Как да се справим с болката в отношенията и да върнем хармонията в живота си?

Здравейте,
Благодаря за предоставената възможност за консултация!

Приблизително от 4 години живея с партньорът си, двойка сме от 5 и половина.
Понеже  не сме от един град, в началото на запознанството, както и през повечето време от връзката ни в началото, разчитахме на чат и тел. разговори. Разговорите ни, без значение от темата, се водеха лесно. Той говореше по много, споделяше и винаги имаше какво да добави.
Първите две години от съвместното ни съжителство също нямаше проблем в комуникацията.
По характер аз съм екстроверт, а той - интроверт.
Наясно съм с тази характеристика.  Характерно за мен обаче е, че не всичко споделям с всички. А допреди две години смятах, че ме смята за доверен човек, и въпреки затвореността му, знае, че може да ми споделя.
Напоследък обаче е мъка да се говори с него. Пример: с него отиваме при родителите му. Насаме ми казва, че ще ги изненадаме като купим подарък за тях. Пазаруваме и на мой въпрос, какво ще купим за тях - отговорът е сякаш ирония ( странно е, че когато говори с други хора винаги разпознавам иронията му, но когато говорим двамата, рядко я разпознавам...) Отиваме у тях и се оказва, че точно това е било целта - не да купим подаръци (както съм решила аз, а храна). Попитах го защо не ми го е казал цялата информация наведнъж
Друг пример - излязъл с колата, тя е имала проблем, той се е чул с майка си, която е довела брат си да я оправи, обиколили града за да я изпитат. Тази новина разбрах на части в продължение на 5 дни! Първият ден ми каза, че е обиколил града. На въпросите ми защо, не даде точният отговор. След още 24 часа каза, че колата се е развалила. И така... Сякаш му е неприятно да говори с мен. А като цяло отношенията ни се развиват добре, мислим за дете, знам че съм му скъпа, той ми е скъп, чувствам се обичана и показвам че е обичан. В същото време установих че има приятели/ки с които споделя повече отколкото с мен. Помолих го и мен да ме тренира като приятел, да споделя с мен наравно с тях. В резултат спря да се среща с тях и даже да се чува!   Извинявам се, стана дълго, но наистина не знам как да си помогна в този случай...

Здравейте,

В отговора си ще обърна внимание на няколко неща, които се надявам да са Ви от полза и да внесат повече яснота.

От примерите, които описвате, разбирам, че това "отдръпване" или отчуждаване в комуникацията от негова страна Ви поставя в недоумение какво се случва, защо се случва и вероятно ви притеснява. Казвате, че той е спрял да се чува и вижда с приятел/ките си след разговора ви, което ми дава повод да мисля, че уважава и държи на отношенията ви. Няколко въпроса, които можете да си зададете, са:
- Дали това "отдръпване" се случва за пръв път или е имало и други такива моменти?
-  Ако е имало и други такива моменти, има ли нещо общо между тях и какво?

Бих искала да обърна внимание и на друго - когато определяме някой като интроверт или екстроверт, е добре да имаме предвид, че това не изключва този човек в характера си да има и белези на другия тип. Или с други думи - ние не сме само едното или само другото, а имаме характеристики и от двата типа, които проявяте и двамата, повече или по-малко във връзката. Вие (като екстроверт) казвате, че не споделяте всичко с всички, а той (като интроверт) в началото на връзката ви е говорил и споделял много, а сега пък споделя повече с приятел/ки.

Смятам, че изначално двойката ви има капацитет за справяне и за изглаждане на тези затруднения на ниво общуване и комуникация. Ето и няколко допълнителни насоки от мен:

- Продължавате да разговаряте открито за Вашите и на партньора нужди и потребности;
- Увеличите общите дейности в двойката - всички приятни и за двама ви дейности, които бихте могли да правите заедно, за да подсилите усещането на близост по между си;
- Комуникирате открито Ваши опасения, притеснения и поощрявате същото от него;
- Продъжлавате да подкрепяте и насърчавате взаимното споделяне, което влияе много благоприятно на приятелството във връзката.

Пожелавам успех и се надявам отношенията ви да продължат да се развиват добре!

