Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Как да се справим с болката в отношенията и да върнем хармонията в живота си?

  • 16 228
  • 45
# 30
Здравейте! Имам следният проблем:
Бих искала да изградя щастлива и стабилна връзка, но чувствам привличане предимно към мъже, които не желаят сериозни отношения и се държат по-доминиращо и грубо. Много пъти съм потискала своето влечение към тях, но така или иначе, желанието ми не намалява, ако отново се случи да общувам с такъв типаж. От друга страна, съм отхвърляла предложенията на по-сериозни и "нормални" мъже, които са заявявали, че не ме приемат само като сексуален обект. В тях обаче, все нещо не ми е допадало и не е успявало да ме развълнува.
Въпросът ми е, дали си струва човек да потиска сексуалните си желания към определен тип хора, които изглеждат неподходящи? И възможно ли е такъв типаж да се промени и дори да се влюби, или по-скоро това е фантазия? Трябва ли, когато избираме партньор, да го избираме предимно с разума си и дори да не ни привлича силно в началото, да изчакаме и да вложим усилия да се получи нещо, ако човекът има положителни качества и се отнася добре?
Виж целия пост
# 31
Здравейте! Имам следният проблем:
Бих искала да изградя щастлива и стабилна връзка, но чувствам привличане предимно към мъже, които не желаят сериозни отношения и се държат по-доминиращо и грубо. Много пъти съм потискала своето влечение към тях, но така или иначе, желанието ми не намалява, ако отново се случи да общувам с такъв типаж. От друга страна, съм отхвърляла предложенията на по-сериозни и "нормални" мъже, които са заявявали, че не ме приемат само като сексуален обект. В тях обаче, все нещо не ми е допадало и не е успявало да ме развълнува.
Въпросът ми е, дали си струва човек да потиска сексуалните си желания към определен тип хора, които изглеждат неподходящи? И възможно ли е такъв типаж да се промени и дори да се влюби, или по-скоро това е фантазия? Трябва ли, когато избираме партньор, да го избираме предимно с разума си и дори да не ни привлича силно в началото, да изчакаме и да вложим усилия да се получи нещо, ако човекът има положителни качества и се отнася добре?

Здравейте, скъпа Анонимна,

Относно първия въпрос "дали си струва човек да потиска сексуалните си желания към определен тип хора, които изглеждат неподходящи" - предлагам да преформулираме въпроса на такъв, който ще ни даде по-полезна информация, например - какво точно провокира сексуални желания към неподходящи хора, какво ги прави така интересни и загадъчни?
Вие осъзнавате и си давате сметка, че тези хора не желаят сериозни отношения, тоест с тях не можете да изживеете това, което искате, а именно сериозна и щастлива връзка! Тогава помислете какво Ви кара да повтаряте това отново и отново? По този начин, за съжаление, се случва така, че докато сме привлечени от такъв тип хора, ние самосаботираме възможността за щастливи отношения. 

"И възможно ли е такъв типаж да се промени и дори да се влюби, или по-скоро това е фантазия?" - това е нашето (под)съзнателно желание и това, което ни тегли толкова към този типаж, а именно - съблазнителната мисъл, че ние можем да сме тези, които или заради които мъжът ще се влюби/промени. И тази фантазия се превръща често в най-големия ни стимул във връзката, но това не е наша отговорност! Ние сме отговорни само за себе си!
 
На последния Ви въпрос - да, възможно е привличането да се появи малко по-късно, но е задължителен фактор във връзката! Ако то липсва изцяло, връзката не би могла да издържи дълго, но е възможно да възникне привличане и след опознаване между партньорите. Най-важното обаче, е ние от каква позиция/роля влизаме в дадена връзка - от позицията на човек, които търси и иска да бъде доминиран или от друга позиция. Това става след като работим върху себе си и си изясним откъде идва това привличане към такъв тип хора. Често когато живеем или сме попадали в детството си в ролята на жертва под различни форми и в различни ситуации, ние привличаме (и сме привлечени) от доминиращи партньори. Те "обслужват" и поддържат идеално нашата роля на жертва - във връзките, в работата или в приятелствата. Затова препоръчвам първо работа със себе си, изчистване и отработване на моделите, причиняващи такива отношения. Когато това се случи, настъпва промяна и в това, което ни привлича!

