За емоционалната страна

Аз се отдавах на шопинг или чистене вкъщи след всеки неуспех. Ходехме на почивки след дълга почивка в Пампорово забременях. С мислене бебе не става душата и тялото трябва да си починат.

Aз се втурвах в планове за следващ опит

Аз плача два дни и след това се връщам на работа, това ме разсейва, но продължавам борбата не се отказвам лесно. Не е лесно да ставаш майка, но не и невъзможно. Пожелавам на всяка от нас да стане най добрата майка.

И аз се опитвам да мисля за предстоящото, но понякога напрягащите ситуации ти идват в повече. Като например познати започнат да те "съветват", че вече ти е време, какво чакате, да ти казват, че няма смисъл да мислите толкова за пари и работа и разни подобни, без въобще да са наясно със ситуацията. Как да им отговориш? Не съм от тези, които обсъждат такива неща с почти никой и не искам да знаят. Другото, което много ми въздейства е, че една от най-добрите ми приятелки забременява. Не че не се радвам за нея, проблема е, че при първата беше доста дразнеща, а сега май е по-зле. Просто доста ме натоварват несъобразителните и коментари - "много ми се спи откакто съм бременна", "това стана откакто забременях", "сега като забременях тр да направя онова" и други такива. Нямам против да обсъждаме някои неща, но други ми идват в повече.

Ние не успяхме да преодолеем неуспехите и се разделихме. Сега не мисля за това, причината е в мен /тубарен фактор/ и без ин витро няма как да стана майка. Но не го мисля за сега, искам да си почина от всичко, което ми се е случило последните 6 години.

Всеки неуспех приемах трудно, но след време се опитвах да потърся положителното в ситуацията. В крайна сметка забременях след трети опит инвитро, а година и половина след раждането на детето, забременях и естествено напълно неочаквано. Сега съм с две малки деца, а до преди три години мислех, че никога няма да бъда майка. Та, момичета, не се знае какво е подготвил живота за всяка една от нас.

Di@, чудесна тема. Аз започнах с инсеминации. В началто - първите две- се оправях за 3 дни. Върна се на работа , там се разсея и бива. Но след третата неуспешна, просто рухнах. Плачех на работа, на отиване, на връщане, там. Вечер. Майка прави кифлички у тях,  аз почвам да плача, защото си мисля ех каква прекрасна баба би била, а аз не мога да я направя баба. Ей така. После си реших , че ще действам ин витро и сега съм по- добре. Почивам този месец да ми се наместят хормоните. Понеже след 3 инсета малко ми се ошашавиха . То и Затова се отложи четвъртото. Ами това е. Трудно е много. Много. Но в крайна сметка ще опитвам докато мога. И се надявам да се получи. Пожелавам го на всички!

Пътят не е лесен преживяла съм доста. И сега след време като ги погледна моите две породени които чаках доста дълго 13 г радвам ,че не съм се отказала от мечтата да имам деца. За раздяла не сме и помислили за миг просто чакахме онзи щастлив ден в който ще видим две черти сакче тупкащо сърце и т.н.
Надежда винаги има не се от казвайте.🍀