Петя Г.

Здравейте,

Благодаря за отговорът.

Права сте, че ако извършваме заедно негови любими дейности се отпуска и говори. Но не е винаги така...
Относно насоките за действие - опитвам се от самото начало почти всичко което сте описали.
Вчера най-сетне ми той ми отговори на въпросът защо  и с мен не говори като с приятел. Той ми примомни как в началото на общото ни съжителство, при повдигане от негова страна на щекотливи теми, засягащи мен/мои преживелици с роднини и т.н., аз съм се измъквала с оправдания - Боли ми глава/ лошо ми е/ т.е. категорично отказване да водя диалог за моите проблеми. Но не успявам да открия логиката - аз наистина не умирам да говоря за болни отношения и проблеми из родителското тяло с него, но всички други теми са разкостявани с него в диалог. Как може да се измъква с това оправдание? Знам, че не са празни думи, но не разбирам защо?
И как мога да променя нещата, които изглежда (но неясно как за мен) съм провалила?

Здравейте,

На въпроса "как мога да променя нещата, които изглежда (но неясно как за мен) съм провалила?" - за да можем да променим нещо, трябва да знаем какво реално е то. Тоест първо е важно за себе си да разберете кои точно са тези неща. Очевидно нещо някъде в общуването се е "пропукало", но за да започне да се "поправя" е важно да се идентифицира. След това промяната се случва с работа в двойката, защото това е процес, в който и двамата участвате.

"Как може да се измъква с това оправдание? Знам, че не са празни думи, но не разбирам защо?" - като начало бих препоръчала да отправите тези въпроси направо към него, защото ние само можем да гадаем защо. Вероятно това за него има някакво значение и намира някакъв смисъл.

Успех!

Здравейте Петя,
Втора Анонимна с друг въпрос

На 29 съм, от 16 годишна имах 3 дълги връзки, почти без паузи между тях. От няколко месеца съм без приятел. Попаднах на човек, с който исках да е следващата ми връзка. Виждам го като (почти) пълна противоположност на мен, което го прави интересен и ме привлича. В същото време съзнавам, че дори да сме заедно, не би могло да бъде особено сериозно и продължително. Той не иска никаква връзка (твърди, че не само с мен, а по принцип сега не иска), и може да се виждаме само за секс. Което на мен не ми е достатъчно, но няма как да го накарам на сила. Иначе имахме няколко излизания, запозна ме с част от приятелите си, карахме колела заедно, ходихме на вила, и т.н.
Проблемите ми са, че:
1. винаги съм била с компаниите на гаджетата, и сега освен без гадже, съм и без приятели. Моите приятелки са само 2, и двете не живеят в същия град, в който съм аз. Имам познати-мъже, с които мога да излизам. Но не искам. Нямам интерес към тях. А познати - жени, с които поне на кафе да отидем, нямам. Само една, семейна, която рядко има свободно време.
2. С който и да изляза - дали тази позната, или някой познат мъж..имам чувството, че наблюдавам случващото се като през стъкло/стена, че емоциите не стигат реално до мен. Не мога да се зарадвам искрено. Нещо липсва.
3. И това нещо е Той - този, който не иска връзка. И който вече месеци не мога да избия от главата си. Повече от месец не бях го виждала изобщо, но не можах да спра да мисля за него, не издържах и го потърсих пак. Но това е, което той е склонен да ми даде - само секс. НЕ ме допуска до себе си по никакъв начин, дори в разговор оставя нещата повърхностни, избягва лични теми и споделяне.

Какво да направя? Чувствам се нещастна, опитвам да излизам с други хора, да не стоя сама (сега съм и без работа, благодарение на Извънредното положение), но..както казах - не мога да се зарадвам. Където и да съм, си мисля, че искам да съм там с него. Каквото и да правя - дори просто разходка.. дори да имам вариант за някой, който да ми прави компания...не искам, защото не ми носи удоволствие. Искам да бъде Той, този, който не иска.

