Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте,

Имам малко дете, но т. к. бащата се скатава, под претекст, че има емоционални и психически проблеми(които наистина са налице и са доказани от специалист), на моменти грижите за детето ме изморяват и усещам, че прехвърлям раздразнението си към бащата, към нея. Как да предотвратя това?

Здравейте! Имам тревожности от години, като се замисля, може би леките са били още като ученичка. Напоследък бях доста по-спокойна от преди, което беше чудесно. От няколко дни имам здравословен проблем, за който още не се знае какво го поражда, ще ми правят изследвания в болница, но една от възможните диагнози е лимфом, което ме плаши ужасно много. Като съм била на 3 години майка ми е диагностицирана с лимфом, лекувала се е години наред и е жива и здрава. Аз нямам спомени да съм я виждала да се чувства зле, помня само един случай, в който беше с бинтовани ръце, защото и бяха спукали доста вени, но тогава сякаш ме заведоха на село и не помня друго. Помня че години наред в хладилника имаше от лекарствата и, помня лекарите (и двамата починаха), както и спорадично ходене в лаборатории. Не знам дали заради това, че тя е била болна или просто заради тревожностите, но буквално умирам от страх. Дори не се представям друга диагноза, дори излекуване не си представям, а буквално си мисля как няма да видя децата ми да растат, мисля си как ще им напиша прощални писма и постоянно ми се плаче. Страх ме е, много ме е страх, а се правя на луда пред близките, за да не ги тревожа.
Как да се справя психически със ситуацията?

Откъси от книгата на Йеспер Юл "ДА БЪДЕШ МЪЖ И БАЩА"
На кого да бъдеш верен?
Едно от най-трудните изпитания, които ти като мъж ще трябва да преминеш, е да избереш на кого да бъдеш верен: на майка си или на жена си. Съзряването ти като мъж неизбежно включва вярност към жена ти и освобождаване от непрестанното чувство за дълг към майка ти. Конкретно това значи да се научиш да казваш "НЕ" на майка си.  Ако не го постигнеш,  по-късно няма да можеш да казваш "НЕ" и на партньорката си. А това ще е важно най-вече за синовете ти и за тяхното развитие. Те ще видят, че не се съгласяваш жена си безропотно и не отвръщаш на всичко със "ДА", а напротив - способен си да оказваш съпротива и да приемаш конфронтациите. Ако като възрастен човек, мъж и баща ти още лавираш безпомощно между партньорката си и майка си, то явно не си решил на кого да бъдеш верен....

Как да посъветваме партньорката си?
По правило родителите са страшно чувствителни, когато някой ги съди относно начина на общуване с децата им. Майките не правят изключение.  Затова е важно и двамата - и ти и жена ти - да изградите у дома култура, в която оценка да бъде давана едва тогава, когато е наистина желана. Тоест, преди да споделиш мнението си с жена си, по-добре изчакай покана. Не започвай на мига. Можеш например да намекнеш: "Направи ми впечатление, как се справяш с обличането на детето рано сутрин. Искаш ли да чуеш?". Ако тя ти отговори с "да" ѝ кажи, а ако отвърне "По-късно", то си замълчи и изчакай, докато не те покани сама.
Всички сме много различни тъй като имаме различен произход. Някой от нас още от детството си са били непрекъснат обект на критика от страна на родителите и на други възрастни. Този опит от детството е решаващ и често води до следното: всичко, което бъде изречено срещу такъв човек по-късно, всяка безобидна забележка и всеки добронамерен съвет, ще бъде приемано като критика. Ако забележиш, че и ти проявяваш такива склонности, трябва да внимаваш и да приказнаш останалите хора да ти дават оценка, само когато си в състояние да изслушаш критиката им. В противен случай мнението им няма да промени нищо и няма да е градивно. По същия начин трябва да си нащрек и да усещаш, дали и кога партньорката ти въобще е готова да приема оценката ти. Ако я натрапиш, това няма да ви помръдне нито стъпка напред....