Успех,
Петя Г.
Виж целия пост
# 32
Здравейте Петя Георгиева, благодаря ви за възможността да можем да описваме своите проблеми и да открием тук някой който би ни дал възможност да видим проблема под друг ъгъл. Моята история е доста дълга и объркваща но ще се опитам да я съкратя. Със съпруга ми сме заедно от почти 14 години. Имаме 11 годишен брак и две прекрасни деца -момче на 10 и момиче на 5 години. Аз съм на 34 години а съпруга ми на 41. Той е зодия Водолей аз Телец. Още от самото начало на връзката ни имаше много различия. Аз идвам от семейство което е по-заможно и никога не ми е липсвало нищо, но с чести скандали и драми относно работата и отношенията. Родителите ми са имали семеен бизнес и винаги са правели всичко заедно.Каквото съм искала съм го имала и съм изживяла едно щастливо детство. След повече от 25 годишен брак обаче родителите ми се разделиха. Мъжа ми идва от по скромно и бедно семейство което цял живот е пестяло за да може да осигурни на децата си да им се даде поне по едно жилище. Тихи хора при които няма скандали, но живота минава тихо, скучно, монотомно. Свекърва ми е много мил и добър човек а свекър ми беше по труден характер и каквото иска това винаги е ставало. След запознанството ми със съпруга ми имахме много объркваща връзка. Аз съм имала и други връзки преди това и въпреки че не са свършвали успешно не съм попадала на толкова труден и често непоносим характер като на съпруга ми. Аз тъкмо учех в университет и междувременно менижирах бизнеса на моите родители в града в който учех. Работата беше много успешна и в един момент не успявах да се справям сама. Съпругът ми работеше в банка по това време, но като видя добрите приходи които изкарвам и че имам нужда от помощ напусна и се присъедини към бизнеса. Заживяхме заедно, но нещо усетих ужасно много критики за всякакви мои действия. Много често когато съм правила дребни на вид грешки той е избухвал и ме е обиждал, че нищо не става от мен, че съм дете, че не съм могла едно елементарно нещо да направя като хората. Аз обикновено съм по-емоционален човек и съм расла в семейство в което винаги са ме успокоявали казвали са ми позитивни неща и съм разчитала много на семейството си. В един момент в студентските години се сблъсках с това, че трябва да се оправям сама и разчитах съпруга ми да ми помага в много нови за мен задачи. Оказа се обаче, че той беше пълна противоположност на това да бъде грижовен, разбран и даващ. По трудния начин разбрах че мога да разчитам на себеси защото за каквото и да го помолех вечно недоволстваше. Дълго време страдах от този факт и това държание което ме затваряше по дълбоко в себеси и започнах силно да вярвам че може пък наистина да не ставам за нищо. Имали сме и хубавите ни моменти, но ако разделя връзката на 2 половината време с половинката ми сме били скарани и винаги аз се опитвах да оправям нещата с едничката идея, че силно вярвам в брака и искам семейния брак да върви. Отсреща обаче подадах на човек който казваше че няма за какво да се извинява и че аз съм си била виновна. Впоследствие реших, че факта че работим заедно на едно място можеби провокира тези негови действия и аз напуснах семейния бизнес на родителите си и си намерих друга работа която работя и до ден днешен. Той остана в бизнеса и ми натякваше че съм избягала и че не искам да му помагам. След като завърших престижен университет с много добър успех се оженихме и една година по-късно се роди първото ни дете. Аз бях на 23 години и в началото изпаднах в много тежка депресия. Бебето плачеше много, нямах кърма, колики се появиха аз се стресирах при всякакви негови най-малки проблеми със здравето на бебето. Не спях добре. Съпръгът ми започна да спи на дивана и твърдеше че не може да работи адекватно от бебето.Така спи и до ден днешен, било му по-удобно. За малкото време в което ми е помагал вкъщи за малкия, съпругът ми винаги твърдеше че бебетата се гледат от майките и да не го занимавам него с такива елементарни дейности нали съм била в майчинство. Свекърва ми много ми помагаше в отглеждането, но нашите скандали и сърдения не се промениха. След време се появи и второто ни дете - то в сревнение с първото беше много кротко и спокойно детенце и много приятно за отглеждане. Останах си майчинство 2 години и половина и се чувствах много добре с двете си деца. Дойдеше ли съпруга ми все се чудеше с какво да за заяде с мен, дали за отглеждането на децата или за готвенето или за чистене и аз дълго страдах, но все още стоях вярвайки в семейството. Сина ми израстна виждайки нашите скандали, побои и какви ли не сцени. Затвори се в себеси и от едно много добро, гушливо и обичливо дете, стана дръпнато и емоционално, вечно сърдещо се и досаждащо. Мъжа ми реши да го запише да спортува плуване и се оказа че детето е добро в този спорт. Реши да го прави състезател и се държеше строго с него защото истинските мъже така се възпитавали и го караше да ходи всеки ден на тренировки въпреки нежеланието на детето. Сега и второто ми дете ходи на плуване въпреки че е момиче и аз нямам желание за това а да го запиша на друг вид занимания. Каквото и да кажа или обясня получавам агресия или не няма да стане. Моето и неговото семейство знаят за проблемите ни и много са му говорили да не се държи така, но той продължава Sad Миналата година почина свекър ми и мъжа ми го преживява вътрешно с никой не споделя, затваря се в себеси и се държи особено. Тази година по време на извънредната ситуация аз се чувствах изключително добре да прекарам повече време с децата сред природата, да готвя неща които нямах възможност да правя преди, да тренирам, да се погрижа за себеси и в един момент ми дойде една сила да повярвам че всъщност умея доста неща и най-голямата ми дарба е това че съм доста последователна в действията си и съумявам да се справям с много неща. Съпругът ми обаче се депресира. По време на извънредната ситуация започна да пие повече, да лежи и да не прави нищо. Сега отново започнахме да ходим на работа и аз както винаги ходя и работя с огромно желание. Започнаха обаче отново драмите между нас и заплахи и затова и пиша тук. Ще ви помоля да ми дадете някакви съвети как се живее във вина и с човек на който все си му виновен и крив за нещо а аз виждам живота по друг начин с друг мироглед? Извинявам се за дългия пост Sad
Виж целия пост
# 33
Здравейте Бихте ли ми предложи някаква техника или способ за предразполагане на мъжът ми към разговор. Просто разговорите които водим Обикновенно аз говоря и той по никакъв начин не се включва.
Виж целия пост
# 34
Здравейте Бихте ли ми предложи някаква техника или способ за предразполагане на мъжът ми към разговор. Просто разговорите които водим Обикновенно аз говоря и той по никакъв начин не се включва.

