Желанието да унижаваш

Нямам такива наблюдения. Виждала съм доста красиви девойки с грозни мъже или умни със строители, дюнерджии т.н. и са щастливи с тях. Може би говорите за нещо лично.

Също "аз съм си аз" никога не съм можела да разбера като съвет. Ами ако не харесваш това "Аз", но и не можеш да го промениш? (Изпадаш във вечни размишления и мрънкаш като мен)
За приятелския кръг - точно това ми беше идеята, не толкова да си споделя болежките - а че е част от човешката натура. Виждала съм как иначе добри хора, близки, виждайки, че могат да те наранят - го правят.
Благодаря, за съветите все пак. Сигурно е преодолимо след като толкова са били така, но са се поучупили. Но не знам, аз съм много критична към себе си. Точно това ми каза психологът - че си имам определен модел на държание, който искам да следвам и ако не се получи се чувствам гадно, а то не може да се получи, защото просто характерът ми не е такъв.

Дори, когато мъже унижават жена ли?
Айде, моля ти се! По-добре да не съм избирана от такива, че ще стана пишман!

Както каза някоя съфорумка в една от предишните теми мъжете не трябва да са по-красиви от нас, защото са направени ние да блестим до тях.
Само да попитам плахо, какво имате против "строителите"? Аз пък си падам много по такива. Ние в Канада им викаме constuction guys. И един такъв печели в пъти повече от Танграта с неговия кол център  (Покажи самочувствие, това не е унижение! lol). Да не говорим, че са синдикирани и се пенсионират рано, т.е. има време да се обикаля по света и у нас.
Eле пък и ако са контрактори, положението е направо несравнимо!

Танграта, усещате ли се как допринасяте. В един момент - мъжът трябва да си тежи на мястото, в следващия - обяснявате как вашите проблеми са по-големите. Не знам кой се прави на жертва, но точно до това води неизразявянето на уязвимост от време на време.

Нищо против нямам 💁‍♀️ имам някаква представа по това, което съм виждала. Просто не се виждам как ще обсъждаме медицина и философия заедно, а за мен е много важно да имаме общи интереси. Не искам да засягам никого!

"Аз съм си аз" и аз не го възприемам. Това е пораженческа и слаба позиция. Ако някои им върши работа ок, на мен не.
С психолог не съм разговарял. Може би ще е интересно.

С времето отчитам някои лимити. Винаги съм си мислел, че знам най-добре. Но се оказва, че понякога един психолог знае повече. Понякога пък, точно обратното. Психологът може да е основно да кара по теорията. А реалността и практиката понякога оборват теорията.
Т.е. може и да е прав псохолога, че някои неща не можеш да ги преодолееш. Но пък може и да не е прав. Докато не опиташ, не можеш да знаеш. Според мен, основната роля на психолога е да те води в практика, която ти е трудна и дори изглеждаща невъзможна. Но не и да ти казва, "това не може, онова не може".

Принципно, НЯМА действие, което да е напълно невъзможно за някого. Евентуално ограничението е в качественото и количествено изражение. Т.е. винаги можеш да се развиваш в общуването. И винаги би могла да си много по-добра, отколкото ако не се развиваш. Но вероятно никога няма да успееш да достигнеш наистина най-успешните в това личности. Дори и ако се трудиш колкото тях.

Както всяко друго изкуство, трябва да се съсредоточиш върху практика, анализ, освобождаване на страха и всякакви други негативни емоции. Понякога се налага да "скочиш в басейн" - изведнъж. Понякога става на стъпки. Това важи и за видове хора, с които общуваш, така и за неща, които казваш, правиш.
Перфекционизмът и страхът от не-съвършенство е най-големият ти враг. Приемаш, че си "никой", от гледна точка на егото. Всяко "представление" или изкуство започва с отричането на еговото "Аз". Замисли се, че си смъртна, и всеки ден е единствен.
Също, приеми, че каквото и да правиш, има хора, които са негативни и ще опитат да те наранят. Независимо дали "комуникираш" правилно и добре, дали си стойностен човек, с качества и тн.
Приеми и, че винаги има и други хора, които ще реагират позитивно и приемащо. Понякога не си личи кой човек от кой от 2та вида е. И трябва да се рискува.
Осъзнаването на собствената стойност намаля до минимум негативното чувство, предизвикано от други хора.
Но няма начин да се елиминира напълно. Ние сме социални животни. А и някои са по-чувствителни от други.