Здравейте , г- н Стефанов !
Въпросът ми е свързан с дете , което не проговаря. Предпочита да се изразява с жестове и звуци , контактува с околния свят , но не и чрез езика. Бихте ли дали съвет какво е удачно да се прави, за да се научи да говори ?

Здравейте! Имам момче в 3ти клас, доста чувствителен, отговорен и послушен. Не споделя. Забелязвам, че няма съученици, с които да дружи. Като го взимам обикновено чете книга сам или се върти из двора. В груповете спортове не е добър и затова рядко се включва да рита футбол в свободното им време, не искат да са с него в един отбор. Рядко го канят на рождени дни. Ако се засечем някъде с дете от класа, той се гипсира, все едно иска да изчезне.  Подозирам, че може и да отнася подигравки, въпреки че не е споделял. Не се включва в момчешките игри, които са по-буйни, а момичетата вече си имат техни групи. Ако е в подходящата компания, си е слънчево и комуникативно дете, но от малък предпочиташе да общува повече с възрастните. Та имам няколко въпроса: Как да го предразположа да сподели, ако отнася подигравки и дали се чувства самотен в класа? Как да го насърча да си намери подходяща среда (групови спортове отказва)? Как да отговоря на въпроса, защо няма приятели?

Работя върху себе си да приема, че детето ми е по-затворено, но ми се иска да усещам, че и той се чувства добре в кожата си. Според съпруга ми, само се чудя с какво да се занимавам и не трябва да дълбая много.

За съжаление диагнозата се потвърди, а аз сякаш го знаех, дори не допусках друго. Поплаках малко, но от това полза няма. Ако мисля какво ще стане ако лечението е неуспешно ще се срина още преди да е започнало. Реших просто да се доверя на лекаря и да правя каквото трябва ден за ден и да се надявам на благоприятно развитие. Има моменти, в които се натъжавам, но бързо минава. Разказвам на приятелите си, защото не искам да крия, а и дават морална подкрепа. Имате ли някой съвет за моментите на отчайване, каквито вероятно ще има?
Предстоят много хоспитализации, на децата мисля да кажа в най-общи линии какво се лекува и да спомена възможността да остана без коса, защото това вероятно би ги шокирало.
Близките ми са много разтревожени, особено баща ми. Родителите ми не искат да казваме на моите баби, за да не ги тревожим, а и са доста възрастни.
Сетих се за моето детство, точно градинските години, когато майка ми е била болна бях много тревожна в градината, ходех навсякъде с учителката, дори и в почивката и. До сега не се бях замисляла за това, но може и да има връзка. През съзнателния ми живот съм разказвала хиляди пъти, че майка ми е герой и преминала химио и лъчетерапия във времена, в които успеваемостта на такива лечения не е била толкова голяма.
Всеки съвет за това как живее човек с рак, дори и най-лечимия вид, ще ми е е от полза, както и не само за моя психически комфорт, а на близки, родители, мъж, деца, защото всеки един ще премине по един или друг начин.