Поздрави,
Объркана

Здравейте, с моя мъж сме от 17 годишни заедно вече почти 15 години, имаме 2 дечица .В последно време имаме много проблеми доста се отдръпна от мен и децата .Почна да пие повече,това стана след като и последните му близка баба му почина.В вкъщи винаги е намусен ,абсолютно за нищо не ми помага ,не обръща абсолютно никакво внимание на децата.Синът ми който е на 9 вече започна да казва ,че го мрази ,защото иска за правят неща по мъжки ,а той все няма време.  .Всяка вечер след работа пие пред блока с комшиите бира,и нищо не в състояние да го обеди да се прибере. Виждам понякога ,че се радва на другите деца ,което страшно ме изнервя.Оппитах се да говоря с него ,но той ве вижда проблем. За сексуални отношения въобще не можем да говорим.  Незнам дали аз греша някъде,но съм на прага на силите си !лошото е ,че колкото и да ми се иска понякога да си дигна шапката и да се махна просто няма къде да ида. Ще съм благодарна ако ми дадете ,някакви съвети ,с какво мога да помогна на семейството си

Здравейте, моята история е подобна, само че се задълбочи рязко след появата на детето. Просто мъжа ми си продължи стария начин на живот. Пиене до късно, ставане късно... Станах  слугиня, която се опитва да се справи със всичко сама. Мъжа си е по собствения план, който винаги започва с Аз. Когато се опитам да говоря с него , отговора е един" като не ти харесва си заминавай сама без детето". Много ми е болно и обидно. 8 г изтърпях какво ли не за да сбъднем мечтата си, да имаме детенце, заради мъжки фактор и множество инвитро процедури.

Не знам с кого да споделя и какво да правя.С мъжът ми сме заедно от 6 години имаме две деца едно на 3 годинки и другото е на 1годинка . Нещата които ме натоварват са ,че живеем в къща на два етажа на долния баба му сестра му приятеля  и  детето и,които прекарват повече време горе ,а там сме ние и родителите му ,като цяло е блъсканица децата ни не се разбират съобразявам се все пак съм на чуждо място .Другото е ,че мъжът ми се вълнува само от своите нужди ,интереси ще кажеш ,че само аз имам деца все му пречат излиза когато поиска ,прибира се когато му скимне почти не общува ме само по задължение за нищо не мога да разчитам според него трябва да се моля на родата му само да не го занимавам .Човека не осъзнава ,че има отговорност към нас . Живее си като ерген . С него се кара ме защото му натрапвам децата ,а с блиските му заради племеницата му която не мисли и удря детето ми с каквото и падне ,като цяло те са със  различно възпитание на нея е позволено всичко  никво внимание ,а на моето всичко се обеснява и се забранява  .Това е моята история. Моля за съвет

Здравейте, скъпа Анонимна и Объркана,

От споделеното разбирам, че сте човек, който е имал предимно дълги връзки и също така сте наясно, че това, което Той може да Ви предложи, не Ви е достатъчно. Това осъзнаване, че не Ви е достатъчно е изключително ценно за Вас и искам да наблегнем на него! Ако наистина вярвате и чувствате в себе си, че не Ви е достатъчно, това показва, че знаете какво искате, какво търсите и от какво имате нужда, а именно пълноценна и истинска връзка!

За да се случи това обаче, е необходимо и човекът до Вас да има същото желание и най-вече да е готов за такива отношения! Ако това не е така, ще продължавате да се чувствате наранена и нещастна и този порочен кръг ще продължи.

Казвате, че нямате интерес към излизане с други хора и че сякаш наблюдавате "случващото се като през стъкло/стена". За съжаление, това вероятно ще продължи да бъде така, докато не "пуснете" Него, който "пуска" и не "иска да хване" Вас. Трябва да оценим факта, че този мъж Ви е показал и казал ясно, че не иска връзка, въпреки че сте излизали с приятелите му. Важно е също да отбележим и че няма как да накараме някой на сила да направи нещо, което не иска и за което не е готов.

Всеки човек има право и заслужава да се радва на пълноценна връзка, в която има взаимност и споделеност, Вие също! Не забравяйте никога това! Задайте си въпроса какво все още Ви "тегли" към човек, който знаете, че не споделя желанието Ви за връзка и не забравяйте, че докато влагате емоции, очаквания и проекции върху този човек, Вие не давате шанс на някой друг, с който ще можете да имате пълноценна връзка! Тоест не си позволявате да бъдете щастлива с друг човек.