Може да потърсиш някакво комуникативно изкуство. Актьорско майсторство, например би било доста подходящо.

последното мнение не го разбрах много. Не казвам, че са по-големи проблемите ни. Но са по-големи конкретно със самочувствието. При жените по-големият проблем е красотата. И това, че чакат да бъдат избрани. Не твърдя, че ви е по-леко.
Неизразяването на уязвимост не подлежи на въпрос. Не мисля, че е по темата, обаче.
Това за правенето на жертва също ми е далечно и не знам как да го коментирам.

Не работя в кол център.

Благодаря за изчерпателния отговор! Наистина ли смяташ, че всичко може да бъде постигнато?Можеш ли от интроверт да станеш екстроверт напр? А за актьорското майсторство са ми се подигравали често, че съм дърво

От поне 10-15 години съм забравил тези термини "екстроверт-интроверт". Буквално!
Сещам се, че съществуват само, ако някой ги напише някъде.
Едва тогава се сещам. А, да! Аз бях интроверт някога. Вярно, така ме определяха.
Понякога проявявам ту качества на интроверт, ту на екстроверт. Едното ме влече в редки случаи, но съм го наврял в ъгъла, доколкото е възможно.

Абсурдно е някой да ти се подиграва за практикуването на изкуство. Включително актьорско майсторство или танци. Няма такова определение "дърво". Е, освен ако не е наистина супер краен случай.
В случая е валидно следното: Тези, които ще ти се подиграват, тайно или явно, или ще мислят лошо за теб, са точно тези хора, чийто мнение не струва и не е важно.
Ако човек е стойностен, ценен, качествен, постигащ, успешен, той неминуемо е 100% позитивен и никога не би си позволил да се подиграе и присмее. Това би му срутило неговата собствена сила и състояние на духа. А чрез него той твори (в реала).

Гледам, че темата се е изместила, и доколкото разбирам, вече се обсъжда кои по-носят на унижение: мъжете или жените. Ами, според мен нито на едните, нито на другите им "приляга" унижението.

Обаче е факт, че има такива хора, които дават мило и драго да унижат някого, ей така, за идеята. За разлика от авторката, аз познавам само един такъв човек, но го познавам изключително добре. Прави го спонтанно, без лоши чувства и изцяло за забавление.
Е, мога да кажа, че "Господ" или който там "пише книгата на живота", си знае работата: този човек (жена е) пострада много лошо от живота. Не че това се случва с всички насилници, психопати и с всякакви зли хора, но в този случай имаше някакво раздадено "божествено правосъдие".

Така че лошите също плачат, макар и по-рядко от добрите.

Не сме в рая за да се разбираме перфектно с всички и да се обичаме и уважаваме.
Винаги ще има някой, който ще ти се изрепчи, заяде, обиди и т.н. Важното е как реагираш.
Моята нервна система е добра. Пали от раз
На секундата мога да фуча. Ама като се навикам, после ми минава и рядко се сърдя на отсрещната страна.
Ето вчера. Работя с много хора. Идва колега, има проблем, фучи все едно аз съм виновна. Ми казах си му да не ми държи такъв тон.
Свърших му работата, тръгна си.
Отдавна хич не ми дреме кой за какво фучи. Поядоса ме за две секунди. Днес пак дойде, всичко му е наред, усмихнат, и аз усмихната. Няма да си го слагам на сърце за някой дето и името все му забравям.
Естествено лични нападки в случая не е имало.
Но имам колежка е толкова чувствителна, че при такава ситуация може и да се разреве. Тя всичко лично го възприема.
Като бях новичка имаше един стар служител, който си беше малко прост и смяташе, че с крясъци и викове може да оправи нещата. То и аз мога да викам. Идва при мен, аз на 2 месеца, материята е сложна, крещи и говори бързо и нищо не разбрах от проблема му. Казах му само със спокоен тон, че хич не обичам да ми викат, освен това като крещи, блокирам и ми  спира мисловния процес и или ще обясни проблема с нормален и възпитан тон или да отиде при друга колежка. Опули се и набързо се научи да говори спокойно.
Та има си начини.

