Здравейте! 
С приятелят ми сме заедно от около две години и половина. Живеем заедно от една и половина. Запознахме се в чужбина, където и двамата бяхме живели от няколко години. В началото като цяло всичко беше супер, голяма любов, страст, но дори тогава му нямах доверие. Всичко започна главно с това, че много го ревнувах от една негова приятелка която се държеше много грубо с мен (тъй като имаме 13 години разлика в годините тя постоянно натъкваше как съм много малка и нищо не разбирам), тогава той не ме защити, но след време когато го обсъждахме ми каза, че се е почувствал много неудобно от случката. После те се виждаха няколко пъти без мен и имах чувството,че ме отбягва когато тя е наоколо. Но се оправихме, аз му казах как се чувствам и той ми обясни, че просто приятелството им е такова и тя си е такава и като цяло не са се виждали оттогава (тя също живее в чужбина и не е идвала на гости след тези истории). Също така още от началото много ми пречи това как оглежда други жени, според мен като цяло е нормално да гледа, хора сме, но той го прави по един много перверзен начин все едно иска да спи с абсолютно всяка жена (трудно ми е да го обясня надявам се, че се разбира какво имам предвид). Може би аз го виждам така, защото го обичам, не знам, но това много ми пречи и много зле се отразява на самочувствието ми, не се чувствам „специална“. Говорила съм и за това с него, той каза, че ме обича и, че не гледа жените по този начин. Но все пак се разбирахме много добре и той се държеше много мило с мен и правеше всякакви мили жестове и се чувствахме супер.
След това заживяхме заедно, но скоро след това започнахме да правим планове как да се преместим в друга държава (което стана след около половин година). Скоро след като заживяхме заедно започна и падемията. Тогава се чувствах много зле, бях на работа която не харесвах особено (беше ми трудно да си намеря хубава работа в държавата), бяхме постоянно вкъщи и тогава спряха и тези мили жестове от негова страна. Самочувствието ми беше много, много ниско, имах чувството, че се интересува от всяка друга, но не и от мен. Плачех постоянно, чувствах се глупава, грозна и дебела (винаги съм имала доста високо самочувствие и се чувствам добре в тялото си, така че това беше доста нетипично за мен). Предполагам тези емоции са били и прияинени от пандемията и цялата обстановка, пък и вече не ми се живееше в тази държава (като цяло останах там заради него).
Истинските проблеми все пак започнаха когато се преместихме в другата държава. Там имахме много трудности с намирането на апартамент, работа и бяхме много стресирани от самото начало. Спряхме да правим редовно секс (от 2-3 пъти в седмицата в началото когато се преместихме, сега сме на около един път). Но главният проблем беше в това, че забременях след около три месеца след като се преместихме. Знаех, че искам да направя аборт от самото начало (още не съм готова за бебе), но не очаквах неговата реакция. Той много се стресна и искаше веднага да направя аборт, нямаше дори секунда в която да каже „заедно сме, ако решиш да го задържиш ще съм до теб“, искаше просто да махна бебето възможно най-бързо. Това много ме нарани и няколко дни след всичко това се прибрах до България за около седмица да съм далеч от всичко това. След като се върнах говорихме много (въпреки че аз бях все още доста зле и плачех много и бях доста истерична относно цялата история). После уж се оправихме, но оттогава е минала почти половин година и аз се чувствам все още много нещастна. Започнах противозачатъчни след аборта, които спрях с идеята, че може би от тях се чувствам зле, но не е от тях, спирането им не помогна. Напуснах работата която едва успях да си намеря понеже е доста тежка и не ми харесва (приятелят ми напълно ме подкрепи и ми каза да не се тревожа за пари), но и след напускането не се чувствам различно. Постоянно съм нервна и просто не съм щастлива.
Сега отново съм в България (за разнообразие) от няколко дни и се чувствам толкова по-леко, не съм нервна, чувствам се добре. Започвам да се чудя от приятелят ми ли е, от живота в чужбина ли е или просто какъв е проблема. Понякога (доста често) просто си представям как си събирам багажа и се прибирам, но все пак го обичам, не искам да се разделяме.
Благодаря ви ако сте прочели историята ми и ще съм благодарна на всякакви съвети и предложения.