Здравейте, deina_li,

Трудно ми е без да имам повече информация дали това винаги е било така или е нещо ново, което се случва от известно време? Само с Вас ли се държи така или и с други хора? Разговорлив ли е пред други хора?

Често един от партньорите дисквалифицира комуникацията /отказва да участва и да говори/, когато по време на нея чувства агресия върху себе си, чувства се обиден, нападнат и накрая почти винаги обвинен за нещо. Така той получава травма и за него е по-безопасно да се дистанцира от разговора, за да не бъде накрая отново виновен.

Незнам как е при вас, но мога да препоръчам следното:
- Опитайте се да го признавате и хвалите повече, давайте му повече признание;
- Дайте му пространство да говори като се опитате самата Вие да говорите по-малко, за да може той да има възможността да вземе думата;
- Интересувайте се от него, задавайте му въпроси, покажете интереса си към него;
- Спечелете неговото доверие, че няма да се стигне до обвинение и нападки, за да може той да се отпусне и говори свободно без да се страхува, че ще бъде съден.

Успех,
Петя Г.
Виж целия пост
# 35
Здравейте!!! Как да се справя със случилото ми се нещастие. Загубих съпруга си преди 1 година.Опитвам се да съм силна, но не ми се получава .Не съм се затворила в себе си, излизам навън с приятели, но непрекъснато мисля за това. Имам деца и вместо аз да съм им опора, те непрекъснато ме гледат как аз страдам.Мислела съм си ,че съм силен човек, но не мога да се справя
Виж целия пост
# 36
Здравейте Петя Георгиева, благодаря ви за възможността да можем да описваме своите проблеми и да открием тук някой който би ни дал възможност да видим проблема под друг ъгъл. Моята история е доста дълга и объркваща но ще се опитам да я съкратя. Със съпруга ми сме заедно от почти 14 години. Имаме 11 годишен брак и две прекрасни деца -момче на 10 и момиче на 5 години. Аз съм на 34 години а съпруга ми на 41. Той е зодия Водолей аз Телец. Още от самото начало на връзката ни имаше много различия. Аз идвам от семейство което е по-заможно и никога не ми е липсвало нищо, но с чести скандали и драми относно работата и отношенията. Родителите ми са имали семеен бизнес и винаги са правели всичко заедно.Каквото съм искала съм го имала и съм изживяла едно щастливо детство. След повече от 25 годишен брак обаче родителите ми се разделиха. Мъжа ми идва от по скромно и бедно семейство което цял живот е пестяло за да може да осигурни на децата си да им се даде поне по едно жилище. Тихи хора при които няма скандали, но живота минава тихо, скучно, монотомно. Свекърва ми е много мил и добър човек а свекър ми беше по труден характер и каквото иска това винаги е ставало. След запознанството ми със съпруга ми имахме много объркваща връзка. Аз съм имала и други връзки преди това и въпреки че не са свършвали успешно не съм попадала на толкова труден и често непоносим характер като на съпруга ми. Аз тъкмо учех в университет и междувременно менижирах бизнеса на моите родители в града в който учех. Работата беше много успешна и в един момент не успявах да се справям сама. Съпругът ми работеше в банка по това време, но като видя добрите приходи които изкарвам и че имам нужда от помощ напусна и се присъедини към бизнеса. Заживяхме заедно, но нещо усетих ужасно много критики за всякакви мои действия. Много често когато съм правила дребни на вид грешки той е избухвал и ме е обиждал, че нищо не става от мен, че съм дете, че не съм могла едно елементарно нещо да направя като хората. Аз обикновено съм по-емоционален човек и съм расла в семейство в което винаги са ме успокоявали казвали са ми позитивни неща и съм разчитала много на семейството си. В един момент в студентските години се сблъсках с това, че трябва да се оправям сама и разчитах съпруга ми да ми помага в много нови за мен задачи. Оказа се обаче, че той беше пълна противоположност на това да бъде