Къванч Татлъту 💙 - минали и бъдещи проекти, партньори - 98

из архивов:
Отрывок из интервью с Кыванчем 2007г во время сьемок сериала “Менекше и Халиль” :
- Что Вы думаете о любви после того, как Вы расстались с Азрой Акын?
– Да, прошло много времени с тех пор, как мы расстались. В моей жизни сейчас никого нет. Я сосредоточился на своей работе, стараюсь уделять больше времени своей семье. Я не могу выделить время на социальную жизнь, потому что я много работаю. Когда я смотрю на любовь в наши дни, я вижу, что она легко заканчивается. Люди, которые безумно привязаны друг к другу, уходят из-за небольшой проблемы и легко находят новую любовь и отправляются в новые приключения.
Что привлекло моё внимание в сериале “Менекше и Халиль”, так это то, что у них такая большая любовь, даже несмотря на то, что они не могут прикасаться друг к другу. Даже если я не пережил подобное, я был очень рад попытаться почувствовать это и воплощать такой образ на экране.
А как же реальная жизнь?.. Может ли существовать любовь, без прикосновений друг к другу?
– Важно, чтобы любовь существовала и развивалась, даже когда люди не могут прикасаться друг к другу. Я думаю, любовь может существовать и без прикосновений. Но, в наши дни такая любовь встречается очень редко.
Тот факт, что Ваша партнёрша в сериале “Гюмюш” Сонгюль Оден будучи замужней, пришла вместе с Вами на вечеринку, много обсуждалось в прессе. Ваша партнёрша в сериале “Менекше и Халиль” Седеф Авджи тоже замужем. Хотите Вы этого или нет, но опять будут слухи…
– Мы профессионалы. Независимо от того, замужем ли ваша партнёрша, одинока или имеет пятерых детей, вы актёр... Единственная причина, по которой мы здесь, — это исполнять нашу роль, выполнять нашу работу. Я человек, воспитанный в соответствии с турецкими обычаями и традициями, который привязан к своему прошлому. Я люблю свою работу и занимаюсь ею, и я не имею дело ни с чем другим. Я очень уверенный в себе человек, который знает, что делает. Я не думаю, что в этом сериале будет такая проблема. Мы с Седеф Авджи играем двух влюблённых, поэтому совершенно нормально, что люди будут представлять нас парой, и мы будем стараться для роли, чтобы нас воспринимали как пару.

След този първи грях Бихтер се чувстваше като болна. Напусна стаята на Бехлюл без никакво вълнение. Сладък, тежък сън бе притъпил сетивата й. Единственото й желание бе да мълчи и за нищо да не мисли. Легна си и веднага заспа. Но заранта, още в леглото, едва отворила очи, откри че ведно с нея се е пробудила и грозната истина. Значи тази сутрин тя бе не предишната, а някаква друга Бихтер. Не клетницата, която оплаква погубеното си щастие, а мръсно, подло същество, белязано с кал. Ето че в края на краищата стана достойната за Фирдевс ханъм дъщеря. Още щом си го призна изпита желание да избяга от себе си — така, както се бяга от гадна твар. Но защо се случи всичко това? Нямаше никакво оправдание. Та тя не обичаше Бехлюл, напълно бе сигурна. Не изпитваше никаква любов към този мъж, който не представляваше нищо повече от един разхайтен хлапак. Защо тогава, така де, защо отиде при него и най-вулгарно, като последна уличница се хвърли в обятията му, след като бе толкова лесно да избяга, да не се вслушва в неговите хиляди пъти повтаряни пред кого ли не излияния, а дори и изобщо да не влиза в стаята му? Нямаше никакво, ама абсолютно никакво оправдание. Плюс това не хранеше и надежда поне за мъничко щастие. Какво ти щастие, щом потъпква съпруг, дълг и авторитета си пред всички, които я уважават, щом погазва собственото си достойнство и се превръща в нищожество? Какво ти оправдание? Отврати се от себе си, от живота, от всичко.
