Здравейте,
не се обръщам с конкретен въпрос, а с молба за съвети. Историята е дълга, но ще я съкратя. Няколкогодишна връзка, с една по-дълга раздяла. Последващо събиране, уж с променен начин на мислене и от двете страни, но стигнахме отново до раздяла. Имаме много хубави спомени, емоции, но се карахме страшно много. Заживяхме заедно едва след 6-тата година заедно и се надявах, че ще улегнат нещата като сме под един покрив. До 30 години той живя с техните и това оказа голямо влияние. Опитах се да променя отношението му, което се изразяваше в постоянно командване вкъщи, проверки кое как е свършено всичко, да искам одобрения, ако искам да взема нещо за дома. Противопоставях се на това и всеки разговор завършваше с караници. Имало е случаи да се ядоса много и да ме обиди грубо, аз също не успявах да премълчавам. С времето освен за битовизми и за работа не сме водили разговори за друго. Сексът преди 2-3 години може би беше добре, с времето намаля, а след като заживяхме заедно стана трагедия. Опитах няколко пъти да говоря с него, опитах да му възвърна интереса, но не се получи. Просто спря да ме забелязва. В един момент станахме просто съквартиранти, спря да се интересува изобщо какво се случва в живота ми. Аз също престанах, защото се изморих от безкрайни монолози, може би съм дуднала прекалено. Много са случките, които са ме наранявали, предполагам, че и при него е така. Наскоро си дадох сметка, че не искам да водя такъв живот и реших да прекратя нещата. Последва сериозна офанзива от семейството му с реплики от рода на "просто свикни" и т.н. Не исках да свиквам и се разделихме. Изнесох се и си наех жилище, но се чувствам отвратително. Постоянно ми се плаче. Осъзнавам, че може би е грешка след като се събрахме, но имах илюзия, че ако заживеем заедно ще се издялкат нещата. Искрено се надявам, че ако се затрупам с работа, ще ми мине по-бързо. В същото време си мисля как мои приятелки са с деца, семейства и т.н. и се чувствам все едно изоставам (на 27 съм).
Виж целия пост
не се обръщам с конкретен въпрос, а с молба за съвети. Историята е дълга, но ще я съкратя. Няколкогодишна връзка, с една по-дълга раздяла. Последващо събиране, уж с променен начин на мислене и от двете страни, но стигнахме отново до раздяла. Имаме много хубави спомени, емоции, но се карахме страшно много. Заживяхме заедно едва след 6-тата година заедно и се надявах, че ще улегнат нещата като сме под един покрив. До 30 години той живя с техните и това оказа голямо влияние. Опитах се да променя отношението му, което се изразяваше в постоянно командване вкъщи, проверки кое как е свършено всичко, да искам одобрения, ако искам да взема нещо за дома. Противопоставях се на това и всеки разговор завършваше с караници. Имало е случаи да се ядоса много и да ме обиди грубо, аз също не успявах да премълчавам. С времето освен за битовизми и за работа не сме водили разговори за друго. Сексът преди 2-3 години може би беше добре, с времето намаля, а след като заживяхме заедно стана трагедия. Опитах няколко пъти да говоря с него, опитах да му възвърна интереса, но не се получи. Просто спря да ме забелязва. В един момент станахме просто съквартиранти, спря да се интересува изобщо какво се случва в живота ми. Аз също престанах, защото се изморих от безкрайни монолози, може би съм дуднала прекалено. Много са случките, които са ме наранявали, предполагам, че и при него е така. Наскоро си дадох сметка, че не искам да водя такъв живот и реших да прекратя нещата. Последва сериозна офанзива от семейството му с реплики от рода на "просто свикни" и т.н. Не исках да свиквам и се разделихме. Изнесох се и си наех жилище, но се чувствам отвратително. Постоянно ми се плаче. Осъзнавам, че може би е грешка след като се събрахме, но имах илюзия, че ако заживеем заедно ще се издялкат нещата. Искрено се надявам, че ако се затрупам с работа, ще ми мине по-бързо. В същото време си мисля как мои приятелки са с деца, семейства и т.н. и се чувствам все едно изоставам (на 27 съм).
