За съмненията в партньора

Може би аз греша, може би и хората са били такива, но от досегашният ми опит:
- При 2 от 3 връзки разговорите бяха безбройни и безкрайни, и 100% безсмислени и безрезултатни. По милион пъти повтаряне какво ми пречи, какво не е както трябва.. нищо.
Намразих дори думата "разговор" и "хайде да поговорим".

- При другата 1 (от 3) даже нямаше нужда от разговори. Патрньорът ми виждаше какво не е както трябваше; при еднократно казване какво ме е наранило или не ми е харесало и т.н., веднага се коригираше.

Като цяло, бих обобщила така: "Човек не те ли разбере от първия път, няма да те разбере изобщо".

То зависи и какво се има предвид под корекции и както трябвa. Аз като чуя не е както трябва, аз трябва да се коеигирам, пък някой да седи и да ми отмята корекциите, почвам да се съмнявам в настоящето и бъдещето на отношенията.

Фиаското е, че дори не става дума за изневяра, а за различен поглед върху нещата от живота.
Аз нелоялност не понасям. Способна съм приносителя и жив да го изгоря. Затова по-доброто решение и за двете страни е раздяла.

Айде сега, приносителят да се прости с животеца си, щото някой не знае как да получи каквото желае. В случая - истината, каквото и да значи това. Имайте милост.

Ами трябваше да те наема теб за посредник май...
Ако след 28 години брак партньорът ми не е наясно, че няма да ми пречупи мнението, то този брак отдавна е  заминал у ряката.
Отстрани е супер лесно да се изказваш... неподготвен.
Колкото до милостта...Хъм, де си виждала милост у разярен лъв?
Такова нещо не е имало, няма и да го има!

С посредник може и да не го мориш, казваш. Каква файда, тя каруцата се обърнала вече и гледаме към нови мъже, хоризонти де.

Милост? Лъжата е смъртен грях,все пак.

Предложение за обвинението, базирано на интуиция, последвано от невъзможност за достигане до истината. Допълнително обучение  за интуитивния и мъчение за потенциалния лъжец.

Нели, съмненията ти са съвсем нормални. Всички ние, преживели подобна раздяла, след месец си спомняме само хубавите неща и се чудим "Дали не сбърках?!".  Няма значение каква е раздялата: аз напуснах алкохолик, приятелка се разведе с кръшкач...
  Малко късно зачетох развитието на историята ти, но още докато четях писаното за раздялата ми се искаше да те предупредя, че ще стигнеш до тук. И този, твоичкият, само ти пречи. С обаждания и молби.
  А за нас най-трудно е да приемем, че не сме били обичани. И сме се заблуждавали години наред. Тук и егото си казва думата. Трудно е да простиш на себе си, че си вярвал на човек, който не го заслужава. Все си мислиш - Аз ли съм най-голямата глупачка?
  По-лесно е да приемеш, че не сте били един за друг. И съдбата, Господ(който искаш) те е предпазил. Повярай ми - аз напуснах 30 годишен брак, приятелката - 25 г. Друга - 8 годишен с малко дете. Радвай се, че навреме сте се разделили.

Прочети това:

https://istinskiistorii.com/%d0%bd%d1%8f%d0%ba%d0%be%d0%bb%d0%ba … 1%83%d0%bb%d0%b8/ - може и да не се отнася за твоя човек, а може и да го разпознаеш.

Току що намерих и това:
Надявам се някой ден да успея да се разбера. Да схвана схемата, по която влизаме и оставаме почти 30 години в такава връзка и защо го разбираме едва когато излезем, често почти случайно, от нея. Не казвам, че не е имало хубави моменти, разбира се, че имаше. Когато някой те оплете в токсична връзка, в която те манипулира и губиш вътрешната си везна, чиято роля е да преценява коя е границата на допустимост, емпатия, примиряване и компромис, той много добре налучква (вероятно също подсъзнателно) дозата добри моменти, които трябва да ти осигурява, за да оставаш ден след ден в омагьосания кръг. И ти ги пуска когато трябва и колкото трябва, както се дава дрога на наркоман. А, за да оцелееш, да оцелее душата ти, се фокусираш в тях и методично изхвърляш от съзнанието си другите. Закопаваш ги в подсъзнанието и ги правиш недостъпни в нивото на съзнание, с което живееш. Което не значи, че ги изтриваш с гумичка и сякаш никога не ги е имало. Значи само, че стискаш очи, отказвайки да ги видиш. А те се превръщат в дълбоки възли, рани, които гният отвътре.

512, не е нормално да си спомняш само хубавите неща след проблемна връзка. А иначе съмненията са нещо нормално, но като размислиш разумно и логически, достигаш до причините.
Човек сам "влиза" в токсични връзки и си затваря очите, защото компенсира нещо с това, не иска да повярва в истината, егото му е силно и не си признава или просто не съзрява. Обвинението, че една връзка е токсична не те освобождава от отговорност, че ти сам си я подхранвал да е такава с някои свои действия. Въпросът е - кои действия, за да ги промениш следващ път, да разбереш какво точно искаш - да си храниш егото или да обичаш и да бъдеш обичан. И ако някой не те обича - да се оттеглиш с достойнство. И защо за някои хора е по-важно да бъдат обичани (може би пак някаква компенсация на някаква липса), отколкото да обичат? И обичат ли те наистина? Тези въпроси съм си задавала и за себе си през годините и са ми помогнали да стигна до същността.

Нерядко хората споделят, че им липсват моментите, в които са се чувствали обичани, единствени или пък сигурни, общи спомени. Абе, все хубави неща уж, което е различно от позитивния опит, извлечен от негативите. И става това: бях в ужасно токсична връзка, помня само хубавото, и разбира се - токсичният е виновен.

Освен, че става това, си е и вярно.
Нелогично ли звучи?

Логиката я търся с юрист, при нужда и по работа.