Най-вероятно в момента идеята да продължите напред и да го забравите Ви се струва абсурдна и невъзможна. Дайте си време. Преди да започнете нова връзка препоръчвам също така да отделите време на най-важния човек във Вашия живот - самите Вие! Погрижете се за себе си, за Вашите лични нужди, желания, цели и едва когато се почувствате готова, тогава започнете нови отношения! Вие най-добре ще усетите кога този момент е настъпил!

Пожелавам Ви успех!

Здравейте, deina_li,

Причините за подобен тип "отдръпване" от семейството и вероятно емоционално затваряне (след загуба на близки/роднини) могат да бъдат много. За съжаление информацията, с която разполагам, не ми позволява да се ориентирам особено, но все пак бих могла да Ви дам няколко насоки под формата на въпроси, на които да си отговорите сама за себе си и които биха внесли повече яснота за Вас и се надявам да са Ви от полза:

- Кога започна да се случва това "отдръпване"?;
- Как се е променила връзката Ви през всички тези години - в това число има ли случки, събития, които по някакъв начин сте преживели и през които сте преминали?;
- Кои са нещата, които ви свързват към днешна дата - вашата връзка е започнала, когато и двамата сте били едва на 17г, какво ви свързва сега?

Споделяте, че ви се е искало да си тръгнете, но няма къде да отидете. Запитайте себе си следното: ако имаше къде да отидете, бихте ли си тръгнали? Какво ви кара да останете освен децата? Какво Ви дават тези отношения?

Поздрави и успех,
Петя

Здравейте,  bijjy,

Поздравявам Ви за сбъднатата мечта и положените от Ваша страна отдаденост и усилия в този нелек процес - инвитро процедурите!

Споделяте, че нещата се задълбочават след появата на детето, но също така мъжът Ви "си продължи стария начин на живот", което ме кара да предполагам, че и преди появата на детето това негово поведение е съществувало. Тоест детенцето е само "катализатора". Незнам от колко време сте заедно и каква е възрастта на детето Ви, но е нормално да Ви е "болно и обидно"!

Помислете върху това какво Ви носят отношенията с мъжа Ви, какво Ви свързва с него (освен детето). От описанието си създавам впечатлението, че Вие правите всичко и той по никакъв начин не участва в семейството, но може и да греша ... Ако Вие искате да запазите тези отношения и ако мъжът Ви също иска да остане в тях по някакъв начин, е необходимо и двамата да знаете това и да обсъдите по какъв начин би било най-добре за всеки да участва в тази връзка.

Също така, за да се включва повече той, е важно Вие да му дадете тази възможност като си позволите да го въвличате повече в семейните задължения. Това е бавен процес и изисква търпение. Всяка двойка е добре да намери своя най-подходящ начин за това. Често, един мъж за да се чувства "ангажиран" да направи нещо, е необходимо ние да отстъпим от ролята на "вършещи всичко" жени като по този начин осигуряваме "пространство" за действие от страна на мъжа. За съжаление обаче, това не винаги е достатъчно, ако мъжът просто изначално няма желание да участва в семейството, но това няма как да знам на този етап.

Дано да успеете да намерите път един към друг, успех!
Петя

Здравейте, Milagros2323,

Ситуацията, която описвате, изглежда динамична и вероятно доста Ви изтощава и натоварва и това е напълно нормално! Защо? Защото когато на едно място (в една къща) имаме членове както от разширено семейство (сестрата на мъжа Ви, приятеля й), така и три различни поколения (бабата, мъжа Ви, децата) едно от най-трудните неща е изграждането и спазването на граници между различните семейства!

Незнам от колко време живеете там, но допускам, че тази напрегната обстановка вкъщи е свързана с неговото отсъствие ("прибира се когато му скимне", "само да не го занимавам"), т.е. това може би е неговият начин да се справи или по-скоро да "избяга" от ситуацията, като се дистанцира.