Виж целия пост
С приятелят ми сме заедно от около две години и половина. Живеем заедно от една и половина. Запознахме се в чужбина, където и двамата бяхме живели от няколко години. В началото като цяло всичко беше супер, голяма любов, страст, но дори тогава му нямах доверие. Всичко започна главно с това, че много го ревнувах от една негова приятелка която се държеше много грубо с мен (тъй като имаме 13 години разлика в годините тя постоянно натъкваше как съм много малка и нищо не разбирам), тогава той не ме защити, но след време когато го обсъждахме ми каза, че се е почувствал много неудобно от случката. После те се виждаха няколко пъти без мен и имах чувството,че ме отбягва когато тя е наоколо. Но се оправихме, аз му казах как се чувствам и той ми обясни, че просто приятелството им е такова и тя си е такава и като цяло не са се виждали оттогава (тя също живее в чужбина и не е идвала на гости след тези истории). Също така още от началото много ми пречи това как оглежда други жени, според мен като цяло е нормално да гледа, хора сме, но той го прави по един много перверзен начин все едно иска да спи с абсолютно всяка жена (трудно ми е да го обясня надявам се, че се разбира какво имам предвид). Може би аз го виждам така, защото го обичам, не знам, но това много ми пречи и много зле се отразява на самочувствието ми, не се чувствам „специална“. Говорила съм и за това с него, той каза, че ме обича и, че не гледа жените по този начин. Но все пак се разбирахме много добре и той се държеше много мило с мен и правеше всякакви мили жестове и се чувствахме супер.
След това заживяхме заедно, но скоро след това започнахме да правим планове как да се преместим в друга държава (което стана след около половин година). Скоро след като заживяхме заедно започна и падемията. Тогава се чувствах много зле, бях на работа която не харесвах особено (беше ми трудно да си намеря хубава работа в държавата), бяхме постоянно вкъщи и тогава спряха и тези мили жестове от негова страна. Самочувствието ми беше много, много ниско, имах чувството, че се интересува от всяка друга, но не и от мен. Плачех постоянно, чувствах се глупава, грозна и дебела (винаги съм имала доста високо самочувствие и се чувствам добре в тялото си, така че това беше доста нетипично за мен). Предполагам тези емоции са били и прияинени от пандемията и цялата обстановка, пък и вече не ми се живееше в тази държава (като цяло останах там заради него).
Истинските проблеми все пак започнаха когато се преместихме в другата държава. Там имахме много трудности с намирането на апартамент, работа и бяхме много стресирани от самото начало. Спряхме да правим редовно секс (от 2-3 пъти в седмицата в началото когато се преместихме, сега сме на около един път). Но главният проблем беше в това, че забременях след около три месеца след като се преместихме. Знаех, че искам да направя аборт от самото начало (още не съм готова за бебе), но не очаквах неговата реакция. Той много се стресна и искаше веднага да направя аборт, нямаше дори секунда в която да каже „заедно сме, ако решиш да го задържиш ще съм до теб“, искаше просто да махна бебето възможно най-бързо. Това много ме нарани и няколко дни след всичко това се прибрах до България за около седмица да съм далеч от всичко това. След като се върнах говорихме много (въпреки че аз бях все още доста зле и плачех много и бях доста истерична относно цялата история). После уж се оправихме, но оттогава е минала почти половин година и аз се чувствам все още много нещастна. Започнах противозачатъчни след аборта, които спрях с идеята, че може би от тях се чувствам зле, но не е от тях, спирането им не помогна. Напуснах работата която едва успях да си намеря понеже е доста тежка и не ми харесва (приятелят ми напълно ме подкрепи и ми каза да не се тревожа за пари), но и след напускането не се чувствам различно. Постоянно съм нервна и просто не съм щастлива.
Сега отново съм в България (за разнообразие) от няколко дни и се чувствам толкова по-леко, не съм нервна, чувствам се добре. Започвам да се чудя от приятелят ми ли е, от живота в чужбина ли е или просто какъв е проблема. Понякога (доста често) просто си представям как си събирам багажа и се прибирам, но все пак го обичам, не искам да се разделяме.
Благодаря ви ако сте прочели историята ми и ще съм благодарна на всякакви съвети и предложения.