Емоционалната страна на нещата е най-трудната. Не се пазим от почти 9 години. Бях сигурна, че поискаме ли го, ще стане веднага. Помня как плаках, когато ми идваше първите месеци. После с течение на времето лека по лека претръпнах. Давех се в работа,  за да не го мисля. Минаха 5 години, в които излизаха разни проблеми, отстранявахме ги и все си казвах - ето, сега вече ще стане. Но бебето не идваше. Преди 4 се обърнахме към репродуктивен специалист.  Оказа се, че ММ не може да има свои деца по ред здравословни причини. Много тежък емоционален момент беше и за двамата. Мина почти година, докато успеем да се съвземем от шока и да се върнем при лекаря. Бяхме решили - ползваме донор. Последва дълго, почти 2 годишно лечение при мен от бактерии, които непрекъснато излизаха. Колкото хапчета изпих, 100 пъти повече сълзи изплаках. Миналата година плаках с глас,  когато излезе първата чиста МБ. Направихме ЦС, всичко ОК и започнахме да готвим инсе. Лъч надежда, че нещо правим, нещо се случва. Иии крах - денят преди инсето отново лоша МБ. Рев, сълзи, сополи, изнервени моменти, караници за глупости... Минаха Коледните празници, поредните самотни и тъжни празници, само ние, без детски глъч или поне надежда, че ще стане за следващата Коледа. И така, февруари отново лъч надежда. Всичко е ОК, направихме инсето и 2 дни по-късно обявиха локдауна. Започнаха страхове,  въпроси,  притеснения от неясното бъдеще и от новото. Питах се и сега, ако стане, какво правим. Не знаех дали искам да стане, или не. През 20-те дни, в които чаках теста, се лутах от "много го искам", до "безкрайно ме е страх". Не стана...Плаках много, не знам от мъка, че не е станало или от облекчение. Лятото мина, емоциите позатихнаха, започнахме подготовка за ново инсе. Отново тревоги, въпросителни, очакване, надежда. И...нищо, отново разочарование. Поплаках си, но този път се съвзех бързо. На третия ден след отрицателен тест бяхме при нов специалист, в нова болница. И хоп, изскочи проблем - лоша ЦС, въпреки че в заключението на рентгенолога пишеше, че е ОК. Тук разумът бързо надделя, емоцията сякаш затихна. След седмица вече бяхме направили предложеното ми от лекаря лапаро, а след още 3 вече си знаехме присъдата - минимален шанс да стане без инвитро. В момента съм в стимулация и сълзите се стичат по бузите ми, докато пиша това.
Годпод ни изпитва, за пореден път. За тези 9 години научих едно за себе си - да се обръщам към Него винаги, когато ми е трудно. Да отида на църква, да се помоля от сърце и да се надявам, че Той ще ни помогне да минем през това изпитание. Момичета,  не губете вярата си, рано или късно ще получим тази благословия да бъдем майки и да зарадваме близките си. Всички ние сме много силни жени. За да ни се дават тези изпитания, ние можем да ги преодолеем и това става с много вяра и любов.
Бъдете благословени и нека Господ да бди над вас и семействата ви.

И аз да се включа сред вас, смели и борбени жени. Естествено, няма универсален начин за справяне с отрицателните емоции, но ми се иска да споделя и своя опит.

Нашата борба продължи 8 години - две в естествени опити, 6 по клиники. Направихме 6 стимулирани ин витро процедури и още много опити на естествен цикъл.

Никога проблемът не е бил мой или негов, винаги сме го възприемали като общ и дори не е ставало въпрос за раздяла. Ако мога да кажа, че от целият този ужас е излезнало нещо положително, то е че връзката ни се укрепи и стана още по-прекрасна.

В началото тръгнах наивно, едва ли не очаквах с едно ин витро да си произведем достатъчно дечурлига за един футболен отбор. Е, не стана. Разочарованието беше голямо, даже мисля че половинката го преживя по-тежко и от мен. В последствие претръпнахме и гледахме да живеем максимално нормално между процедурите - пътувания, концерти, виждания с приятели, градене на кариера и тн.

Подмятанията на роднитие ги оправих много бързо, след като обявих че имаме проблем и търсим лечение. Смятам, че няма какво да се крие, а и мнението на други хора не ме интересува. В последствие спрях да давам информация и обясних, че случи ли се нещо - всички ще бъдат информирани. Имало е злоба, имало е злорадстване на наш гръб, че даже ми се сърдиха в един момент че не тръгнах по врачки и други подобни шарлатани. Максимално намалих контактите с тези хора и решението повлия много добре на душевния ми мир.

Тази година забременях от последния опит ин витро на който реших да се подложа. И това се случи в края на октомври. Естествено, страховете са много. Пандемия е, аз вече съм на 36. Но когато е писано да се случи - нещата стават. Дано да е така до финал.

Това, което помогна страшно много е че винаги сме говорили открито с мъжа ми по този въпрос и не сме се обвинявали един друг. Знаейки, че сме екип и че се борим рамо до рамо ми е давало вяра и спокойствие. Също се научих да ценя нещата които имам, а не да се фокусирам върху липсата. Здрави сме, обичаме се, имам прекрасни родители, приятели и работа. Много хора се борят с къде по-страшни проблеми и някак запазват силата на духа си.

Дали съм имала периоди на рухване - абсолютно. Бях се закопала под дъното даже, особено първите три години. Но хората сме адаптивни същества и рано или късно отново започваме движение на горе. Не губете позитивизъм и не спирайте да живеете заради този проблем. Чувствайки се пълноценен и спокоен човек може да пребори абсолютно всичко.