Здравейте!
Сега, когато вече имате яснота, е добре на първо място да кажете за ситуацията на близките си.
Не зная на каква възраст са бабите Ви, но когато родителите Ви имат идея те да не знаят, ги поставят в позицията на деца. На най-малките в системата, за които трябва да се грижим. А това не е вярно!!! Тъкмо обратното е. Те са най-големите, имат най.много жизнен и емоционален опит и - най-важното - стоят най-близо до края на живота си и поради тази причина са най-стабилни и устойчиви. И са потенциален източник на сила.
А когато родителите Ви искат прародителите Ви да бъдат щадени, това изостря вашето страдание. Те все едно Ви казват, че Вашето състояние е свръхтежко и дай сега поне да запазим спокойствието на мама и татко... Не звучи добре.
Разбира се, ако изобщо нямате добър контакт и близки отношения с бабите и дядовците, тогава вече наистина няма смисъл да им казвате.
Децата също е добре да бъдат уведомени, но като наблегнете на това, че и майка Ви е имала същото заболяване. Така те сами ще си правят извода, че щом баба им е живяла толкова дълго с тази болест, значи от нея не се умира. А това за децата е най-важното.
Ако не споделяте, ще има следния негативен ефект:
- Вие ще се чувствате самотна и неподкрепена;
- децата ще се чувстват самотни и уплашени, защото ще усещат с кожата си, че с мама става нещо, но няма да знаят какво.
 А в семействата и в организациите има един железен принцип: когато чувстват, че се крие важна информация, хората винаги си мислят най-лошото. Във Вашия случай това означава децата Ви да са почти убедени, че мама си тръгва.
НО ТОВА ПРОСТО НЕ Е ТАКА!!! ИСТОРИЯТА НА МАЙКА ВИ ПОКАЗВА, ЧЕ С ТАЗИ БОЛЕСТ СЕ СТРАДА, НО СЕ ЖИВЕЕ!!!
Желая Ви късмет и вътрешна сила!!!

Здравейте, докторе
Сестра ми почина наскоро, и след себе си остави детенце на 6 годинки.
Баща й и никой от семейството все още не е казал на дъщеря й.
Тя знае,че майка й е в болница и ви питам, как трябва да бъде съобщена новината и от кого?
Лично аз настоявах да й бъде казано веднага, но баща й отказа.

Какво се прави в такава ситуация?
И ще има ли нужда да има запазен час за психолог за детето й?

Благодаря

Здравейте! Проблем с майка ми 😢
Имаме разменени роли - тя винаги се е държала като малко детенце. И понеже пък баща ми беше безучастен, аз поех ролята на родителя 😢.
Всеки ден ми звъни по няколко пъти - “Добре ли сте, само да ви чуя. Кога ще дойдете?”.
Но на мен ми звучи “Ох, аз съм ужасно нещастна, направи нещо” 😢
Веднъж не се е случило да звънне с весел тон. Всеки път звучи като мъченица.
Откакто се помня - винаги е демонстрирала колко е нещастна. Все нещо я боли, все нещо я мъчи…. Седи и пуши и чака някой да я направи щастлива.
През 90-те години се пристрасти към алкохола. В най-бедните години постоянно чувах как дрънкат бутилки. С брат ми се молехме на кварталните магазинчета да не и продават. Случвало се е да разберем, че е иксала от съседи ракия (да си разтрива гърба 🫤).
Стигна до тежка чернодробна цироза. Колко пъти е попадала в болница! Стигала е до чернодробна кома, проявявала е делириум… ☹.
И аз все тичах да я водя по болници.
Евала на лекарите, колко пъти я измъкваха! 🌺
Имаше и такива (Феникс), които ми казваха: Зарежи я, ние спасяваме млади хора, тя вече е на години, не влагай пари и усилия. 😢
Но аз не можех да я оставя. С примесени гняв, съжаление, мъка, всеки път се опитвах да я извадя от трапа.
През 2018 тя падна, счупи си ръката, наложиха се няколко операции, после инфекция на костта - пак операции…
Изкара много време в Пирогов и се поизчисти от алкохола.
Но няма никакво хоби, нищо, което да прави с удоволствие.
Ако и кажа, че няма да отидем - след 2 часа звъни с най-изтормозения глас - много е зле и трябва да видя какво и е.
Баща ми в тази ситуация - той пък само я хока, обижда, навиква…
Не позволява разни улеснения за живота - отказва съдомиялна, но кара майка ми да мие чиниите с инвалидизираната ръка. Гледа само спорт по телевизията и не разрешава да включим още един телевизор - тя да си гледа, каквото си иска.

