Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

ДА НЯМАШ ЦЕЛ
Здравейте, Петя!
Може би проблемът на дъщеря ви се състои в това, че вие твърде много се тревожите за нея. Тук се осланям на думите на колегата, при когото сте ходили, когато е била на 2 години и 8 месеца. Той е казал, че детето няма проблеми. Но когато майката се тревожи твърде много за детето си, то започва да се напряга и да се чуди какво да направи, за да ѝ угоди.
Един германски психотерапевт пише, че на свой семинар попитал всички участници:  "Ако майка ви се тревожи за вас, от това по-добре ли ви става или по-зле?" Абсолютно всички в един глас казали: "По-зле!". И това е съвсем естествено. Защото всички ние, независимо на каква възраст сме, искаме мама да е щастлива. И ако тя не е щастлива и не е спокойна заради нашето поведение или заради живота, който ние водим, това ни създава  напрежение и дори чувство за вина.
Във връзка с това, че искате детето ви да бъде по-спонтанно и по-отворено към общуването, аз бих искал да ви попитам следното: "Представете си, че имате две деца с еднакви заложби, способности и качества. Майката на  едното дете се тревожи за него. Докато майката на другото дете просто му се радва. Кое от двете деца ще стане по-спонтанно и отворено за общуване?" Мисля, че отговорът е ясен.
В какво се състои проблемът на първото дете. Проблемът му е, че за да общуваме спонтанно, ние трябва просто да се присъединим към другия и да нямаме цел. Тоест - да не си мислим в ума си, че ето сега ще отида и ще му кажа еди-какво си и когато той направи еди-какво си, аз пък ще направя някаква трета стъпка. По същата логика, ако си мисля: "Сега аз трябва да общувам повече, защото госпожата и мама си говорят, че не общувам достатъчно", то моят цел става госпожата да хареса как общувам, за да каже на мама и тя да бъде удовлетворена. Стигне ли се до такива разсъждения, вътрешната мотивация за общуване е сериозно накърнена.
Идеята, че не трябва да имаме цел, за да се чувстваме добре и спонтанни в общуването, е много важна. Например, работил съм с деца на предучилищна възраст, които не искат да рисуват, защото под влияние на коментарите на възрастните са решили, че не рисуват добре. За тези деца белият лист изглежда като заплаха. Те се сковават, когато трябва в ДГ да нарисуват нещо. На тях им действа много освобождаващо, когато им кажа просто да надраскат един лист. Отначалото им е трудно и "задраскването" им става на площ от 1-2 квадратни сантиметра със здраво стискане на молива и със сковани движения. Но постепенно се отпускат и с удоволствие надраскват този страшен лист със замах....
Ще ви дам и още един пример, който е аналогичен. Преди време работех с млад мъж, на който му беше трудно да разговаря с момичета. Дори когато срещне съученичка на улицата, отива на другия тротоар и я избягва. Казах му,  че той като види съученичка, трябва просто да се забърза, дори по-добре да се затича към нея и да каже, "Здравей, Ваня!" и да няма никаква цел. За това момче идеята беше изключително странна. Защото той смяташе, че трябва непременно да има за цел да си намери приятелка, когато говори с момиче. Така, както майка му непрекъснато го караше да си мисли. За този млад мъж беше много освобождаващо да разбере, че истинското общуване няма цел. "Целта" е в самия процес, в насладата да си с другия, а не в това да станеш по-успешен, да станеш по-общителен, да станеш по-ефективен или да се харесаш на някого. И ако си поставяш такива цели, общуването става досадна работа, а не удоволствие.
Вие казвате, че детето ви идва да пие вода при вас, когато някое друго дете се приближи до него. И така се спасява от общуването. Моята хипотеза е, че за него общуването е станало нещо като ангажимент към вас. И за да се спаси от този напрягащ ангажимент, му трябва алиби: "Мамо, пие ми се вода!"
Така че една добра стъпка е да дадете позволение на детето си да говори или да не говори с когото си иска. Да го чуе в прав текст: "Май не ти се говори с Галя. Ами недей тогава!" Така детето ще се отпусне постепенно и няма да гледа на общуването като на работа, която трябва да се свърши.
А вие просто му се радвайте отстрани, забавлявайте се с неговото присъствие в живота ви и го оставете спокойно да прави това, което иска при взаимодействието си с други деца. А ако нещо му се случи и се разстрои, просто го гушнете и го успокойте. Това е достатъчно.
Поздрави!

