Енгин Акюрек в "Дъщерята на посланика". Нови и стари проекти – Тема 411

Облягам тялото си на парче камък в парка зад училището. Тикам тишината навътре в себе си, гледам облаците спрели на небето и оценявам намеренията си. Хакан е затиснал чантата между врата и главата си, и наблюдава как кацат птиците по покрива. Хакан е момче, което дори в най-злощастни мигове успява да си осигури комфорт, и го прави, не защото изпитва необходимост, а защото животът го изисква.

Анкарският студ прониква през задника в цялото ми тяло и го взема в плен. Единственото, за което мога да мисля, са болките на любовта. Примъквам захвърлената чанта под тила си, но нямам нито сила, нито мъжество да се надигна от мястото си. Нямаме кой знае колко време нито за разговори, нито за тревожене. Не влязохме в час, а останахме в парка зад училището. Остават петнайсет минути до звънеца. Скоро паркът ще се изпълни с пушачи, авантаджии за чужда сметка, бедняци. Нарушавам тишината с надробените в устата ми думи:

- Какво ще стане с нас, като сме такива, братле?
- Не питай, братле. Пак ни зарязаха, пак ни боли сърцето. Какво ще стане с нас, като сме такива?

Това най-много му мразя на Хакан – първо охлажда въпроса, който си му задал, а после, все едно сам го е измислил, ти го поднася обратно претоплен.

- Не ми задавай въпроса, който аз ти зададох, малкия!

Звънецът бие и тълпа ученици със слушалки на главите, от които се разнася бръмчене, се пръсва навсякъде – групичка наркомани, банда безполезни второкурсници се мотаят около нас в парка, търсейки общуване. Да изпушат по цигара, преди да се приберат вкъщи вече е станало част от образователната им система. Когато тълпата ни наобикаля отвсякъде, удоволствието, което и така го няма никакво, се изпарява окончателно и сгъстените облаци създават собствена тъмнина. Хакан ме поглежда в очите и посочва с поглед – време е да си ходим, братле.

Най-големите ученици моментално са влезли във владение на парка зад училището. Сред тях има и второкурсници на възраст за казарма – огромни мъжища, дето се бръснат всеки ден. Тези младежи с навити крачоли, влюбени в себе си, майсторски си обменят кутии с цигари, запалки и грубите им гласове разхвърлят пропит с дим смях. Ние сме в средните класове и не ни закачат, но ако си заек и отидеш в парка зад училището, нищо хубаво няма да ти се случи. Ако пушиш цигара, кутията в ръцете ти може да те изплющи в лицето, а в промеждутъците между ударите да получаваш бащински съвети от владетелите на района:
- Не те ли е срам, момче? Вашите са те пратили тук да учиш, преодолели са хиляда и една трудности, за да ти дадат джобни. Не те ли е срам да ги харчиш за цигари?

И между съветите няма да пропускат да ти удрят по някой обвит в цигарен дим шамар. Ако настояваш да останеш и болката от шамарите не те е убедила да отстъпиш, трябва да си откупиш обратно цигарите, които са ти взели. Виждаш, че си попаднал в нещо като блато и си затънал в лошия път на пристрастяването. Атмосферата в задния двор води човек до пристрастяване. Когато имаме проблеми, с Хакан се скатаваме тук. Хакан загуби своята платоническа любов, мен ме зарязаха и затова сме осъдени на парка зад училището.

Време е да си ходим, сивите анкарски облаци се крият между покривите, опитвайки се да ни кажат нещо. Напускаме парка, но не сме успели нито да си поговорим, нито да се отпуснем, нито да си излеем душите. Хакан премята празната чанта през рамо и се изправя.
- Никога не бих се прибрал вкъщи, братленце...

А също тръсвам прашна глава:
- И аз никога, братленце...

Паркът постепенно опустява, веселието и шумотевицата стихват. Големите допушват последни цигари и продължават разговорите в движение. Едно лице скрито в сянката на боровете безмълвно наблюдава сцената; новак, ясно е от сянката върху лицето му. Вечерното слънце отправя последен поздрав и за миг осветява това лице. Прилича на врабец, възхитен от възлюбената си, попаднал случайно с тази група. Хакан се доближава до мен и понижава озадачения си тон толкова, че все пак да го чуя:
- Братле, това май е момиче!

Аз отговарям със същия тон:
- Да, братле, как е попаднала сред тези човекоподобни?