Препоръчвам да обърнете внимание на Вашите нужди, помислете как бихте могла да си помогнете, да се чувствате по-добре - вие и децата. Дори в момента четиримата да нямате възможност да се отделите или преместите на друго място, помислете как това би могло да се случи вбъдеще (препоръчвам!). Ако това е възможно, ще промени и разчупи изцяло модела и ще разкрие много възможности да подобрите и развиете отношенията си като самостоятелно семейство! Ако все пак в момента преместване е невъзможно, опитайте с мъжа Ви да поставите ясни граници спрямо останалите роднини в къщата!

Успех,
Петя

Много ви благодаря за отговора. От 10 г сме заедно, като половината време сме били по репродуктивни клиники. Детенцето е на почти 2 г. И двамата сме наясно че ако послвдния опит инвитро не беше успешен нямаше да сме към днешна дата заедно. Никой от двамата неиска да се разделя с детето , а работата ни не позволява съвместяване на дете и работа. Аз съм от много рано. А той отсъства понякога със седмици. Помощ от близки нямаме. За мен това е втори брак . С първия изкарахме 15 г.когато детето вече стана по самостоятелно. Беше подобно положението. Имаше и мания за закупуване на техника макар и хладилника да е празен. Със задълженията вкъщи е трудно сама да се справям да, но повече ме вълнува въпроса как да излязат мъжете от зоната си на комфорт, как да си пренаредят приоритетите, как да намират време за семейството, кога " ще пораснат" и ще се държат като отговорни мъже? Или да се мъчим някак си, да оцелеем отглеждайки сами децата си ? Като напреднат годинките, и тези въпроси стават трудни за решаване. Благодаря!