Благодаря, че ме изчетохте 🤗
Приемам коментари 🧚🏻♀

Здравейте. Моля за съвет за отношенията със съпруга ми, които като цяло са добри с някои малко изключения. Той е на 38 г., аз съм на 33 и сме заедно от 10 г. Много ми е обиден, защото имах в списъка с приятелите си във фейсбук бившия си приятел и два пъти сме си говорили за тези 10 г. - веднъж по въпрос от неговата професия и веднъж от моята. След дълги каранци разбрах, че според мъжа ми когато "затваряш страницата" това означва да махнеш този човек от социалните мрежи и да не го поздравяваш на улицата. Буквално все едно се изпаряваш и вече не съществувате един за друг - нещо, което за мен е много глупаво, невъзпитано и незряло. Разбирам, че на никой не би му било приятно партньора му да комуникира редовно в бившия си, но такова "изпаряване" просто не ми се струва редно и нормално. Заради мъжа ми изтрих бившия от ФБ и го помолих повече да не ми иска приятелство. Мъжът ми изрази желание да бие другия - нещо, което никога не е правил, а и в случая няма никакво основание, но ми се струва че има някаква сдържана агресия в него. Казвал ми е, че ако някой татко направел забележка на дъщеря ни на площадката, би го пребил. Защо въобще си представя това?! Възможно ли е това да е агресия към баща му? Уж са сплотено семейство, заедно са с майка му и се събираме на всеки празник, но баща му си пада малко егоист. Мъжът ми ми е казвал, че като малък баша му никога не го е извеждал, често е излизал до късно с приятели и са ходили да го търсят с майка му, някаква жена го търсила по телефона в къщи, т.е. май е имал любовница. Как мога аз да му помогна да се справи с този гнявх?
Другото нещо, е че отношенията ми с мъжа ми донякъде повтарят отношенията ми с баба ми по майчина линия, при която се преместихме след развода на родителите ми. Тя беше много вманиачена в битовизмите и ако някъде нещо не е подредено така, както тя го иска вдигаше скандал. Освен това смяташе, че след като ни е приела след развода в нейното жилище,готви ни и помага финансово на майка ми, ние й дължим огромна благодарност и в никакъв случай нямаме право да й правим забележки или да изразяваме несъгласие с нея. Въобще, отнасяше се с мен, майка ми брат ми като по-низши същества. Да отбележа, че винаги сме били отличници и сме помагали в домакинската работа, но за баба ми това винаги беше нищо. Как да го обясня, поставяше нещата така все едно по-възрастният, който изкарва парите винаги е по-важния човек, а по-младият, който просто няма как да изкарва толкова, колкото възрастния - е много низш, няма право на мнение, трябва да изразява само благодарност и никога не съгласие.
В известна степен и мъжа ми се държи така. Много държи на вещите и побеснява, ако някоя мебел се ожули или нещо се счупи по случайност. Поставя нещата на плоскост, че след като той е давал пари за това, няма как да не му пука, а понеже аз не съм давала и не ми пука. Тук е моментът да отбележа, че винаги съм работила и то за нелоша заплата - да кажем средната за страната, но аз съм с 5 г. по-млада от него и 2 г. съм била по майчинство. На практика няма как да се меря с него, аз съм 7 г. назад. Като за моя статус съм успешна, както бях и като дете, но разбира се, ако се сравнявам с него, той изкарва повече пари. И не разбирам, какво следва от това? Ако му направя забележка за нещо, реагира като баба ми - той толкова хубави неща бил направил, за едно нещо съм го правила на маймуна. А всъщност аз се старя да се изразявам културно. Просто не мога да разбера - това, че е примерен съпруг, изкарва пари и се грижи за нас,означава ли, че никога за нищо не трябва да изрязявам несъгласие? Той на мен ми прави забележки и го счита за нормално, защо аз да съм по низшата? Какъв мислите, че е урокът, който трябва да усвоя аз тук? На моменти това вманиачаване в битовизмите ми действа и на либидото, имам усещането, че живея с възрастна жена, а не с мъж в разцвета на силите си. Да спомена, че и майка му е също така обсебена от битовизмите. Също така ми се струва важно, че той мисли, че повечето мъже са "лоши" - не вършат никаква домакинска работа и се държат зле с жените си, доакто той не е такъв и трябва да съм благодарна, че съм го срещнала. Аз не мисля, че е така масово - просто фокусът му е такъв и вижда само тези мъже, и такива си намира за приятели.
Благодаря предварително.

