Как се върнахте на работа след майчинство

Абе и аз не бих възприела добре мъжът ми да каже, че тежестта от боледуването на детето ще изнеса само аз, докато си работя стандартната работа, а той ще си кара както преди. Заплатата тук роля не играе според мен.

Екак "докато" си работиш?! Смисъл като си в болничен, да искат да работиш ли? Нещо не схващам ... Това би означавало проблем с работодателя и ниужда от смяна на работата

Ами Мис Чичи това е казала - ще работи И ще гледа детето, болно при това. Дано не бъркам потребителката, но другаде май беше споделяла, че сама си гледа детето с минимална помощ, докато работи за себе си и то същото, което мъжът й работи на заплата.

За мен гледането на дете е изморително, по-изморително от прилично платената ми работа. Откакто се върнах на работа на половинка работен ден, се почувствах отново човек. Това ако не си гледаш детето мятайки му един телефон или таблет да се самоотглежда и не пиеш кафе до площадката, докато то се учи само да оцелява.

С мъжа ми сме служители, заплатите горе-долу еднакви. Редуваме се кой да взима болничен. И аз не бих била много щастлива мъжът ми да каже, че все аз трябва да взимам болничен. Все пак детето е на двамата.

Това с болничният зависи от ролите в семейството.
Има семейства, в които отговорностите са разпределени и всеки се чувства отговорен за отглеждането на детето физически, не с пари.
Независимо от заплатата.
Има семейства, аз имам няколко в офиса, в които болничен взема само бащата. Това е била сделката да им родят дете.
Има семейства, построени върху факта, че жената работи държавна работа, с малка заплата и отсъствията се подразбират. Жените работят, да им тече стаж. Мъжът изкарва пари.

Ще се абстрахирам от темата за доходите и ще коментирам болничните. Винаги аз съм взимала болнични и аз съм лежала в болница с детето 3 пъти, никога бащата. Аз съм майка и никога не съм си помисляла някой друг да гледа болното ми дете. Аз ще се побъркам, ако знам, че има температура или че пие антибиотик и да ходя на работа. Просто изключено, при нас това не подлежи изобщо на коментар, винаги аз съм на първа линия. Аз взимам решенията за лечението в 99%. Единствените изключения правя, когато става дума само за хрема или след като е минала острата фаза и детето трябва да постои още 2-3 дни у дома. Тогава допускам свекърва ми или бащата да я гледат, това се случи чак около 5-та година. Не искам да съдя никой, но в подобни ситуации да се търси равнопоставеност в задълженията....не го разбирам, мама си е мама и тогава никой не може да я замени.
П.С. Погледнах си предния коментар по темата, движа се по план. Вече имам още едно дете на 5 месеца, определено натрупания опит ме прави по-спокойна.

Аз си теоретизирам дребната още не е боледувала, след две седмици ще направи година и половина.

На мен ми се вижда желателно детето да има двама равнопоставени родители. Непредсказуем е животът и утре не се знае какво ни чака, важно е мъжът ми да й е родител в пълния смисъл на думата. Това става с практика, непосредствено физическо обгрижване на детето.

Аз затова и не харесвам (за мен персонално, другите не ме вълнува как живеят) семейния модел в стил единият изкарва парите, другият полага грижи за семейството. Да не говорим пък за случаи, където жената и изкарва пари, и се грижи за семейството, че и обгрижва другото дете - мъжа си.

Това горното е теория. На практика кърмя и дребното е залепено за мен. Период, мъжът ми полага усилия и все някога ще се отплатят. Но сега не иска баща й да й даде вода, аз трябва

Ам нали разбирате, че някои неща са природно и еволюционно обусловени. Като това бебето да е залепено за мама. Това му е шансът за оцеляване, защото от нея идва храната му. И това няма нищо общо с патриархалния семеен модел.