Най-сетне стана истинска дъщеря на Фирдевс ханъм. Само заради това се омърси в ръцете на този човек. Не би могло да има друга причина. Значи в самата й кръв, във всяка капчица кръв е съществувало нещо, което я е подтиквало непрестанно, докато в края на краищата ей така, без повод и причина, без никакво оправдание, я направи дъщерята на Фирдевс ханъм. Прехвърляше върху майка си цялата отговорност за своя грях, за тази мръсотия. Мразеше я, ненавиждаше я, проклинаше съдбата, която й бе отредила да бъде нейна дъщеря.
Какво да прави сега? Отсега нататък тя е играчка в ръцете на Бехлюл и ще трябва да се примири с това. А първото падение е достатъчно основателен аргумент да полети в бездната, нали така? Ще трябва вече да лъже наляво и надясно, ще трябва да вдига към съпруга си лицемерни очи. Ще трябва пред Пейкер да демонстрира фалшиво достойнство: „Аз също обичам мъжа си, аз също не му изневерявам и никога няма да го направя!“ Целият й живот ще се превърне в лъжа, в гнусна лъжа. Дали ще издържи? Дали няма един ден да я разобличат? Дали ще издържи да не сведе очи и да не се изчерви, когато друга жена започне да се хвали с изневерите си? Ами Бехлюл, този проклет неин съучастник? Непрекъснато ще са заедно, под един покрив, как ще диша един и същ въздух с него?
Не, не би могла да издържи, не би могла да живее живот, изтъкан от непрестанни лъжи. Сега още ще отиде при мъжа си и ще му каже: „Знаете ли? Не съм достойна за вас, аз съм едно подло същество, достойно за дъщеря на Фирдевс ханъм. Пуснете ме да си вървя. При майка ми, там ми е мястото. А и вие — не трябваше ли да си помислите предварително? Защо избрахте за жена точно дъщерята на Фирдевс ханъм…“
Ох! Намери ли сили да изрече тези думи, намери ли сили сама да се накаже за постъпката си, тя ще носи петното на позора. Но не намери сили — не само за това, а и за каквото и да било. Падението премаза всичките й защитни реакции. Сутринта, едва започнала да се разкайва за извършения грях, тя се отврати от себе си, но в същото време съвсем подсъзнателно разбра, че е невъзможно вече да се възпре, че е невъзможно вече да не се завърне отново в онази стая и в обятията му. Не би трябвало да остави у Бехлюл впечатление на случайно срещната уличница, тя трябваше да го обладае докрай, трябваше да му принадлежи, трябваше да го обикне дори. Пътят на тази греховна любов трябваше да я отведе не към унижението, а към извисяването. Точно така, единствено любовта би могла да заличи позора.
Когато сутринта Аднан бей влезе в стаята й и закачливо й напомни: „Скъпа, днес няма ли да ме целунете?“, тя го направи — без чувство, без трепет, без никакъв свян — и сама се учуди как е възможно да е толкова безразлична. Значи е способна да поднася устни на съпруга си, след като без да й мигне окото, се е поддала на ласките на друг. Значи е толкова хладнокръвна, толкова безпристрастна. Удивяваше се от себе си. Нещо в нея се опълчваше против греха, но нещо друго пък не само че приемаше, ами го смяташе и за съвсем естествен.
Цяла седмица отбягваше и най-дребния повод задруга среща. С Бехлюл се отнасяше както и досега — пренебрежително и равнодушно. Споменът от онази нощ си остана единствено като сън в мрака. Не се застояваше насаме с него, не го поглеждаше, не отиваше в стаята му дори и когато той отсъстваше от къщи. Отбягваше тази стая, страхуваше се да не се задуши, ако вдиша макар и глътчица от въздуха на приспания спомен. Дотолкова се отърси през въпросната седмица от своя позор, че взе да се съмнява дали изобщо е съществувал. Дали пък не е било просто някакъв сън? В отделни моменти това съмнение просветляваше разума й като светкавица и тогава й идеше да викне на всички: „Лъжа е, лъжа! Грешите…“
Живееше с усещането, че всички знаят, всички я гледат със съжаление, но си мълчат. Погледите им като че ли се промениха оттогава. Промениха се дори и предметите — все й се струваше, че я следят най-проницателно.