грижовен, разбран и даващ. По трудния начин разбрах че мога да разчитам на себеси защото за каквото и да го помолех вечно недоволстваше. Дълго време страдах от този факт и това държание което ме затваряше по дълбоко в себеси и започнах силно да вярвам че може пък наистина да не ставам за нищо. Имали сме и хубавите ни моменти, но ако разделя връзката на 2 половината време с половинката ми сме били скарани и винаги аз се опитвах да оправям нещата с едничката идея, че силно вярвам в брака и искам семейния брак да върви. Отсреща обаче подадах на човек който казваше че няма за какво да се извинява и че аз съм си била виновна. Впоследствие реших, че факта че работим заедно на едно място можеби провокира тези негови действия и аз напуснах семейния бизнес на родителите си и си намерих друга работа която работя и до ден днешен. Той остана в бизнеса и ми натякваше че съм избягала и че не искам да му помагам. След като завърших престижен университет с много добър успех се оженихме и една година по-късно се роди първото ни дете. Аз бях на 23 години и в началото изпаднах в много тежка депресия. Бебето плачеше много, нямах кърма, колики се появиха аз се стресирах при всякакви негови най-малки проблеми със здравето на бебето. Не спях добре. Съпръгът ми започна да спи на дивана и твърдеше че не може да работи адекватно от бебето.Така спи и до ден днешен, било му по-удобно. За малкото време в което ми е помагал вкъщи за малкия, съпругът ми винаги твърдеше че бебетата се гледат от майките и да не го занимавам него с такива елементарни дейности нали съм била в майчинство. Свекърва ми много ми помагаше в отглеждането, но нашите скандали и сърдения не се промениха. След време се появи и второто ни дете - то в сревнение с първото беше много кротко и спокойно детенце и много приятно за отглеждане. Останах си майчинство 2 години и половина и се чувствах много добре с двете си деца. Дойдеше ли съпруга ми все се чудеше с какво да за заяде с мен, дали за отглеждането на децата или за готвенето или за чистене и аз дълго страдах, но все още стоях вярвайки в семейството. Сина ми израстна виждайки нашите скандали, побои и какви ли не сцени. Затвори се в себеси и от едно много добро, гушливо и обичливо дете, стана дръпнато и емоционално, вечно сърдещо се и досаждащо. Мъжа ми реши да го запише да спортува плуване и се оказа че детето е добро в този спорт. Реши да го прави състезател и се държеше строго с него защото истинските мъже така се възпитавали и го караше да ходи всеки ден на тренировки въпреки нежеланието на детето. Сега и второто ми дете ходи на плуване въпреки че е момиче и аз нямам желание за това а да го запиша на друг вид занимания. Каквото и да кажа или обясня получавам агресия или не няма да стане. Моето и неговото семейство знаят за проблемите ни и много са му говорили да не се държи така, но той продължава Sad Миналата година почина свекър ми и мъжа ми го преживява вътрешно с никой не споделя, затваря се в себеси и се държи особено. Тази година по време на извънредната ситуация аз се чувствах изключително добре да прекарам повече време с децата сред природата, да готвя неща които нямах възможност да правя преди, да тренирам, да се погрижа за себеси и в един момент ми дойде една сила да повярвам че всъщност умея доста неща и най-голямата ми дарба е това че съм доста последователна в действията си и съумявам да се справям с много неща. Съпругът ми обаче се депресира. По време на извънредната ситуация започна да пие повече, да лежи и да не прави нищо. Сега отново започнахме да ходим на работа и аз както винаги ходя и работя с огромно желание. Започнаха обаче отново драмите между нас и заплахи и затова и пиша тук. Ще ви помоля да ми дадете някакви съвети как се живее във вина и с човек на който все си му виновен и крив за нещо а аз виждам живота по друг начин с друг мироглед? Извинявам се за дългия пост Sad