Ние от 10 години вече ни си пазим, бяхме решили ,че искаме дете, аз през месец- два при АГ, все нещо ми има МЦ на 3 месеца, нередовен болезнен, хормони не в норма, изпратиха ме на ендокринолог, там излезе проблема Хашимото, пратиха ме в къщи с хапчета и ми казаха да си живея живота и че бебето ще стане без да го мисля. Така по течението я карахме 2 години, като през това време аз се опитвах да вкарам ТСХ в норма, за да имам шанс да забременея, смених 3 ма ендокринолога, докато намеря моя лекар. Изчетох дума ти книги и чужди сайтове за този проблем и почнах сама да се изследвам за дефицити, да попълвам, да се изследвам за бактерии и какво ли още не, през месец два бях в лабораторията за нещо,най накрая с режим и добавки всичко с ЩЗ си дойде на място. С триста зора накарах ММ да си направи СГ, много скандали и разочарования от отказа му, да се изследва, а той има ужасен страх от болници, клиники и подобни. Както и да е направи я и проблем, лоша морфология. Отидохме при д-р Л.Бойчев в Тутракан за консултация, аз с папка изследвания половината не нужни, само хормоните бяха в полза, почнахме от начало, лечение на ММ + добавки и за мен. Направи ЦС и ужас тръбите са непроходими или частично проходими със сраствания, естествено забременяване не може да се получи. Не си спомням да съм била в шок от това, някак си очаквах, но ММ беше абсолютно шокиран от коментара за СГ, и ме беше засегнато егото, но го преодоляхме.
Направихме хистероскопия декември 2018, за полип, юли 2019 беше стимулацията, на 3 август 2019 пункцията, от 8 фуликула 3 яйцеклетки годни за оплождане, нито една не оплодена, като получих обаждането, бяхме с ММ и пиехме кафе, по горчиво кафе нямам в живота си, с ИКСИ нищо направо бях срината, не знаех къде съм, имах чувството, че ме разкъсват от вътре, и аз и ММ плакахме, аз със глас, толкова рев не си спомням да съм ревала за нещо преди. Отне ни година докато бяхме емоционално и финансово подготвени за втория опит, първо беше за март но Ковид се появи на сцената, ММ остана без работа, беше тежко но го преодоляхме. Дойде септември 2020, нова снимулация- с по различни дози, повече следене, съответно аз при свекърва ми която живее по близо до клиниката, ММ във Варна на работа, аз ходя сутрин в клиниката давам кръв, след обяд преглед, всичко беше добре, на 27.09 ми беше пункцията, извадихме 27 фуликула, 23 яйцеклетки годни за оплождане, използваха МАКС + ИКСИ, за да имат по голям шанс за оплождане, оплодиха се 19, до 5 ден стигнаха 10, трансфер на 2.10, на 19.10 бяхме дай качествените сливите хора на земята, ЧХГ 100,10, бреммена съм за първи път ☺️, на 3.11 не отговаря на седмицата, на 13.11 втори преглед няма развитие плодния сак е празен, на 18.11 абразио, позволих си да плача само след първия преглед и след като излязох от упойка, това не беше нашия опит, но имаме още 8 снежинки който ни чакат, д-ра беше категоричен, че това е много добре, от първия опит да се хване, и следващия ще е нашия.
В действителност знам, че не става така, но надеждата е странно нещо, води собствен живот. Вярвам, че ще бъда майка независимо какво ми коства.
Иначе в дълбоко отчаяние и умопомрачение съм си мислела да открадна бебе, естествено не го направих но и това ми е минавало през главата, на моменти си мисля, че откачам, но е в реда на нещата.
Никой друг не разбира през какво минаваме, няма значение колко съчувстват и са съпричастни, само хора който минават през същото могат да разберат, благодаря че Ви има 🤗😘.

Ще стане, момичета. Аз родих първото дете няколко месеца преди да навърша 40 г. Второто се роди преди 10 дни. Вече съм на 42 години. Както писах по-назад в темата, втория път естествено забременяване. Изкарах една сравнително лека бременност без лекарства. Всички знаете при процедури какво тъпкане с хормони е.

Ние всички знаем, че рано или късно ще стане, факт.
Темата доколкото виждам е за емоционалното здраве в двойката по време на не лекия път инвитро.
Честито да са Ви здрави дечицата.

Ами, смятам, че истории като моята биха вдъхнали кураж, надежда. Всички страдат и всички преживяват тежко разочарованията. Жалко, че има и много двойки, които не издържат на емоцианалния товар и се разделят.