Бехлюл си беше същият — ще разкаже някоя смехория, ще намери какво да изтърси, за да подразни Нихал, ще внесе живот точно тогава, когато надвисне тягостно мълчание. И никакъв намек за онази нощ — нито с дума, нито с поглед.
Както преди, така и сега той се обръщаше със своя топъл глас към Бихтер така безгрижно, че хвърляше младата жена в смут. „Внимание! — казваше си Бехлюл. — Почти винаги втория път е по-трудно, иска се повече тактичност. Защото вече е налице всичко онова, което отблъсва жената от вас — разкаянието, душевните терзания. Повечето жени си въобразяват, че първият грях ще им бъде опростен, ако предотвратят следващия. В този период трябва или пак случайно да ги постигнеш, или да им се показваш безразличен. Продължиш ли да уважаваш жената, тя е спокойна. Повечето се задоволяват с това, че все още им обръщаш внимание, че все още ги преследваш. И са доволни. Но безразличие не могат да понасят, ето защо започват сами да ви преследват.“


 Мислеше си Бехлюл как прекара цялата зима без тези развлечения. Слушаше Нихал, а във въображението му се мяркаха залети в дъжд от светлина и пъстроцветни фонтани картини. Пред очите му беше сцената на „Одеон“, буйната тълпа на „Конкордия“. Прелитаха разголени рамене и ръце, изящни пантофки от бял сатен.
И го обзе копнеж. Ето на, сред лудориите на този свят трябваше да протича животът му. Как можа да прекара безкрайните нощи на цяла една дълга — предълга зима в търкаляне по фотьойлите на това съсипано от мъка имение, одреман като престарял болнав котарак, потърсил под мангала убежище от убийствения студ?
Разбира се, той обичаше Бихтер. Никога не бе горял така пламенно, така продължително от любов. Ясно, тя бе неговата първа и последна любов. Но дали би могъл да я опази чрез тези едни и същи разговори, чрез тези едни и същи думи, изричани в един и същи час, едни и същи клетви за вярност, едни и същи целувки, едни и същи почти съпружески крамоли и сръдни?
Сред еднообразната сладост на тази обич той започнала жадува за нещо по-различно, нещо ново. През първите седмици не бяха лишени от ония неща, които ги вълнуваха и плашеха. Докато се отдаваха всецяло един на друг сред съществуващите неизживени рискове в любовта, те изгаряха в трепетната жар на ненавистното желание. Но по-късно, когато нямаше какво повече да очакват, предоставиха обичта си на монотонните часове, които така много приличаха на затишие преди изпълнение на смъртната присъда. Нищо не остана от очакваните страсти, пориви, безумия и сълзи, от настояванията за повече обич, с една дума — от всички стихии, които възраждат непрестанно всяка любов; дори престанаха да се ревнуват…
Противно на предположенията си той откри, че Бихтер е една мекушава жена. Тя посещаваше стаята му като по задължение, а това се отразяваше зле и върху самия него. От много обич не им оставаше време да се пожелаят. Макар и смътно, той чувстваше как в нейни ръце сам се превръща в жена. Тя идваше при него, тя го търсеше, тя приемаше и удовлетворяваше всеки негов каприз. Не можеше да си обясни защо, но така или иначе, от такава любов той се чувстваше унизен, усещаше как дълбоко в сърцето, в най-потайните му кътчета, започва да назрява враждебност към Бихтер.