Здравейте, sear145,

Аз благодаря за дълбокото и открито споделяне от Ваша страна!

- Най-напред, бих искала да ви поздравя за това, че силно вярвате в брака и искате той да продължи! Насочвам Ви към следните въпроси за личен размисъл: "На каква цена бракът може да продължи?", "Къде е моята лична граница?", Какво мога да приемам, толерирам и какво не?", "Докъде стига моето търпение?", "Какво бих искала партньорът ми да направи/да ми даде, за да продължа да вярвам в и да се боря за опазване на брака си".

- Повторение на моделите. Понякога, макар и несъзнателно, ние повтаряме сценария, който сме виждали в нашето семейство, когато сме били деца. Прави ми впечатление, че до някъде отношенията между Вашите родители и развоя на брака им, наподобяват или започват да наподобяват новото Ви семейство. Споделяте, че идвате от семейство "с чести скандали и драми относно работата и отношенията", "След повече от 25 годишен брак обаче родителите ми се разделиха". Каква е била причината за раздялата им на фона на успешния бизнес и близостта по между им? Отговорът на този въпрос е важен за Вас! Ето я и аналогията - драми и скандали относно работа и отношения и между Вас и съпруга Ви.
Добрата новина е, че след като сме осъзнали сходните модели на поведение, ние можем съзнателно да решим дали искаме да ги повтаряме или не. Тоест, вие можете да повторите, образно казано, историята на родителите си или да я пренапишете по Ваш, различен и нов начин, като внесете промяна! Това става с помощта на терапия - лична или в двойката.

- "Още от самото начало на връзката ни имаше много различия." Има ли сходства между вас, какви са те? Какво ви свързва сега и какво ви е свързало в началото на връзката ви? Доста ми е трудно да открия в разказа Ви сходства или общи интереси/възгледи между вас, сякаш и до ден днешен различията са доста, както в началото на връзката...още повече, че самата казвате накрая: "аз виждам живота по друг начин с друг мироглед". Помислете все пак има ли някакви сходства, нещо, по което си приличате...

- Позициите "родител-дете"/доминиращ-подчинен. Когато един от партньорите има поведение на критикуващ, осъждащ, обвиняващ, той е в ролята на "родител". Когато другия партньор е осъждан, критикуван, обвиняван, той е в "детска" позиция.  И този модел продължава, докато не се появи позицията на "възрастния". Това става с помощта на терапия в двойката или лична терапия само с единия от партньорите. Често е достатъчно дори само единия да влезне в позицията на възрастен, за да се отрази това и на другия партньор!

-  "Как се живее във вина и с човек на който все си му виновен и крив за нещо" - така зададен въпроса, отговорът е - трудно и болезнено! Но може да се живее по-добре като ришите съзнателно да откажете да поемате вина за неща, за които не смятате, че  сте виновна. Тоест, да си зададете въпроса "Това моя отговорност ли е или не?" И ако установите, че определено нещо не е Ваша отговорност, да оставите партньора Ви да поеме своята отговорност. Това се случва като се опитате да влезнете в позиция на зрели възрастни. Това е дълъг и не лесен процес, но дава изключително голяма стойност и благодатно развитие на отношенията!

Успех,
Петя Георгиева
Виж целия пост
# 37
Здравейте!!! Как да се справя със случилото ми се нещастие. Загубих съпруга си преди 1 година.Опитвам се да съм силна, но не ми се получава .Не съм се затворила в себе си, излизам навън с приятели, но непрекъснато мисля за това. Имам деца и вместо аз да съм им опора, те непрекъснато ме гледат как аз страдам.Мислела съм си ,че съм силен човек, но не мога да се справя

Здравейте, скъпа DANI Z,

Позволете на себе си да бъдете слаба, позволете си да спрете да се опитвате да бъдете винаги силна. Това да признаем, че се чувстваме тъжни и да си дадем определено време и възможност да скърбим от загубата е важна част от "лекуването" ни и преминаването през болката! Когато сме загубили скъп човек, е важно да преминем по здравословен начин през този процес, като си позволим да изживеем различните му етапи. Единият от тях е именно тъгуването. Това се случва и в терапия с помощта на специалист.
Дайте си тази възможност да покажете истинските си емоции и бъдете спокойна, че когато настъпи момента, това ще премине и ще можете да бъдете отново силна!

