не успяват“.
Дете под влиянието на тази директива обикновено учи добре в училище и прилежно се справя с всички задачи, но в критичния момент на изпитите "по някаква причина" се разболява или не може да отговори на въпрос. Когато стане възрастен, такъв човек с отчаяние забелязва, че сякаш е преследван от зла участ.
Един много прост начин за решаване на този проблем може да бъде да привличаме доброжелателен свидетел на усилията ни да се справим с даден проблем. Присъствието на такъв свидетел на последния етап от всяка важна работа, колкото и да е странно, ви позволява да се чувствате защитени от завистта на някой друг /който ви напомня родителя/.
„НЕ БЪДИ ЛИДЕР!“.
Значението ѝ е ясно: „Не се издигай!“, „Не стърчи!“, „Бъди като всички останали!“. Родителите, които създават тази директива, се страхуват да играят водеща роля, изгубват се при публични изяви, живеят като подчинени на работа и в дома си, затрудняват се да поискат това, което искат. Те прекарват целия си живот тихо, като мишки, стига да не бъдат забелязани от някоя дебела и гладна котка.
За да се отървете от тази директива, трябва да направите обратното. Научете се да говорите пред публика, отстоявайте своите убеждения. Забравете за срамежливостта си и страха от грешки. Поемете отговорност за живота си.
ДИРЕКТИВАТА „НЕДЕЙ!“
Свръхпротективните и предпазливи родители не позволяват на детето да прави много обикновени неща. „Не докосвай котката, тя ще те одраска. Не се катери по дърветата, ще паднеш: „Чакай, недей така. Помисли, внимателно, да не стане нещо изведнъж ... ". В резултат на това детето се страхува да взема решения самостоятелно. Без да знае какво е безопасно и какво не може да се направи, то изпитва трудности в началото на всеки нов свой проект.
Какво трябва да направи "нещастната жертва" на директивата? Започвайте смело всички нови неща, без да се страхувате от каквито и да е последствия, но отново правете нещата пред свидетели. Помните ли съвета към приобретателя на директивата "Не успявай!"? Всичко е абсолютно същото, само думата „финал“ е заменена от думата „начало“.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ:
Обърнете внимание, че думата "авторитет" има същия корен като думата "автор". Когато приемаме тези директиви от родителите си, ние вече не сме автори на своя живот, а живеем по сценария, който ни е написан от друг...

Във връзка с отговора на въпроса за авторитета се позовах на съпрузите Гулдинг, които описват директивите, заложени в нас от детството. И последната цитирана директива е "НЕДЕЙ!". Тя е много силно застъпвана в традиционното възпитание на българските деца.
Затова реших тук допълнително да приложа и едно мое есе в подобен смисъл, което се казва
ВНИМАВАЙ!
             "Внимавай! Не се занимавай с глупости! Опасно е да се противопоставяш, да се отстояваш, да дразниш лъва,  докато спи, да дърпаш дявола за опашката, да предизвикваш съдбата, да гониш вятъра"...
       "Внимавай, нямаш ли си друга работа?! Точно ти ли ще оправиш света?! Светът е оправил милиони като теб, но никой още не е оправил света!"
       "Внимавай бе, човек! Срещу ръжена не се рита, преклонена главичка остра сабя не я сече"...
         Да изброявам ли още?
         "Внимавай! Къде си тръгнал като Дон Кихот срещу вятърните мелници!?"
       "Внимавай, бъди послушен, не рискувай, не се съпротивлявай на силния, примири се"
       Откъде ли идва този глас, който вече е станал вътрешен? Да, това е вътрешния глас на българина, който го предпазва от беди, от рискове , от противопоставяне, от отстояване на себе си, от защита на собственото достойнство. Глас, който ни съветва да прекланяме главичка пред всеки високопоставен, пред държавната машина, /а не само пред острата сабя, което само по себе си звучи разумно/.

                     *             *              *
               
       Разходете се по парковете и градинките във вашите градове и непременно ще чуете  този глас, това свещено заклинание: "Внимавай!!!"
       И ще ви стане ясно защо тези думи са станали вътрешен глас за българина. Защото те не идват от обикновен човек. Защото постоянно ги изричат БОГОВЕТЕ. Изрича ги МАМА. А и ТАТКО, когато е свободен да си поиграе с нас.
       Внимавай, ще се удариш!
       Внимавай, не се катери, ще паднеш!
       Внимавай, ще се изцапаш.
       Внимавай, ще се блъснеш!
       Внимавай бе, детенце! Ако продължаваш така, ще те прибера в къщи!
       Внимавай! Ще кажа на баща ти какви ги вършиш!
       Внимавай! Ще кажа на майка ти да те оправи!
       
                        *              *              *

       Не харесвам този глас. Защото децата ни, дори крехката ни дъщеричка,  има нужда от друга думичка:  "Опитай!"
Опитай! Не се страхувай! Покатери се! Плувай!"
       Но тя не се катери неразумно, не се втурва, не пада. Защото я пази Природата, естествения страх. Тя си знае силите и няма де се покатери по-нагоре, отколкото може, няма да скочи от високо, няма да ... Е, може да се изцапа, но на пералнята ѝ е все едно колко дрехи пере... И затова...:
       Опитай, не се отказвай!
       Опитай, можеш, не се примирявай!
       Опитай, не се оставяй да те мачкат!
       Опитай, не се предавай лесно!
       Опитай! Нещата зависят от тебе!
       Опитай! Ще се справиш!
       Опитай! Нищо, че боли!
       Опитай пак!
       И пак опитай!