Здравейте! Имам син на 2г. и 1 месец още не говори, казва някои думи, а ако иска нещо предпочита да обесни показвайки.Последните два месеца е доста инатлив. Ако нещо не се случва както иска той веднага започва да плаче да се тръшка и да ляга на земята. Трудно мога да го успокоя  ако не получи това което иска. Старая се да му обяснявам без да повишават тон. Но това което най-много ме притеснява последните 3 дни, защото от тогава го прави е честото въртене на главата налято и на дясно бързо, според мен нещо като тик. Възможно ли е на тази възраст да развие нервен тик? Това нещо моментно ли е? Той е много палачинки и доста често пада понякога си удря и главата може ли от удряне на глава да е развил тик или по скоро е нещо като нервен тик заради емоционалното му състояние в момента. Колко време може да продължи това въртене на главата?  Предварително Ви благодаря!

Здравейте, Людмил Стоефанов,
моят въпрос е подобен на предходния.
Постоянно усмихнато бебе на година и два месеца има сходен ,,тик,, на бързо въртене на главата в двете посоки. Започна да си върти главата на около 6месеца.
Детето не говори и не показва нищо с ръце.
В момента, в който му се обърне внимание започва това въртене и се усмихва. Това начин на изразяване на емоцията ли е или нещо по-притеснително.
Поздрави!

Здравейте!
Аз напоследък много мисля за рожденното си семейство. Започнах, четейки темата, да осъзнавам доста неща, случващи се покрай мен, за които до момента явно удобно заравях главата си в пясъка. Ще повдигна темата за "любимото дете". Имам сестра, след като преди година и тя роди много силно впечатление взе да ми први отношението на майка ми и баща ми към децата ни. Досега някак все отричах пред себе си, че тя е любимката, оправдавах ги с това, че тя просто има повече нужда от помощ, имат по-сходни характери и тн. Аз откакто се помня се чувствам много различна в семейството ми. Сестра ми определено е получавала повече помощ през годините - емоционална и финансова. Аз някак си все се оправям сама. Наскоро в разговор майка ми ми сподели за раждането ми (за всичките тези години не го бяхме коментирали), общо взето много стресово раждане, с опастност за живота й впоследствие. Със сестра ми имаме само година разлика, като тя е по-голямата, а аз не съм била очаквана. С майка си така и не изградих никаква връзка, с баща ми по-скоро делова, а от друга страна сестра ми има силна връзка с майка ми и баща ми. В мен ли е проблемът? С годините, чувствайки се толкова различна, просто се научих да съм сама. Въпреки това ги обичам и уважавам, направили са за мен каквото са могли и каквото са смятализ а добре, но много ми тежи, че не сме близки. Виждаме се всеки месец, но те не се интересуват от мен - наскоро защитих с отличие дипломната си работа с нелека специалност, те дори не се поинтересуваха (майка ми по телефона дори не ме изслуша как е минало, а прехвърли фокуса върху себе си и как тя навремето се е справила, баща ми в прав текст ми каза, че можело да се справя и по-добре?!). Днес е рожденния ден на детето ми - баща ми дори не се обади, писа ми съобщение след като изпратих снимка. Стана ми много тъжно, защото междувременно те постоянно обсъждат детето на сестра ми, интересуват се, а аз и моето сме винаги някак на заден план. Странното е, че въпреки че е така, някак си ми държат сметка колко често водим детето, колко често например съм се обадила на свекърва си и подобни битови примери. Тук може би е момента да споделя, че цял живот чувствам някакво съревнование, което сестра ми подклажда непрестанно. Виждам как не й е приятно, че успявам или реализирам нещо и моите успехи винаги са били заметени под килима набързо, докато ако тя направи нещо се повтаря със седмици.