Успех,
Петя Г.
Виж целия пост
# 38
Благодаря ви
Виж целия пост
# 39
Здравейте, с мъжa ми имаме дете на три години и половина. Винаги сме имали различия относно възпитанието на детето, проблеми в комуникацията помежду ни. За да се установи къде грешим, ми е ясно, че си трябва задълбочен анализ, но това което мен ме тревожи е, че детето и аз сме все на заден план. Приоритетна е работата, проблемите и ако остане време ние. Аз съм разбираща, но в един момент ставам гневна. Ще ви дам конкретен пример от сегашната ситуация. Баща му имаше дългогодишно онкологично заболяване,  за да не бъде майка му сама в това изпитание, той не беше вкъщи месец. След дългото боледуване, човекът почина. Аз очаквах, че все пак ще си дойде след някой друг ден, но той реши да стои там, докато не започне работа от другата седмица. Та както бях разбираща и състрадателна, сега съм ядосана. Напълно съм наясно, че в момента разговори за неговото отсъствие е абсурдно да водя, но се чувствам пренебрегната и сама. Стои при майка си, сестра си, племенниците, целият си род. Разбирам, че явно има нужда, прави го и заради майка си. Той е много отдаден и отговорен син, но това пренебрегване на нас ми е болно. Забравя да се обади дори по телефона. В годините е стоял въпросът къде сме ние като приоритет и той е казвал, че приоритетът е за нуждаещия се. Та в този ред на мисли сега приоритетът ще е майка му, има вероятност да живеем заедно. Та приоритетно аз се чувствам никъде. Пиша ви, защото се чудя аз ли греша в претенциите си и нуждите си. Не е ли нормално все пак приоритет да е твоето семейство, което си създал? Не е ли нормално да искаш да чуеш поне детето си. Казва, че първия път се е развел с жена си, защото е пренебрегвал нейните нужди за сметка на тези на майка си. Та тук се повтаря познатия сценарий, но вече след 20 години.
Виж целия пост
# 40
Здравейте, с мъжa ми имаме дете на три години и половина. Винаги сме имали различия относно възпитанието на детето, проблеми в комуникацията помежду ни. За да се установи къде грешим, ми е ясно, че си трябва задълбочен анализ, но това което мен ме тревожи е, че детето и аз сме все на заден план. Приоритетна е работата, проблемите и ако остане време ние. Аз съм разбираща, но в един момент ставам гневна. Ще ви дам конкретен пример от сегашната ситуация. Баща му имаше дългогодишно онкологично заболяване,  за да не бъде майка му сама в това изпитание, той не беше вкъщи месец. След дългото боледуване, човекът почина. Аз очаквах, че все пак ще си дойде след някой друг ден, но той реши да стои там, докато не започне работа от другата седмица. Та както бях разбираща и състрадателна, сега съм ядосана. Напълно съм наясно, че в момента разговори за неговото отсъствие е абсурдно да водя, но се чувствам пренебрегната и сама. Стои при майка си, сестра си, племенниците, целият си род. Разбирам, че явно има нужда, прави го и заради майка си. Той е много отдаден и отговорен син, но това пренебрегване на нас ми е болно. Забравя да се обади дори по телефона. В годините е стоял въпросът къде сме ние като приоритет и той е казвал, че приоритетът е за нуждаещия се. Та в този ред на мисли сега приоритетът ще е майка му, има вероятност да живеем заедно. Та приоритетно аз се чувствам никъде. Пиша ви, защото се чудя аз ли греша в претенциите си и нуждите си. Не е ли нормално все пак приоритет да е твоето семейство, което си създал? Не е ли нормално да искаш да чуеш поне детето си. Казва, че първия път се е развел с жена си, защото е пренебрегвал нейните нужди за сметка на тези на майка си. Та тук се повтаря познатия сценарий, но вече след 20 години.