Така прекрасна, тази жена според него бе лишена от способността да разпалва плътските желания, да предизвиква мъжа, с една дума — не владееше любовната магия. Отдаваше се елементарно, покоряваше се на неутолимите му страсти безропотно и изобщо не проумяваше, че подобен израз на преданост е в ущърб на самата нея, че е пошлост, унижение, че накърнява собственото й достойнство. Не отказваше нито един негов каприз, не забелязваше, че в страстите си той преминава всякакви граници. А имаше нужда да бъде отхвърлян, да моли, трудно да се домогва до целта.
Една нощ се опита да опияни Бихтер така, че да последва някакъв абсурд. Тайничко се надяваше тя да му откаже, да не приеме като последната уличница и този негов каприз. Едва тогава Бехлюл щеше да постигне огромното щастие най-сетне тази жена да изпадне в любовен екстаз, за да я обладае до край. Но се случи тъкмо обратното — Бихтер промълви: „Да“, а той начаса изпита отвращение. Този случай бе отминат като безобидна шега. Но в неговото сърце все повече назряваше антипатия към младата жена само защото не му бе отказала.
Всъщност липсата на уважение към Бихтер породи това чувство. За да обичат една жена, мъжете трябва да изпитват уважение към нея.
Дори когато са безумно влюбени, мъжете без ни най-малко колебание причисляват всяка потъпкала честта си жена към грешниците. Бехлюл също не правеше изключение — той не само отбягваше да си даде сметка за собствените чувства, ами и започна да приема Бихтер като жена, която най-безцеремонно се измъква от съпружеското ложе, за да се хвърли в обятията на друг мъж. Нощем, потънал във фотьойла, вглъбен в страниците на безмилостния душевад и гадател на женското сърце Пол Бурже, той хем жадуваше за нея, хем се плашеше да не би да дойде.
Да беше се обидила, да, да, да беше се разсърдила поне за седмица-две, само за няколко седмици. А той да дебне ден след ден удобен случай да я срещне насаме, макар за пет минутки, да му прости най-накрая, за да се хвърлят отново в обятията си… Струваше му се, че в такъв случай подобни мисли нямаше да го връхлитал.
Последните дни на краткотрайната му любов положиха началото на дрязги и скандали. Бехлюл започна да отправя упреци към своята любима преди още пресищането да проличи. Приказните цветя, които красяха пролетта на тяхната любов, повяхваха, изречените думи придобиваха силата на доводи, обясняващи някогашната омраза.
Ала все пак за него Бихтер си оставаше същата красива и изискана жена. Тоалетите й, тембърът на гласа, позата, жестът, с който разперваше ветрилото, сръчният допир на пръстите до косата, когато прикрепваше печето си — при което се променяше изпяло и изразът на лицето, — усмивката с разцъфтяващите от двете страни на устата мънички трапчинки, романтичното вдъхновение, което влагаше и в най-обикновената изречена с приповдигнати вежди дума — с една дума, всички ония дребни неща, с които го заплени от пръв поглед, продължаваха да го вълнуват по същия начин. Добре знаеше, че вечно ще копнее по тази жена. Лесната победа обаче, съпътстваща любовта им още от самото начало, спокойствието в тази обич без рисковани ситуации, без сътресения, без гръмотевици му поднасяха наред с щастието и толкова дълги часове на скука, че му оставаше прекалено много време за размисъл.
Уловеше ли се в подобни разсъждения, той гледаше да се отърси от тях, да не мисли изобщо по този въпрос. Щом разумът започва да надделява над сърцето, любовта приема вече облика на болнаво дете, в чиито вени тече отровно биле вместо кръв. И за да не влива повече отрова в жилите на това свидно за него дете, младият мъж отбягваше изобщо да мисли.
Колко пъти бе обвинявал в себе си Бихтер, че се остави така лесно да бъде победена още в първия миг на любовта им.
Не можеше да й прости случайния си, невероятен триумф, постигнат само с две думи в една стая през нощта, само с две думи, изречени в първия миг, когато набра смелост.