Здравейте, г-н Стефанов,

Съветът Ви от горния пост дали може да се прилага за 15-годишно момче, което също няма почти никаква мотивация за реално общуване? Проблемът се задълбочава и от онлайн обучението. От миналата година е в ново училище и очевидно първият срок не беше достатъчен да изгради връзки със съучениците си. Има само един приятел и то от старото училище. Аз постоянно го подтиквам да търси нови контакти, но той сякаш ме бойкотира. Притеснявам се от това негово поведение, защото имам близък роднина, на когото прилича не само визуално, но и като темперамент, а роднината е изключително саможив и самотен.
Мисля си, че има нужда от намеса на психолог, обаче дали да е за детето или за мен? Само да  добавя, че на по-ранна възраст сме правили такава консултация за овладяване на гневни изблици. След две посещения той се отказа, както бързо се отказва от всичко, което го затруднява на пръв поглед.

Здравейте,

Доста често усещам, че изпадам в състояния на тревожност, тревожа се за неща, които не са се случили, а може би и няма да се случат. И не мога да ги разкарам от главата си. Осъзнавам, че го правя и се старая да насоча вниманието си в друга посока. Понякога се получава, понякога - не.
Друго нещо, което правя много често е да приемам навътре ситуация, в която даден човек е попаднал, особено ако е болен или има нужда от помощ. И се чувствам гузна, че не мога да помагам винаги. Всички тези мисли ме мъчат, постоянно ги превъртам в главата си. Ако са свързани с мен или близки, продължава много повече от 2-3 дена.

Бързо губя мотивация за каквото и да е. Започвам с огромно желание, после все нещо не ми е ок и вече съм изгубила интереса си.

Много искам да успея да овладея тези състояния, моля за насоки.

Здравейте!
Задали сте много въпроси в сравнително краткия си пост. Започвам от първия: дали може казаното от предишния пост за 3г и 9 месечното дете да се отнася и до вашето дете. Със сигурност не може! Ситуацията е много различна. И изобщо - това е риска на онлайн консултирането. При него е възможно, когато човек прочете нещо, да реши, че то се отнася и до него.
Казвате, че вашият син е престанал да общува с деца и има само един приятел от предишното си училище. Това се среща много често, когато детето бъде преместено в друго училище. Дълбоката причина не е в това, че на него му е трудно да се приспособи в новия си клас, а по-скоро в това, че той продължава да е лоялен към приятелите си от предишния. В такава ситуация  децата имат чувството, че ако изградят твърде бързо контакти с новите си съученици, сякаш предават приятелите от предишния си клас.
Затова синът ви започва да ви бойкотира, когато го подтиквате да създава нови приятелства. Той ви се дразни, защото не иска да предаде старите си приятели. И за да бъдете в унисон с душата му, добрият вариант е да му кажете две неща: ПЪРВО - че вие много добре разбирате, че той продължава да държи на старите си приятели. Добре е да му кажете, че това е много ценно качество. И ВТОРО - че самите му стари приятели биха се радвали, ако той си намери нови приятели в новия си клас. Защото те много държат на него и биха искали той да се чувства добре. Ако му дадете това разбиране за ситуацията, синът ви по-скоро ще се отпусне и ще преодолее трудностите около преместването в новото училище.
Искам да обърна сериозно внимание и на вашето притеснение, че синът ви ще заприлича на ваш роднина, който е много саможив и самотен. Това, че имате такива притеснения, е най-лесния начин сама да тласкате сина си към това, той да реализира този ваш страх. Много по-градивно е да покажете уважение към този ваш роднина, да говорите за него с добро чувство и по този начин да го реабилитирате и пред сина си, а също  и пред целия ви род.  Казвам го, защото децата имат склонност да следват в съдбата му човекът от рода, който е пренебрегнат или на него се греда като на черната овца. Така че вместо да се страхувате, по-скоро целенасочено изразявайте уважението си към този човек, който също има право да принадлежи към вашата семейна система толкова, колкото и всеки друг. Впрочем - това е доста голяма тема и за да я разискваме е важно да знаем повече и за този човек и за семейната ви история....
Що се отнася до въпросът ви дали е по-добре вие лично да се консултирате с психолог или синът ви, моята практика е винаги да започвам с родителите. Още повече, че вие сте човекът, който проявява интерес към личностните въпроси.
Ако имате нещо допълнително - на разположение съм.
Поздрави!