Здравейте, mia1,

Позволете ми да започна отзад напред. За съжаление, понякога дори и след 20 години има модели, които не се променят, ако са неосъзнати. Споделяте, че съпругът ви има предишен развод поради пренебрегване на нуждите на жена си за сметка на тези на майка си. Не става ясно кой е поискал/инициирал развода - мъжа ви или бившата му жена? Незнам също така на каква възраст сте Вие и съпругът Ви, но при него явно има някаква зависимост или нещо друго неотработено в отношенията майка-син, което да не му позволява да влезе в ролята на зрял възрастен.

Казвате, че според неговата нагласа приоритета е за нуждаещия се, а какво би се случило, ако в даден момент няма "нуждаещ се", тогава какъв ще е приоритета? Много често в отношенията си с другите ние функционираме в една от трите роли - на спасител, на жертва и на агресор, понякога и редувайки ги. За щастие, има изход от този деструктивен модел.  

Но сега нека преминем към конкретната наистина кризисна ситуация със загубата на баща му. Това е тежък момент и е нормално той за определен период от време да е до майка си и да й е опора, което пък изисква търпение, приемане и разбиране от Ваша страна, което Вие проявявате. Нормално е обаче и друго - да имате смесени емоции - от една страна да изпитвате състрадание, разбиране, от друга страна гняв и раздразнение. Последните емоции се отключват сега, но това са емоции, които доколкото разбирам е имало и преди загубата на баща му. Тоест проблема с приоритетите не идва сега, а е съществувал дори преди и в предишния брак на мъжа Ви.

Ето няколко въпроса за размисъл (не е нужно да ми отговаряте):
- Преди болестта на баща му и респективно загубата му кое е било приоритет за мъжа Ви?
- Ако няма "нуждаещ се" тоест ако никой не се нуждае от помощ, кой тогава би бил приоритет за мъжа Ви?

Моята препоръка:
Опитайте се да фокусирате вниманието си повече върху това да превърнете себе си в приоритет за самите Вас. Започнете да си давате най-напред сама на себе си любовта, вниманието, важността, ценността, които искате да получавате от мъжа си. Посрещайте и заявявайте спокойно и добронамерено своите нужди и нуждите на детето.  По този начин той ще може ясно да види и разбере това, което искате и все пак, ако за него семейството, което е създал, е ценност, на която държи, той ще направи необходимото.

Успех и оставам на разположение,
Петя
Виж целия пост
# 41
Благодаря за съветите!
Виж целия пост
# 42
Здравейте,обръщам се към за съвет и може би,за да погледна друга страна нещата. На 24 години съм. Била съм два пъти с депресия,когато излезнах от пубертета и след сватбата ми с мъжа ми. Не знам дали,защото както казват хората след еуфорията ти става мъчно. Но се справих бързо с тях. След това имах паник атаки когато баба ми се разболя. В детството ми също не съм имала добри моменти,но за сметка на това със съптуга ми се разбираме и обичаме както в началото. От 11 год. Сме заедно и 5 год откакто сме женени. Миналата година разбрахме,че сме за ин витро . Заминахме за Турция,като един път на отиване пилучих пак ПА,като отадва не бях имала. Но това се дължи може би,защото първия път на прегледа припаднах.Забременях,бяхме изключ. щастливи,но не знам дали е от едното хапче,което приемах се почуствах зле и ми се плачеше,гадеше,спеше като цяло си пише,че има странични ефекти.9г.с направих  спинтанен аборт и ми беше доста мъчно. Сега смятаме пак да ходим. Но имам някакъв страх,да не се депресирам,да не получа ПА,дали няма да съм с депресия по време на бременност или следродилна. А това  е нещото,което най-много искам и най-много ме  е страх,дори точно не мога да разбера от кое ме е страх. Като цяло съм притеснителна откато получих ПА,а преди не бях такава. Страх ме е ако забременя да не вземе да умре някой мой близък да се стресна,да стане нещо на бебето. Супер много ги мисля нещата,а не ми се ще. Имам жекание да изкарам една спокойна и щастлива бременност от психическа гледна точка. Понякога се обвинявам за това,че не съм като другите.
Виж целия пост
# 43
Здравейте ,
  
Живея с партньора си от 3 години и вече съм бременна в 7 месец, но зачестяха кавгите на тема “вашите и нашите “

Покрай коронавируса ни се наложи да работим от дома и това създава допълнително напрежение.
Понякога се караме за глупости, а той никога не отстъпва независимо от товс да че съм бременна. Даже от както забременях стана и по-изнервен и усещам, че прага му на търпимост се снижи.
Във всеки спор се стига до израза “ще те хвана за ръката и ще те изхвърля” или “скоро мен няма да ме има и ще видиш какво е”. През останалото време е най-грижовния човек, но нали тази промяна по време на спорове ми идва в повече.
Колкото и както и да говоря с него се стига до това “ти ме предизвикваш затова става така”

Знам че съм по - чуствителна и по-изнервена заради бременността, която при мен протича тежко и с проблеми, но той не го осъзнава.