Тя не му предостави време да изяви своето изкуство. Озова се в обятията му преждевременно, в резултат на което Бехлюл обра овациите като някакъв актьор, аплодиран преди още да е показал таланта си. Тази толкова безпрепятствено обладана жена продължаваше да му дарява любовта си със същата лекота.
Дори кратковременните угризения на съвестта след първото грехопадение му заприличаха на долнопробен фарс, оголил същността й с един замах. Още в началото Бихтер изобщо не проумяваше пошлостта и позора на тяхната любов. Но за сметка на това пък сега Бехлюл ги чувстваше все по-осезателно. Колко пъти му идеше да отблъсне Бихтер от обятията си и да й кресне: „Нима не разбираш колко отвратителна е тази връзка?“
Себе си оправдаваше изцяло, всякакви доводи все повече и повече разголваха вината на Бихтер. Тази жена бе дошла да го обсеби и продължаваше да идва и да го обсебва. В собствените си очи той изглеждаше едва ли не като невинно средство за престъпление, използвано от нея…
Така по въпроса за отговорността в тази „забранена любов“ в мислените си анализи той стигаше до пълно отхвърляне на упреци към себе си, но въпреки разсъжденията произнасяше защитната си реч в подкрепа на любовта: „Това сме то, мъжете! Никога не може да ни се угоди! Винаги намираме начин, щом се наситим на любовта, да прехвърлим върху жените цялата вина и за греха, и за скуката, след което започваме да измисляме доказателства, с които да унизим клетите нещастници до там, че да ги обвиним в липса на способност да любят.“
Ако пропилееше обаче обичта си към Бихтер, това за него щеше да бъде безвъзвратна загуба. Тази жена бе невъобразимо сладък любовен еликсир. На такава жена не можеш да се наситиш никога. Убеден беше, че ако я загуби, още в същия миг той би закопнял за нея до лудост. Той се чувстваше като лекар, който се е заразил и най-щателно опипва собствения си пулс, а в същото време болестта продължава да се развихря тайно, коварна като вулкан.


Известно време цялото имение се забавлява със слуха за женитбата. Видеше ли Нихал с Бехлюл, Аднан бей му подхвърляше: „Ей, годениците“. Подкачиха ги дори Несрин и Шайесте. А те самите се шегуваха със себе си повече от всеки друг. Така че шегата се превърна в често повтаряна игра.
Слухът вече пъплеше навред, когато Бехлюл, приемайки го все още на игра, понякога взе да усеща как сърцето му прималява от нежност към Нихал и току отсичаше: „Не е пък чак толкова невъзможно!…“ Но същевременно си задаваше въпроса: „Ами Бихтер? Какво ще стане с Бихтер?“
След първата изневяра, изглежда, всичко между тях бе приключило. Нижеха се ден след ден, а той все не смогваше да я издебне насаме, макар и за пет минути. Тя му беше обидена. Предполагаше, че няма да му прости, че дори няма да изслуша обясненията му за тези три нощи. Но никак не му се щеше да повярва, че безвъзвратно я е загубил. Живееше с надеждата да си я възвърне отново още при първия опит. В тази надежда намираше утеха за накърненото си от нейното безразличие достойнство. Тя нали не дойде да му поиска обяснение — това вече го оневиняваше, приспиваше отегчението от — тази любов, която го уморяваше, а преди всичко му даваше пълното право да се върне при Кете и да се наслади докрай на авантюрата с русокосото девойче.
Ни най-малко не се залъгваше, че след Кете ще се върне при Бихтер още по-пламенен и влюбен, напротив, откри че изпитва към лудетината още по-ненаситна страст. Не посмя да си признае само едно-единствено нещо: Бихтер му бе омръзнала вече… Подобна констатация би била позор за теориите му за съвършената любов. За него Бихтер бе жена, на която би могло да се изневери, но никога да унижиш и захвърлиш. Предпочиташе даже той да бъде изоставеният, та да вкуси и болката на пренебрежението.