Здравейте!
И Честита Нова Година!
Казвате, че се тревожите за неща, които не са се случили. Всъщност - точно това е дефиницията на тревожността: страх без реален обект. Въпросът е от какво точно се тревожите? Какви са тревожните мисли?
Добре е да си дадете сметка, че единствения начин да преодолеем тревожността е да гледае към тези тревожни мисли и да ги изследваме, а не да се опитваме да ги покрием с нещо или да ги изхвърлим от главата си.
Пишете и че искате да помагате на всички. На кого всъщност искате да помогнете? Кой човек от вашат асемейна система се е нуждаел от помощ? Кой е страдал от здравословен проблем и съответно починал - може би в мъки или твърде млад/а?
В отговорите н атези въпроси се крие начинът да се почувствате по друг начин - по-спокойна и по-мотивирана.
Какво ще кажете по тези въпроси?

Здравейте и весели празници!

И преди съм писала в тази тема и Вашите отговори ме успокоиха и ми дадоха добри напътствия.
Имам обаче трудности в комуникацията.
Аз, съпругът ми и дъщеря ни живеем в чужбина в същия град като родителите ми. Дойдохме тук с идеята, че те ще помогнат на мен / нас, тъй като това е първото ни бебе. обаче не мисля, че получих желаната помощ. Моето бебе е на една година и имах нужда отедин или два пъти помощ, и тогава родителите ми не можаха да намерят времето, тъй като работеха и работата за тях е света.
Как да им обясня, че аз и съпругът ми решихме да се върнем в нашата страна?ние смятаме, че е най-добре за бъдещето на нашето бебе да бъде отгледано там, да научи нашия език и манталитет. И двамата не харесваме начина, по който хората живеят тук, и техните  взаимоотношения.
Може би тук можем да спестим допълнителни пари, но емоционалното ми здраве е много лошо. Мога да плача всеки ден и понякога да мисля за самоубийство. Не мога да си спомня кога за последно се смеех добре.
Съпругът ми не общува с родителите ми.
Те не могат да ме възприемат като възрастен човек и продължават да се намесват във всеки аспект от живота ми. Всеки ден ми се обаждат и задават същите 2 въпроса: как си и какво се случва?
Задушава ме. Ако проявя някаква съпротива и кажа, че не искам да ми се обаждат всеки ден, те се превръщат в малко дете и се ядосват. Тогава трябва аз да бъда възрастната и да се обадя и да попитам.
Имам и брат. Той е пораснал човек, работоспособен, но вместо това той стои вкъщи в очакване на тяхните пари, защото "не си струва да се работи за толкова малки пари у дома".
Преди няколко години приех нископлатена работа, само за да мога да имам собствени пари и да не бъда зависима. Казаха ми, че съм глупава. Даването на пари е техният начин за контрол и ако съм далеч, те не могат да го направят.
Моите родители имат лош брак по моето мнение, тъй като майка ми е като слугиня на баща ми през целия си живот. Той иска да контролира всичко. Например, тя никога няма пари в джоба си. Той контролира какво ще се купува за в хладилника, за в гардероба.
Моето дете е само на една година и давам всичко от себе си, за да я храня здравословно - много плодове и зеленчуци. Баща ми няма търпение тя да започне да яде шоколади, защото след това може да даде „забраненото“. В детството ми бананите и ябълките бяха просто украса на масата и аз и брат ми ядохме много захар всеки ден. Не искам същото за моето дете. Аз все още съм зависима од шоколади, години след това.
Когато се опитвам да им помогна с документи и закони, които познавам за държавата в която живеем, ако не им хареса отговорът, започват да викат или да се карат. Аз не създавам законите и тъй като сме в чужда държава е добре да знаем правата си.
Как да кажа, новината на лесен начин? Знам, че ще има големи кавги, ще бъда лоша майка за тях и така нататък. Майка ми има високо кръвно налягане повече от 20 години и ако нещо й се случи аз ще бъда обвинена за това.
Съпругът ми иска да си вървим възможно най-бързо и мисля, че има право.

Много дълг стана поста ми.
Благодаря и хубав ден ви желая. Бъдете здрави.