Още в началото на връзката ме помоли да няма ваши и наши и да не е между мен и майка му. Съгласих се, но последно време той прави именно това - вашите така , вашите онака.. а за грижите покрай бременнноста и раждането нашите ни помагат само финансово и психически (и преди бременноста си беше така, но никога не съм натяквала за това). За техните всичко е ок и проблемите покрай бременноста се дължат на мен, по-скоро на тва че не ям “за двама”.
В ново жилище сме повече от годиня но нито веднъж техните не са ни идвали на гости , а нашите са в испания и въпреки това ни посетиха няколко пъти. Но се очаква през седмица да пътуваме при техните, въпреки че сто пъти казах, че ми е забранено да пътувам, но никога не съм го ограничавала него да го прави.
След последния спор се стигна до това да ми каже , да не говоря със семейсвото си и тн, просто не издържах и аз изредих нещата които не ми харесват в техните. С в същото време той винаги е на “разположение”. 

След месец и половина брат му ще има сватба а на мен не ми се пътува в деветия месец, не знам как да го кажа и как да се избегне скандала.
Виж целия пост
# 44
Здравейте,обръщам се към за съвет и може би,за да погледна друга страна нещата. На 24 години съм. Била съм два пъти с депресия,когато излезнах от пубертета и след сватбата ми с мъжа ми. Не знам дали,защото както казват хората след еуфорията ти става мъчно. Но се справих бързо с тях. След това имах паник атаки когато баба ми се разболя. В детството ми също не съм имала добри моменти,но за сметка на това със съптуга ми се разбираме и обичаме както в началото. От 11 год. Сме заедно и 5 год откакто сме женени. Миналата година разбрахме,че сме за ин витро . Заминахме за Турция,като един път на отиване пилучих пак ПА,като отадва не бях имала. Но това се дължи може би,защото първия път на прегледа припаднах.Забременях,бяхме изключ. щастливи,но не знам дали е от едното хапче,което приемах се почуствах зле и ми се плачеше,гадеше,спеше като цяло си пише,че има странични ефекти.9г.с направих  спинтанен аборт и ми беше доста мъчно. Сега смятаме пак да ходим. Но имам някакъв страх,да не се депресирам,да не получа ПА,дали няма да съм с депресия по време на бременност или следродилна. А това  е нещото,което най-много искам и най-много ме  е страх,дори точно не мога да разбера от кое ме е страх. Като цяло съм притеснителна откато получих ПА,а преди не бях такава. Страх ме е ако забременя да не вземе да умре някой мой близък да се стресна,да стане нещо на бебето. Супер много ги мисля нещата,а не ми се ще. Имам жекание да изкарам една спокойна и щастлива бременност от психическа гледна точка. Понякога се обвинявам за това,че не съм като другите.

Здравейте, Djordjiq1,

Когато паник атаката се появи, това на практика показва, че има нещо в начина ни на живот или поведение, което се нуждае от промяна. ПА дава сигнал, тя е като светеща лампа, че не можем повече да продължаваме да живеем по определен начин, показва, че нещо трябва да се промени, че някъде нещо не е ок за самите нас. Споделяте, че няколко пъти сте преживявали ПА и депресии, а доколкото разбирам, това се е случвало в много важни и ключови моменти за Вас - след сватбата, при разболяване на баба Ви, на път за ин витро процедура. Страхът и притесненията да не се случи същото отново и да не се повтори лошия сценарий са напълно нормални, особено когато обмисляте бъдеща бременност.

Моята препоръка е най-напред да пренасочите мислите и вниманието си. Опитайте се да се фокусирате върху всичко онова, което Ви помага и кара да се чувствате сигурна, спокойна, щастлива, вместо върху страха да не се случи пак ПА или депресията. Също така, обърнете се искрено към себе си със следните няколко въпроса:

- Какво в начина ми на живот ме натоварва/наранява/напряга?
- Мога ли да променя нещо?
- Какво може да ме накара да се чувствам по-добре и по-спокойна?

Пожелавам Ви една наистина спокойна и щастлива бъдеща бременност!

Успех,
Петя
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия