Кога решихте да имате деца + други сходни въпроси

За бебе екстрите изобщо не се притеснявай,даже и да можеш да си  позволиш скъпа количка,не си струва-ползва се няколко месеца и после се изхвърля,а ако е зимно бебето много рядко.И евтината върши същата работа.С дрешките е същото-скъпи,евтини докато се усетиш и станали малки и купуваш други.

Май дойде и моят ред да споделя по нещо.
5К общ доход (не знам как са разпределени) не е никак лошо дори за хора под наем в София. Ние например не стигаме тази сума и сме под наем, но не в столицата и това е една от основните причини да не искам дете скоро. А след 2 месеца правя 27.
Така или иначе съм решила лично аз още преди да се обвържа сериозно, че няма да имам деца докато не си взема/вземем жилище. За мен това е първостепенно, от друга страна не бих родила деца и без годеж минимум. Бих искала граждански брак, без църковен, защото не съм християнка и разбира се, защото нямаме възможност за това...
А иначе преди 2 дни се засякох случайно със стар колега, който очаква детенце от жена си, преместили са се извън града във вилата на родителите им и си живеят там. Уредили са си живота на този етап така, че да име  удобно и са относително близко до града.
Да ви кажа много мислих напоследък по тази тема и стигнах до един важен извод: първо мъжът трябва да узрее за деца, на жената ѝ трябва по-малко време и подготовка, така или иначе ни е заложено да имаме майчински инстинкт и грижите основно падат върху нас. В този контекст си мисля дали моят приятел например би се грижил за дете след работа, би си ограничил свободното време, би преглътнал някои свои желания и би поставил на първо място детето, защото няма какво да се лъжем, че всичко това е нужно от страна на родителите. Не бих искала аз да съм единствената, която да върти къщата, да гледа детето и ако може да работи (а съня кога?), защото да не му тежи на него, а той да се върне много уморен от работа, да се опъне и да не обърне внимание на малкото вкъщи.

sunkissed_kate, рано е според мен 24 за деца, още повече, ако се чудиш. Имаш поне още 3-4 годинки спокойно да се наслаждаваш на живота, без да се напрягаш с мисли искам ли или не искам.

bethefirst, задаването на въпроси дали относно мъжа до теб е доста смущаващо...... Първото ни "дете" беше куче и видях, че този мъж е изключително грижовен и отговорен.

Ако зависеше само от моята окъзнатост и досега нямаше да имам деца, а вече наближава възрастта да ставам баба 😀

Дете без брак обаче не бих родила. Не и преди 35+, когато бих гонила последния влак.

къде има въпроси и кое е смущаващо, не разбрах

Ами ето тук
Според мен трябва да си наясно с тези неща, дори и да няма бебе. То се вижда и усеща, дали човекът до теб ще бъде добър баща. Смущаващо е, че си задаваш такива въпроси, особено ако сте от доста време заедно.

не знам как се вижда и усеща, явно на мен ми липсва някакъв механизъм за интерпретация на тази информация

bethefirst, така си го написала, все едно приятелят ти е свободолюбив, гледа основно себе си, държи да си върши негови занимания и не се включва много в домакинството. Ако е така и не е грешка в интерпретацията, трябва да ти светне голяма червена лампа.

Да, бъдещият баща трябва да е отговорен и готов за всичко, което следва след раждането. Колкото и да сме "машини" майките, вероятността да се справиш изцяло сама без да си изнервена, е малка.

Да ви кажа и аз бях по същия начин. Първо работа, жилище, сватба. Е, да ама ако не дойдат тези неща какво? Ще чакаш докато се случи. Аз исках първото ми дете да е преди 30 години, не знам така си поставях като граница. Условието ми обаче беше брак-не мога да направя този компромис, за мен това беше много важно. В мъжа съмнения съм нямала, по-скоро в себе си-не съм готова, как ще се справям. Доходите също не са определящи, разбира се, че е хубаво да са повече, но далеч с по-малко се оправят хората. Те не са константа. Жилището-и до днес нямаме собствено, живеем при моите родители, на наш етаж, те много ми помагат. Искахме да се отделим, но се отказахме, защото няма да платя цената на апартамент в София, които в момента са нереални и завишени, пък и каквото и да си говорим не всеки може да купи жилище ей така, не става. Към днешна дата това, че се отказахме беше най-доброто ни решение. Извън града сме и ние и ни е много добре.
Не сме се отказали от идеята за свое жилище, просто не ми е на всяка цена. И няма да е апартамент, защото е тясно и не бих живяла вече в такъв.
Затова и според мен времето си минава и никога не ставаш готов за родителството. Аз родих на 28 и от днешна гледна точка ми се искаше да бях го направила по-рано.
Много е важен обаче мъжа, защото аз не съм на мнение, че жената е длъжна да прави всичко-дете да гледа, къща да върти, на работа да ходи. Ако не беше този мъж до мен, не знам как бих се оправила. Всичко ни е поделено по равно, но наблюдавам, че в много семейства главно жената отнася и това не ми допада. При мен проблема е друг-аз съм голям егоист, имам потребности и лични неща и хобита, които искам да задоволявам, затова и с детето ми е много трудно-признавам. Трябва да има баланс между задълженията, защото иначе ще луднеш.

И аз съм на мнение, че нещата не винаги се получават по учебник и това съвсем не е лошо. За мен най-важното беше да съм сигурна в мъжа до мен. За справка - родих на 22г, тъкмо бях започнала четвърти курс в университета, ММ работеше в не много стабилна компания, а аз получавах социално майчинство, защото нямах достатъчно стаж с трудов договор. Имахме скромна сватба с трийсетина гости, а аз бях вече в началото на осми месец. В началото живеехме с брат ми, а сега сме при родителите на съпруга ми. Естествено, имали сме нашите трудности, понякога сме били на ръба на финансовите ни възможности, но бяхме заедно, сплотени и се справихме. Ето ни сега - детето е на 2г8м, ММ започна нова работа и сега е мениджър във фирмата с доста стабилни доходи, аз започнах на позиция, която ми харесва и получавам добра заплата, а детето ходи на детска ясла. Естествено, не препоръчвам съжителство със свекър и свекърва, но и не отричам, че ни помагат, когато се налага, въпреки че като цяло сами си гледаме детето. Сега изчакваме още няколко месеца да натрупаме спестявания и ще кандидатстваме за ипотечен кредит.
С цялото това обяснение исках да кажа, че съм съгласна, че не винаги се следва тенденцията работа-жилище-годеж-сватба-дете. Минахме по съвсем различен ред, но сме щастливи заедно и имам подкрепата на човека до мен.

Цял ден ръководителят на проекта ме вика като сервитьорка. Вече ми иде да му кресна, че не съм обслужващ персонал и нещо като му трябва да дойде той. На всичкото отгоре имаме две попълнения, които не владеят езика особено добре и ще ме пращат с тях да превеждам. Знам колко е гадно да не можеш да се изкажеш, обаче наистина се притеснявам дали ще ми издържат нервите да повтарям едно и също и да очаквам блясъка на разбирането в погледа.

Явно нещо в мен е сбъркано, обаче не мога да разбера, защо брака е толкова ключов. Искам сватба, но за мен е глезотия, за да си се порадвам на момента. С или без нея, живота ми няма да има голяма разлика.
За мен е много по-важно да знам, че съм достатъчно зряла и имам финансовата стабилност, за да дам добър живот и възпитание и възможности на децата си. Някакси това да им да широк мироглед, възпитание и добродетели, да мога да си позволя добро образование, здравеопазване, жилище и тн. ми е много по-важно. Най-малкото всичко се случва. Ако лежа на нечии ръце и не мога да се справя сама с дете, не бих се замислила. Не разбирам един подпис между двама човека с какво ще окаже влияние.

И аз съм на същото мнение за брака, но мъжът ми много държеше и реших, ще му "угодя".

Айде да пиша, като човек, за когото брака беше много важен.
От моя гледна точка е въпрос на някакъв вид психологическа травма насадена от семейството. При мен беше ... не едностранно.
От една страна консервативни вярвания на родителите ми, че не е ОК деца без брак. Не, че реално биха могли да ме спат, ако бях решила друго.
От друга страна по-лошото. Ако няма брак, значи този човек може би дори не те иска, значи всичко е може би просто случайност, може би случайно е с теб и случайно сте създали дете и той едва ли не е бил принуден да се примири с някаква грешка и да продължи нежелано съжителство, заради детето.
Сега /може би и тогава/ знам, че това са пълни простотии. Тогава съм си въобразявала, че предложението за брак и самия брак е гаранция за обич към мен, а не към дете и притискане от обстоятелства и т.н. В крайна сметка гаранции няма и бракове и съжителства се случват и без обич и после се разпадат и т.н.
Повече да не обяснявам, че не е приятна тема.