Има хора, които са с такова особено чувство за хумор, подиграват се и със себе си по този начин, не само с околните, и когато такъв индивид срещне някой тънкообиден става голям проблем.

Елора, ето ти си му отговорила и си го поставила на място. Но той, за да си развие навик да крещи на другите, нали разбираш, че другите са му мълчали. Другият път той на теб вече няма да смее да крещи, но на мълчащите и преглъщащите - да.

Именно, тези, които крещят, особено на работа на чужди за тях хора, са "го изволювали" това право да крещят, образно казано, но си е точно наистина. Едните са шефове и смятат, че по силата на йерархията имат право да крещят, да обиждат, да унижават. Другите, които са равни, също крещят, защото смятат, че имат това право. И в двата случая останалите са си мълчали, така да се каже, са изразили мълчаливо съгласие да партнират в тази игра. Обаче същите тези, крещящите, са много сервилни към тези, които са по-високо в йерархията, не смеят да гъкнат и са "да, господине, да, госпожо".

Колкото до тези, които го правят неосъзнато, за майтап, не е вярно, че е неосъзнато, дори си е много осъзнато, по реакцията на другия се вижда дали е разбрал майтапа.

Обаче и тънкообидните са и те същите като крещящите, само че с обратния похват държат околните под контрол - другите много внимават какво и как им казват, за да не ги наранят. Емоционални изнудвачи, те унижават също по свой начин.

Това е много вярно, все на пръсти около тях да се върви, все да премисляш какво да кажеш.
Едната ми сестра е така, случвало се е и 1 година да не ми говори.

Andariel , този въобще не беше шеф.
Тънкообидните и аз не ги харесвам.
Пък и не ми дреме, че някой ми се разсърдил.
И като не ми говори някой - какво ще стане? Дреме ми.
Собствения ми дядо се е опитвал като дете да ме манипулира по този начин. Номерът минаваше при всички, но нещо внучка му се оказа костелив орех. Ами сори, гените му нося, поколенията винаги са по-добри
И не посмя повече. Просто видя, че не ми пука, ако ще и цял живот да си мълчи.

А ти защо смяташ, че чакаме да бъдем избрани?
Ето това намирам за грешка. Мъжка компания като види някоя устатница като мен решава непременно, че им се усуква, а то няма нищо общо с действителността.
Моментът обаче, когато реалността удари мъжкия индивид като мокър парцал през лицето явно за него е неприятен, защото той става агресивен, почва да обижда и уязвява. Това никога не мога да го приема, може би, защото аз съм си аз.

И аз съм така, но не е хубаво. Отрицателните емоции винаги ти се отразяват. Трябва да се науча да ги избягвам.

Много ми е интересно защо хората разбират "Аз съм си аз." като пораженческа мисъл.
Точно обратното го възприемам за себе си.
Аз съм аз, но не значи, че не мога да се променя.
Аз съм аз, но което не харесвам в себе си, ще направя всичко по силите си да "поправя".
Но междувременно не е нужно да се самоизям от вътре, да се мразя, да не се приемам.
Значи, че ще хвърля всичко в тази цел, но не от омраза или неприемане на себе си, а защото така искам.
Също така "Аз съм аз" е строго спрямо теб самият. Когато става дума за отношенията с другите, не може да е "Ми аз съм си гад и не ми пука". Но там се намесват възпитанието и добрите обноски.

За всяка кардинална промяна, първата стъпка е приемането и признаването на нуждата за промяна. Не случайно срещите за психическа подкрепа в група(отказване на наркотици, алкохол, срещи за подкрепа при затлъстяване) започват със признание "Аз съм Х и от толкова години съм такъв".
Но първата стъпка към това е да приемеш себе си. А омразата към тази ти черта най-често води до отричане и автоомраза.
Затова приемане, признание, промяна. Но без омраза към теб и това, което си. Трябва да можеш да живееш в себе си, за да промениш себе си.