Дъщеря ми е много привързана към баща си, имат силна връзка. Обикновено предпочита да ходи на площадката с него, да се храни с него, той да я къпе, да я води на ясла и т.н. Обаче в момента, в който се разболее рязко се сеща, че има майка. Иска само мен, друг не признава.

Не мислех да коментирам тук, но това мнение страшно много ме учуди! Нали става дума за бащата? Тоест за другия родител? Как няма да се справи? Че аз ако му нямам доверие за това... за какво въобще ще мога да му се доверя?

И аз не разбирам хем да се иска от бащата да е на линия, когато ни потрябва, хем да го сведем до нещо като донор на сперма и ходещо портмоне. Сега, ако бащата при вас е неадекватен и не може да му се има доверие, това е друго нещо.

Аз също много се учудвам на това мнение. Ако бащата е неадекватен, защо изобщо е избран за баща на детето? А ако е нормален и отговорен човек, светът ли ще свърши, ако и той се грижи за детето в тежки ситуации? Как ли се чувстват мъжете, които имат доброто желание да помагат, но са натирени в ъгъла от жените, които си мислят, че могат и разбират всичко?

Много голям капан е тази работа. Докато е бебе - ААА, то си иска само мама и в един момент - ама той бащата не може/не се справя/не осъзнава какво е грижата за дете. Ами разбира се че така се случва когато изобщо не му е даден шанс. Майка ми още се потриса когато чуе, че децата са с баща си - на 6 и 2 години. Ама как, ще се справи ли, да помагам ли и така нататък.
Обаче, ММ само дето не ги е кърмил - на мен ми беше супер важно да може да се справя сам - всичко се случва.
Въпреки това, основно аз съм човека с болничните и "работата" от вкъщи с болно дете. И ММ е взимал, но много рядко ако имам нещо много важно. Така сме се разбрали, нормално е, но за да ми каже Оправяй се аз няма да излизам, ще трябва минимум да е министър-председател.

Интересни изводи сте си направили, спестих си някои подробности в мнението, но сега ще бъда по-подробна. Мъжът ми е много далеч от определението "неадекватен", как изобщо решихте, че е такъв? Той е страхотен баща и съпруг,каката го обожава. Може да се справи с всичко,включва се в грижите колкото и когато може. В нашето семейство сме си разпределили някои задължения като изцяло мои ( напр.гледането на болно дете) и изцяло негови ( напр.подръжката на колите). Никой на никого не се сърди. Ние сме си равнопоставени партньори и родители, не знам защо решихте, че не допускам той да участва в грижите. Единствено, не взема болнични за гледане на дете. НО работи през 2 дни и при необходимост ( ако детето трябва да остане вкъщи), гледа я, ако ситуацията е сравнително лека и опира до капки за нос и спрей за гърло. Да не говорим, че в момента, той несъзнателно е поел доста от грижите за голямото дете, включително спи с нея от няколко месеца, докато аз съм се отдала на бебето. По-адекватен от това, не мога да искам, абсолютно ми е достатъчно. При мен го има и момента, че аз искам да държа нещата под мой контрол подсъзнателно и понеже съм професионално обременена( медицинско лице съм, с голям опит), той вижда, че това е моя много силна страна и не веднъж ми е казвал, че се справям отлично и съм винаги готова за всякакви ситуации. Така да се каже : по време на болнични съм във вихъра си на домашен терен.
Филомена, аз му имам доверие, но просто предпочитам аз да си свърша "черната работа".
Сега се замислям, колко от вас имат спомен кой ги е гледал, когато са били болни като деца? И си представете, че вие сте болно дете. Кой бихте искали да е до вас на първо място?

Първото ти мнение е изключително крайно. До такава степен, че ме провокира да пиша тук.
За въпроса ти - първо дядо, после татко. Мама и другият ми дядо даваха диагнозата и казваха какви да са медикаментите (лекари са), но явно е нямало начин да отсъстват от работата им. Докато дядо и татко открай време са си хоум офис.
В моето семейство с половината от болестите се заемаше таткото, другата половина си я поделяхме с бавачката по равно.