Здравейте!
Честита Нова година и на вас!
Преди да отговоря, прочетох и предишния ви пост от преди време. Там пишете, че баща ви болезнено ревнува майка ви и я контролира... Сега разбирам, че майка ви на свой ред контролира вас. Въпросът е: кого контролирате вие? И може би отговорът е, че както са тръгнали нещата, ще започнете да контролирате собственото си дете.  Защото човешките отношения са подчинени на един вид баланс. Щом не се отстояваме и допускаме някой да ни контролира нас, започваме на свой ред да контролираме някой друг, който не може да се защити... 
Можете да преодолеете този механизъм, само ако се изправите честно срещу родителите си и поемете в посоката,  която смятате за правилна - обратно към България. Още повече, че и съпругът ви подкрепя.
Тук виждам и един много важен усложняващ фактор: това, че съпругът ви е в лоши отношения с родителите ви. Защото при това положение за вас е трудно да го последвате. Имате чувството, че ако го направите, все едно предавате родителите си.  А на вас ви е трудно да поемете тази вина.
И все пак - това е вашият път. Тук ще ви задам един въпрос, който често ми се случва да задавам: "Можете ли да поемете вината да бъдете щастлива?" Защото щастието и вината често си вървят ръка за ръка. За да сте щастлива, вие трябва да се отделите от родителите....  Не, всъщност не е толкова лесно. Вие трябва да се отделите от родителите си, за да не сте нещастна. И само това е във вашите ръце. А дали ще бъдете щастлива - това е Божа работа и не зависи само от вас. Но да не сте нещастна зависи много от вас и можете да направите нужната стъпка. Мисълта за тази стъпка, обаче,  ви изпълва с чувство за вина. Следователно имате два варианта: първият - да приемете вината и да сте свободна и по-щастлива и вторият - да си останете невинна и нещастна. Невинни на този свят е нормално да са само децата. Ние възрастните би следвало да вземаме своите отговорни решения, дори когато на някой те не му харесват и рискуваме да се чувстваме виновни пред този някой.
Вие пишете за родителите си: "Те не могат да ме възприемат като възрастен човек и продължават да се намесват във всеки аспект от живота ми. Всеки ден ми се обаждат и задават същите 2 въпроса: как си и какво се случва?" Според мен, щом не сте се отделили от тях, вие наистина не стоите като възрастен човек. Да, родителите винаги ще ни възприемат като 5 годишни деца. Те имат право да се намесват в живота ни. НО ние имаме право и дори сме длъжни да не се съобразяваме с техните намеси и да вземаме самостоятелни решения.
Ще ви дам и едно ценно правило: добре е да стоим от всички хора на такова разстояние, от което бихме могли да ги обичаме и уважаваме. Това се отнася и за родителите. Тоест - ако не се отделяме от тях, защото не намираме сили и кураж да го направим, ние започваме да ги мразим дълбоко в себе си. Да, това е правило без изключение.
А когато започнем да ненавиждаме родителите си /защото ни е страх да се отделим от тях и да се заявим като големи и самостоятелни личности/, ние автоматично започваме да ненавиждаме и самите себе си. И това чувство на ненавист към самите себе си стои в основата на мислите за самоубийство.
Описвам нещата по един драматичен начин. Защото те са такива. И само ако направите стъпка към отделяне от родителите, ще престанат да са такива. В Библията е казано по един много красив начин как да създаваме семейна връзка: "Жената да се отдели от родителите си и да се залепи за мъжа си, а мъжът също да се отдели от родителите си и да се залепи за жена си"
Питате и как да кажете на родителите си, че искате да заминете за България. Вижте колко детски звучи този въпрос! Кажете им го директно: "Аз и мъжът ми решихме да се върнем в България." Изобщо във вашия случай е добре да използвате постоянно такива фрази, когато говорите с родителите си: Аз и мъжът ми решихме...; Аз и мъжът ми ще го обсъдим и ще решим...; Аз и мъжът ми...; Ние двамата с мъжът ми...; Ние с мъжът ми заедно решихме...  ПОВТАРЯЙТЕ НЕПРЕКЪСНАТО ТАКИВА ФРАЗИ!  Като промиване на мозъка. Повтаряйте ги до втръсване, за да е ясно кое е вашето семейство и с кого заедно вземате отговорните решения за живота си. ....
Ако напишете коментар или въпрос, ще отговоря.
Поздрави!

Здравейте,още един въпрос според госпожите в градината,детето ни е с темперамет меланохолок,по чувствителна,сдържана,говори тихо,пасивна,изпълнителна,постояно иска да учи букви,цифри,стихчета,госпожата беше пуснала клип на всяко дете казва стихче моето детенце го каза цялото без грешна но доста плахо и тихо,също така някой от бабите дядовци,ако и каже с по висок тон например скоро дядо й беше казак дядо не пии айряна ще ти стане тежко тя започва да плаче силно и трудно  се успокоява,обича да ходи на градина,спи спокойно храни се,има ли начин да и помогнем докато тръгне на училище да стане по уверена в себе си,все пак сега е едва на 3г.9м,постояно с баща ти е хвалим,но в градината няма как да сме,няма любими деца от градината,но тя е пасивна. Благодаря ви

Здравейте и честита нова година.