В тази смесена компания има десетина души, те никога не се движат поотделно; ядат, пият, заедно правят всякакви гадости, гаврят се грубо с новодошлите, слагайки край на образователния им път. Какво прави това момиченце с чисто личице сред тях? Тя е с прави коси, цвят на кожата, откраднал белотата на млякото, а в очите ѝ е скрита тъжната сянка, характерна за добрите хора. Хакан придърпва чантата си и се навежда към мен:
- Братле, ще ти кажа нещо...
- Давай да си ходим, утре ще се потревожим за проблемите си.
- Изслушай ме бе, братле!

Ако на Хакан очите му почнат да святкат и да говори бързо, значи над главите ни се трупат нови неприятности.
- Ела да седнем на този камък и ще ти обясня нещо.

Отново облягаме задници на студения камък и се връщаме на мястото, където започна денят ни.
- Какво има, братле?
- Братле, зарязаха ни, разбиха сърцата ни; ние обичахме силно, но не получихме нищо; не го заслужаваме, брат...
- Е?
- Време е да си отмъстим, брат.

Разбирам намеренията промъкващи се от мозъка на Хакан към устата му, но изигравам неразбиране:
- Какво говориш, нищо не разбирам...
- Имаме момиче, попаднало в парка зад училището... ясно, че е нова, не знае що за мечкоподобни са тези.
- И какво?
- Ще я накараме да се влюби в нас, брат – ти ще работиш отделно и аз отделно.
- И после?
- Брат, тя красива ли е?
- Не много.
- Как така „не много“? Тя си е направо грозотия и ние ще получим своето отмъщение чрез невежеството ѝ.

Хакан изпълва бързо движещите си се очи с безумен поглед. Мисли, че така ще успее да се отърве от чувството на обида, от несбъдналата се мечта, от любовната болка в себе си. Добре де, и аз имам чувства, и мен ме обидиха, но не искам чувствата да погълнат разума ми и да затъмнят съвестта ми. Хакан ми обяснява плана в главата си и двамата се взираме в момичето с правите коси, чието име не знаем. Не издържам повече на тази мрачна злонамерена идея:
- Глупости говориш, брат... какво отмъщение?
- Помисли сериозно, брат – хем ще се позабавляваме, хем ще видим какво е да накараш някого да се влюби в теб и после да го зарежеш.

Такъв е Хакан – подхвърля ти някаква абсурдна идея, превръща те в част от нея и после чака ти да направиш първата крачка. И го прави със завидно майсторство. Понякога е така убедителен, че ако създаде партия, ще гласуваш за нея.

На път за вкъщи си задавам въпроса защо се съгласих с тази злобарска идея, но скритата у всеки от нас скука и желание да изпита вълнение надделяват. През целия ни живот тези намерения, които винаги се опитват да изглеждат невинни, живеят в нас като неканени гости било на възрастта, било на пубертетското ни поведение.

На другия ден Хакан провежда разследване във връзка с момичето – казва се Джерен, дошла е току-що и тъй като няма никакви приятели, са я набутали в бандата на зайците. Планът на Хакан е следният: да се запознаем с Джерен поотделно, в различно време и във възможно най-кратък срок да я влюбим в себе си.

Ако има нещо като така нареченото „неблагоразумие“, аз живея чрез него; в душата ми има малко момче, което не мога да спра да потрива ръце, и то ме въвлича в тази ситуация.

В различни моменти ние се запознаваме с Джерен, всички проблеми и уроци са оставени настрана. Увличаме се в една игра без край. Хакан се среща с Джерен през първите два дни от седмицата, ухажва я и се държи с нея така, сякаш тя е най-красивото момиче в нашето училище. Аз запълвам сряда и четвъртък. В петък се събираме тримата и даже ходим в парка зад училището.

С течение на времето Джерен се отърсва от учудването обзело я в началото и почва да поддържа положението. В първите дни всеки комплимент кара бузите ѝ да се изчервяват, но с времето започва да предизвиква в очите ѝ приемаща усмивка; нейната промяна се отразява и на нас. В началото си споделяме всичко казано на срещите, бедите, наслаждаваме се на вкуса на устроената от нас игра. С течение на времето спомените се трупат, а подробностите, които споделяме помежду си, намаляват. Хакан обобщава изреченията, започва да запълва онова, което иска да разкаже, с многоточия. След един продължителен период забелязвам, че и аз запазвам за себе си важни подробности свързани с Джерен. В това момиче има нещо, което я отличава от другите. Тя далеч не е най-красивото момиче в училище, даже е едно от най-обикновените, никой в нейния клас не се интересува от нея. Ако си избрал за своя цел да се влюбиш в най-красивото момиче в училище, то Джерен се изправя пред теб като много неподходящ пример.