Здравейте, д-р Стефанов!
Със съпруга ми имаме нужда от семейна терапия за справяне с множество проблеми в брака ни.
Мислите ли, че онлайн терапията е подходяща форма за справяне със семейни проблеми или контактът "очи в очи" е по-подходящ?
И бихте ли препоръчали семеен терапевт в гр. Плевен.

Здравейте!
Каква може да е причината човек постоянно да търси компания на други хора,в смисъл да не се чувства добре,когато е сам със себе си?Да излезе сам на разходка например,да отиде сам на фитнес,да напазарува сам и подобни други дейности и занимания.
Помня една случка от детството си,когато дори пренебрегнах собствената си сестра в името на това децата от блока (компанията ни) да не ми се разсърдят и съответно да ме отхвърлят и да не искат да играят с мен.Ситуацията беше следната-сестра ми дразнеше кучето на нашите приятели(други две сестри) и след като й направиха забележка да спре,тя не спря...Съответно те се скараха с нея ,аз също,вече написах по-горе защо и от какво ме беше страх.Ама толкова си спомням,че ме беше страх,че изпаднах в паника направо,все едно светът ще свърши,ако се случи.
Вероятно е излишно да споменавам,че и до ден днешен се страхувам да направя нещо различно или да бъда различна от колектива заради това отхвърляне.
Също така много ме е страх от самотата.
Благодаря ви предварително!

И двамата искахме къща, и извън града ни се появи тази възможност. Живеехме в жилище на мъжа ми по наследство и майка му(тя не живееше с нас). Сега си живеем в къщата която искахме. Наша си е. Но отдалечаването от града и може би ми липсва старото място. Сега майка му е там. Причините да св преместим-двор, пространство, обаче навсякъде само с кола, дори и магазина. Сякаш ме натоварва това. Особено сутрин, все ме е страх да не ми стане лошо докато шофирам и някакви такива мисли….
Никой не е бил в затвора, за изгонен от някъде нямам информация.
Моля за помощ как да се успокоя.

Здравейте д-р Стефанов,

от години се боря с хипохондрия с умерен успех, всичко е на приливи и отливи. Всяко временно здравно неразположение отключва периоди на тревожност като отново се започва ровене и търсене в интернет, контактване на хора с подобни болести, четене в ФБ групи и т.н. Ако здравният проблем пък е свързан с грешна тежка диагноза( имах такъв случай миналата година като прогнозата беше инвалидизация или смяна на стави), то нещата се задълбочават сериозно до паник атаки и тежка депресия свързана с липсата на сън. Картините за бъдещето ми са предимно тежки и мрачни, спирам да живея за момента и не изпитвам радост от нищо. Това рефлектира върху близките ми и води до остри ситуации с тях.
С отминаване или подобряване на симптомите нещата се подобряват и чувстото на тревожност отшумява до следващия тригер на това състояние. Може да и нещо малко - например вадене на зъб, което да ме хвърли в подобна ситуация. Очаквам, че даже от едно банално вадене на зъб може да се получат всички възможни усложнения, които има в интернет. Това ме подтиква да отлагам манипулации във времето, което пък не е добре от гледна точка на решаване на проблема.
От скоро забелязвам, че тревожността ми е насочена и към близките ми- отново на здравословна тематика- на първа линия децата ми. Изживявам всяка тяхна временна болест тежко като се ровя и се опитвам да отхвърля диагнози или да потвърдя поставените. Доверието към лекарите е ниско като често се съмнявам в тяхната компетенция и възможности и че се търси само комерсиален момент при лечението. Тъй като хипохондриците харчат като луди пари за тестове и лечение, го приемам донякъде.
Прочел съм всичко за болестта, разбирам за проблема, пил съм лекарства( ефект нула), посещавал съм психолог - до момента, в който спра сеансите и нещата започват отново.

Хипохондрията е страх, фобия, но не само и за собственото ти здраве а това и на твоите близки. Тогава страховете се увеличават и пристъпите стават постоянни( все пак сме хора и все боледуваме).

Странното е че съм мъж, обикновенно тази болест засяга повече жените .

Какво може да ме посъветвате? Има ли трайно лечение без лекарства? От тях съм само парцал и няма ефект.

Благодаря предварително и бъдете здрав.

Имам следният проблем, моя приятелка иска да контактува много с мен, но аз не. Имам семейство, ангажименти и наистина контакт нея ми идва вповече. Тя има много свободно време и друг живот. Направо искам с нея да нямам дори никакъв контакт. Не е лоша, държи се добре, на моменти ме засяга с вечното мрънкане, как не се виждаме, чуваме и т.н. Наистина незнам какво да правя, деликатен човек съм, но незнам да  изляза от тази ситуация. Усещам, че често мисля, чувствам се някак задължена да и се обадя и все го отлагам.Знам, че не съм длъжна да покривам ничии очаквания, но тази натрапчиво мисъл и вина ме побързва.