Как мога да преодолея тези чувства в себе си, че съм различната, и че явно сестра ми и детето й винаги ще са по-обичаните? Трудно ми е да бъда над нещата и да не обръщам внимание, всяка малка реплика ми прави впечатление. Чета "Не всичко започва от теб", опитвам се всячески да разбера защо се чувствам така и защо са такива нещата в семейството ми. Ще се радвам, ако споделите съвети и насоки свързани със съревнование между братя и сестри, по-любимо дете и тн. Благодаря, че ме изчетохте!

Здравейте, напоследък имам огромен проблем, с който не мога да се преборя, а усещам, че се влошава.
Не мога да говоря пред хора на работа. Когато имам бизнес срещи с колеги от чужбина направо си гълтам граматиката. Шефът ми ми задава елементарен въпрос, а на мен сърцето ми е ще изхвръкне, почвам да пелтеча, на всяка дума правоговорна грешка, гласът ми трепери. Личи ми много, че се притеснявам, ама много.
От година и половина съм в тази компания, преди нямах този проблем, не знам какво ми се случва сега. Ако трябва да говоря лично с някой всичко е ок, но ако са двама човека вече разговора се превръща в най-големият ми кошмар.
Прекият ми ръководител вече започна да ми прави забележки, че все си мълча по срещите. Върша си работата добре, но като не мога да се изкажа това не се вижда.
Вчера имах обучение с колеги на български език, работя всекидневно с тях, познаваме се добре и формално и неформално, но когато трябваше да кажа пет думи за себе си така ми се разлумка сърцето, че си мислех, че просто ще получа инфаркт и ще си умра там така.
Скоро ми предстои командировка в чужбина, не знам как ще се справям там, много ми е притеснено. Нямам проблем с чуждите езици, имам високо ниво, просто ако трябва да си изкажа мнението на глас не се получава.
Иначе си страдам от тревожност, имам проблеми със съня... Почнах да пия някакви билкови продукти за успокояване на нервите, но не виждам ефект.
Не искам да започвам с антидепресанти, въпреки, че понякога просто не виждам друг изход. Страх ме е да не си загубя работата.

Здравейте, г-н Стефанов! Много Ви моля да ми отговорите на този въпрос и по-скоро да ми дадете някакви насоки.
Става въпрос за мой много близък роднина, на 20 години, който претърпя инцидент преди почти два месеца. След този инцидент той е парализиран от гърдите надолу. Ръцете успява да ги движи, но не много добре. След инцидента направиха операция и сложиха импланти на счупените прешлени, за да стабилизират гръбнака. Но месец след операцията започна да вдига температура и разни други усложнения, които стопират процеса на възстановяване. А и като цяло лекарите не дават надежда, че ще проходи.
Той самият е много зле, освен физически, има и паник атаки, страх от затворени пространства. Знам, че минава психолог да говори с него, но то е в рамките на 5-6 минути и той казва, че по никакъв начин не му помага това. Отказва да приеме случилото се и дори говори за това, че предпочита да не е оживял, отколкото да живее така. Иска си предишния живот, което е нормално. Не иска да се задоволява с някакви минимални подобрения. И като цяло не вижда смисъл и не вярва, че ще се възстанови. А и дори да се възстанови до някаква степен, това няма да го задоволи. Всички около него му говорим да не се отказва, опитваме се да го мотивираме, но него вече му е омръзнало да слуша едно и също.
Ще се радвам да ми дадете някакви насоки по какъв начин да говорим с него, да го обнадеждим, за да не се отказва и да не му минават самоубийствени мисли.