На практика е нещо като откритие да имаш възможност да поговориш с някого, да послушаш едни и същи групи, да обичаш едни и същи писатели, да чуеш от друг неща, които не знаеш. Това е да откриваш богатството на душа, скрита зад външния вид. Знам, че когато по време на разговор Хакан започне да си търка носа, и той има какво да крие. В кого от нас ще се влюби Джерен, кого ще погледне със сияещи очи...

А когато разберем, че се е влюбила, как ще се оттеглим, гледайки я най-спокойно в очите, ще се отчуждим от нея и ще се наслаждаваме на вкуса на чувството, заседнало в душите ни.

В душата ми надделява усещането, че и двата края на тоягата са кални. Ако проявя по-голям интерес към Джерен, ако тя се влюби в мен и аз приведа в изпълнение нашия план, ще се държа като мръсник. Ако престана да проявявам интерес, мисълта, че Джерен ще се влюби в Хакан, ми отнема пълнотата на удовлетворението.

В петък тримата отиваме в парка зад училището. Хакан търси слушател за изтърканите си шеги и дори не ме поглежда в очите. И двамата се опитваме да прехвърлим част от усмивките си върху лицето на Джерен, по време на разговора не се поглеждаме и не се обръщаме един към друг. Хакан се опитва да изглежда щастлив, но под спокойния му външен вид очевидно се крие готов комплект изречения, чакащи възможност; решителността в очите му казва всичко. Мразовитият анкарски вятър облизва лицата ни, останали безмълвни. Училищният звънец бие, бандата в парка зад училището заема местата си. Студеният вятър запълва душите ни и ние слушаме неговата тишина. Безмълвието нарушава Хакан:
- Джерен, искам да ти кажа нещо. Ела за малко.

Изправя се внезапно и посочва с очи мястото под бора. В този миг студеният вятър опарва душата ми и ударите на сърцето ми не са в състояние да чуят нищо друго. Аз също скачам на мига:
- Какво става, брат? Я седнете тук!
- Ще ѝ кажа нещо специално, брат...

Джерен, здраво вкопана в камъка, на който седи, ни гледа учудено. Когато Хакан изказва намерението си, аз се вкопчвам в ръката му като клещи и го повличам към бора, който сочи. Хакан дълго време мълчи, очаквайки аз да направя първото движение към боя. Без мерене, без рязане, без изчисления аз му хвърлям първото си идиотско изречение: „Добре, брат, край на глупавата игра. И двамата проявяваме интерес и напускаме тази лъжовна ситуация. Край на играта. Да оставим момичето на мира.“

Казвам го на един дъх, със сериозност, която сам от себе си не очаквам. Хакан държи в устата си готови, строени на изчакване изречения. Най-спокойно ме поглежда в очите:
- Аз се влюбих в Джерен, брат, и смятам да ѝ се обясня в любов, а ти може да напуснеш играта.

Чувам това, което и очаквам, но ми е нужно време да го обясня на брадавиците в сърцето си. Постъпвам неочаквано, като удрям Хакан с юмрук в окото. 
- Аз също съм влюбен в нея, малкия, аз също! А ти си мръсник, брат, долен тип, който се възползва от възможността!

Хакан също ми отвърта един шамар с думите:
- Ти си подлец, малкия, подлец! Ако днес не бях дошъл, щеше да съблазниш момичето.

Бием се в парка зад училището, водим истинска война, от устите и носовете ни тече кръв, крещим си проклятия, валяме се в прах, опитвайки се да обрисуваме нашата любов. Стигаме до състояние, в което вече не ни стига въздух и не можем да вдигнем глави от получените удари. Джерен я няма на камъка, на който седяхме преди малко. Двамата виждаме празния камък и дъхът ни секва от студения въздух. Облаците ни поздравяват. Хакан обръща глава в посока на извисяващите се гласове от бандата мечкоподобни второкурсници. Аз трия стичащата се от носа ми кръв и също поглеждам натам. Вечерното слънце хвърля сянка върху лицето на Джерен, тя е в центъра на компанията. В ръката си държи цигара, а погледът ѝ има непривично за нас изражение. Може би, в този момент ни се иска да видим точно това. Тя освобождава усмивката си заедно с дима, който вдишва, и не може да я задържи в трапчинките на бузите си. Хакан гледа също така втрещено, както и аз, докато кръвта от носа му пада върху врата ми:
- Брат, тя пуши...

Джерен изпуска дима от цигарата и той се понася из парка зад училището, а тя ни поглежда с премрежен поглед. Кръвта от носа ми спира:
- Брат, тя пуши...

И Хакан, и аз почваме да се смеем. Кикотим се, гледаме се и сочим местата, където сме се удряли. От очите ни текат сълзи, удряме се един друг по раменете, подвикваме си и се смеем.
- Брат, тя пуши...[/i][/color][/b]