Здравейте, много Ви моля за помощ....
Моят проблем е, че съм ревнива по принцип, не, че и понякога не е имало повод...
Преди дни видях, че мъжът ми си е писал с една млада жена и побеснях...даже не видях, кой на кого е писал...мъжът ми отрича....Откачих и от тогава нито съм жива нито мъртва...
В нас не се живее..караници, сдобряване някакво, пак караници жестоки, но като цяло аз не мога да си намеря място, само за това мисля..и се самоунищожавам....от мъка...
Той отича и се кълне в децата, че не е вярно и се съсипа и той...
Помогнете, знам, че хората имат къде по-сериозни проблеми...но аз умирам...

Честита Нова година и благодаря за бързия отговор! Желая здраве, късмет и професионални успехи!
Действително не съм посочила всички проблемни аспекти на ситуацията със сина ми, което неминуемо създава затруднения за интерпретирането й, но щеше да  бъде доста дълъг пост.
Ще се възползвам от всички детайли, към които насочвате. Само искам да подчертая, че роднината никога не е изключван от семейната ни система или неглижиран, но аз не искам бъдеще като неговото за детето си. Наясно съм, че страховете на родителите се проектират в поведението на децата, затова все повече се убеждавам, че първо аз трябва да се консултирам със специалист и евентуално да коригирам поведението си спрямо сина ми. Бихте ли препоръчали някого в Стара Загора? Ако прецените, може и с лично съобщение.

Здравейте!
Големият въпрос е, защо сте ревнива? Ще ви дам няколко възможни причини:
- в основата на ревността може да стои модел на отношения, който сте видели при родителите си и вие да го повтаряте;
- възможно е и нещо друго: често самият ревнуващ иска да отиде при друг партньор и да прекъсне връзката или брака, но се държи така, че да накара другия да си тръгне, та вината да не е негова;
- често се случва в основата на ревността да стои страха от изоставяне. Страхът от изоставяне е детско чувство, което е свързано с преживявания от детството, когато родителите са ни пратили при баба и дядо за дълго или по каквато и да е причина не са били на разположение за дълго време. И тогава ние си носим този страх от изоставяне през целия си живот и стоим във връзките си като деца, които са се вкопчили в мама и не ѝ дават дори да отиде в банята от страх, че ще я загубят;
- понякога жената като роди дете се фокусира твърде много върху него и тогава пък съпруга се чувства изоставен. Това чувство е особено силно, ако той е бил едно дете в родителското си семейство. Дори често такива мъже изпадат в депресия. Следродилната депресия при мъжете е огромна тема, на която обществото не обръща внимание. Ако мъжът е в някакво подобно състояние жената усеща това и се страхува, че той ще си намери друга;
- има и още една възможност /може би тя е вашата/ - понякога ревността е свързана с прекомерна страст. И ако е така, ще ви дам един съвет. Просто се наслаждавайте на съпруга си, докато сте заедно, защото с тази прекалена ревност, която ми описвате, нищо чудно той да си тръгне. Но до тогава се възползвайте максимално от връзката си и ѝ се наслаждавайте.
Поздрави!

Здравейте!
Интересно е от къде идва тази тревога за детето? То очевидно е умно и с много ресурси.
Като разбирам за неговата меланхоличност  се питам, дали имате някакви загубени деца във вашето семейство или в родителските семейства на вас и на съпруга ви? Ако е така, това е основната причина за вашата тревожност. И тази ваша тревожност се попива и от детето, защото родителите и децата са като скачени съдове.
Или е възможно, отново заради претърпени загуби,  да сте свръхконтролиращи. Това изказване на дядо ѝ за айряна ми направи силно впечатление. Така говорят хората, които се страхуват прекомерно за живота и здравето, защото са претърпели тежки загуби: на родители, на братя и сестри...
С една дума: къде в семейната система има тежки загуби? /рано починали деца, деца, загубили родители или братя и сестри/
Поздрави!

Здравейте,относно загуба,на моя мъж скоро баща му почина преди 1 г,иначе моята майка преди да се родя аз е имала загуба на дете докато е била бременна,след което съм се родила аз. Аз като цяло съм по чувствителен човек.Детето  ми е много любознателно както написах за възрастта си,спокойно,обича да ходи на градина,може би аз съм се притеснявам прекалено за всичко!Благодаря ви!

Да, и аз така мисля. А в основата на това притеснение за мен е тази загуба на майка ви. Оттам идва и прекалената загриженост за детето от страна на дядо му, на баба му и на вас самата.