Здравейте   Радвам се, че имам възможността да се обърна към специалист.
Аз съм на 30, той на 40. Аз имам предишен брак и дете на 7 години, той е имал една единствена сериозна връзка, която е продължила 2 години и е била преди 10 години.
1.Заедно сме от 3 години, живеем в негов апартамент. Той е маниак на тема чистота. Има правила за абсолютно всичко, иска всичко да се случва по неговият начин и всяко отклонение от правилата му води до разправии. В началото гледах много оптимистично на нещата, казвах си, че всеки си има странности и това е неговото. Реших, че мога да живея с това. Отивайки да живеем при него с дъщеря ми , тя започна да спи сама и започна дългото приучаване на това. В продължение  на месеци тя идваше по някое време вечер, плачеше и обясняваше колко я е страх. Като родител гледах да подходя с разбиране, успокоявах я. Цъках лампата в коридора. Купих нощна лампа. Той обаче беше много против методите ми и постоянно ми правеше забележки. Изгасяше след мен лампата и твърдеше, че това струва пари и тя е време да се научи да спи сама без лигавщини. Дъщеря ми е леко разглезена, обича да е залепена за мен, има претенции за храната , има проблем и с изговарянето на някои букви и подобни, но пък ме слуша за всичко останало и е много разбрано дете. Реших, че той като страничен наблюдател вижда неща, които моята майчина душа не може и започнах да следвам съветите му, които според него щяха да са за доброто на детето. Имаше моменти, в които не успявах и следваше отново разправия. Родителите ми също много ми помагаха и я взимаха от градина понякога когато бях до късно на работа, той имаше и претенции как те я гледат и че се прегръщат и си говорят на "зайче", "пиленце" и подобни. Аз бях благодарна на родителите ми, че ми помагаха и тези техни отношения с детето не ми пречеха.
3.В неговия дом трябваше да се спазва страхотна хигиена. Къпане веднага след влизане през вратата. Трябваше да ходя с едни и същи дрехи поне 3 дни подред с цел пестене на пари. Чиниите се миеха по определен начин. Прозорците в кухнята се отваряха според определени правила. Дори цял ден да бях чистила и готвила, той влизаше през вратата и намираше какво не е наред и започвахме отново едни безкрайни разговори, които за да приключат аз трябваше да отстъпя.Работата ми е много добре платена и натоварена и е имало моменти, в които е трябвало той да води детето на градина, да го взима и да готви. Това са ми едни от най- трудните моменти. Изморена от работа по цели нощи съм стояла да разговарям с него, за това колко много прави той за мен и детето , а аз не го оценявам. Научих се по някакъв начин да си премълчавам и да не му обръщах внимание. Тъй като той много често отсъстваше, той е земеделски производител и е имало и по 7-10 не се е прибирал. Което  е времето за мен да си отдъхна и да бъда отново себе си.
4. Той започна да иска да има дете, аз се съгласих, като обсъдихме някои от правилата и желанието ми да настъпи промяна, защото това много ми тежи. Той се съгласи и реално наистина имаше промяна. Детето обаче така и не ставаше почти 1 година. Решихме да си направим прегледи и се установи, че той не може да има деца по естествен път, ще се наложи ин витро. Сперматозоидите му бяха неподвижни и реално нямаше как да стигнат яйцеклетката и да я оплодят. Обсъдихме ситуацията и решихме да го направим. През целият процес, той беше най-милият човек на света, но аз под въздействието на всички тези хормони бях нервна, уплашена, дъщеря ми беше при родителите ми повече от месец.За щастие от първия път чудото се случи.Бях бременна и бяхме много щастливи. Започна едно лудо повръщане от моя страна и два пъти лежане в болница, което се отрази на дъщеря ми, защото тя реши че съм болна от нещо и ще ме загуби. Започна все по- често да тропа с крак и да се оплаква от различни неща, държеше се не добре с мен, а с него чудесно.През този период се наложи той да се грижи за домакинството и за нея и явно, че му дойде в повече. Започна да ме обвинява, че се преструвам, че не ми е наистина лошо и подобни неща. Имахме доста обтегнати отношения, на мен вече всичко започваше много да ми тежи.
5. Започна карантината и отидохме на село при майка му, която е вдовица от 30 години. Там правилата бяха още по- ужасни и стегнати. За да отговориш на очакванията й трябваше да стоя и да не мърдам изобщо.Когато малката се хранеше не трябваше да има трохи и без шум за да си чува турския филм. Детето пощуря. Един ден 5 5 часа плака и вика и всичко това беше насочено само към мен. Реших, че ако продължа така да живея ще се побъркам и една сутрин реших да обсъдя с ММ как искам да си ни прибере вкъщи. Обясних му, че не се чувствам добре. Той обаче извика майка си и започна ужасен скандал. Аз бременна в края на 4 месец, те двамата срещу мен бълваха змии и гущери колко съм зла и как детето ми е дявол. Това много ме обиди, казах им какво мисля за правилата им и за начина им на живот, като по мое мнение не бях много груба. Той се обиди, тя се обиди и започнаха да ме подминават като все едно съм прокажена. Почувствах се ужасно. Реших да се извиня. Отидох да говоря с майка му и й казах, че съжалявам, че не й е станало приятно, но това е само мое мнение. Тя не прие извиненията ми и каза, че не е трябвало да забременявам и че ние със синът й нямаме бъдеще, тя щяла да направи всичко възможно да ни раздели. На другия ден се обадих на баща ми и го помолих да дойде и да ни прибере. От тогава съм при родителите ми. Вече в почти 7 месец. Той се обажда от време на време, но по никакъв начин не показва, че съжалява или се извинява. Очаква, че ще се прибера така както съм си отишла. Мисълта, че трябва да се върна ме кара да се чувствам зле. От както сме при родителите ми се чувствам спокойна, детето няма нервни изблици и всичко е спокойно. Тъжна съм само за това, че се чувствам като инкубатор, плача много често, че съм дала прекалено много на човек, който явно не би направил това за мен. Объркана съм. Не знам как да подходя. Мога още днес да си хвана детето и да се върна  неговото жилище, той няма да ме изгони, но ме е страх, че ще стане по- зле от преди.Иска ми се поне да покаже, че съжалява.
Не знам дали съм права. Търся вината в себе си, как не съм видяла по- рано сигналите и защо не съм си тръгнала по- рано, но уви вече е късно да мисля за това. Не мога да върна времето назад.
Ще се радвам на насоки как да подходя в тази ситуация и дали има смисъл да се боря за това семейство? До каква степен е възможна промяна от негова или от моя страна?Имам нужда от безпристрастно странично мнение.

Благодаря ви за отделеното време