Все повече и повече се убеждаваше, че не предприеме ли сам някакви мерки за подновяване на връзката им, Бихтер няма повече да стъпи в неговата стая.
Но една нощ младата жена се върна сама в гнездото на любовта. По всичко личеше, че беше дошла да потърси закъснялото обяснение. А то стана толкова набързо и тя го възприе толкова лесно, че Бехлюл направо остана слисан. Бихтер прояви всичко онова, което подронваше женското достойнство — престори се, че му вярва, сама се залъгваше, остави се да бъде залъгвана — само и само същността на нещата да остане завоалирана. Всъщност тя дойде в тази стая, за да бъде залъгвана. Личното достойнство изобщо не й попречи да се държи като жена, готова да се отдаде на който и да било зажаднял за любов мъж. Знаеше, че я лъже, но затваряше очи и се притулваше зад мрачните зидове на любовните преструвки, само и само да не съзре образа на някоя вулгарна жена в отново прегърналите я ръце, за да не вдиша уханието на нейния парфюм.
Тръпки побиха Бехлюл — той бе убеден, че ще срещне една непостижима в разбушуваната си гордост Бихтер — а ето че тя прие лъжата. И той я приравни с другите. Започна да чезне от време на време, като при всяко завръщане я намираше още по-смирена, още по-жалка, още по-безлична — продължаваше да идва при него, за да бъде мамена. И той се ожесточи, по всевъзможни начини се опитваше да я унизи. През нощите, които прекарваха заедно, се дебнеха взаимно. Случваше се в нея да изригне поривът на самолюбието и внезапно да си тръгне, без целувка дори. Пак тя обаче подновяваше отношенията, пак тя поемаше върху себе си вината за всяко спречкване.
В неговите ръце Бихтер постепенно се превръщаше в безлично същество, което можеш да тъпчеш, да унижаваш, да използваш за задоволяване на страстите си. В обичта им се промъкна пошлостта. И Бехлюл веднъж завинаги се прости със стремежа си да съхрани възвишеното в тяхната любов. Все по-непристойно се държеше тя в неговите обятия, докато най-сетне съвсем се отказа да демонстрира изблици на гордост.
— Фирдевс ханъм е прозряла всичко — честичко я предупреждаваше той. — Някой ден ще ни притисне до стената, ще видите…
— Че какво от това? — отвръщаше Бихтер.
И двамата се бояха дори да споменат името на Аднан бей. Станеше ли дума за женитбата му с Нихал, младият мъж започваше да я убеждава, че това е най-добрият начин да разсеят евентуалните подозрения. Бихтер обаче прививаше устни, гледаше го безизразно и звук не отронваше. Тя предчувстваше как този подхвърлен на шега блъф обсебва най-сериозно Аднан бей. С изневерите на Бехлюл се беше примирила, обаче на тая тема реагираше така болезнено, че направо й призляваше само да го видеше да разговаря с Нихал.
— Тази шега направо ме съсипва — призна си тя една нощ.
— Луда ли сте? — избухна в смях Бехлюл и като я целуна, продължи: — Брак с Нихал? Как е възможно? Забравяте, че тя е още дете. Плюс това не виждам защо трябва да се притесняваме от една невинна шега.
При тези доводи Бихтер трябваше да замълчи, но от мъките така и не се избави. Вярно, Нихал е още дете, но дете на петнадесет години.
Да, няма защо да се притеснява от шегата, ала как щеше да й попречи да се превърне в истина? Питаше се и се терзаеше от отчаяние.
А и Бехлюл невинаги реагираше с безразличие. От време на време се взираше в Нихал и усещаше от цялата си душа как се разнежва пред изящния й, озарен от одухотвореност лик. „Кой знае — казваше си той. — Може би тъкмо в нея да е стаена така жадуваната, ала несбъдната възвишена любов.“
Неволно прехвърляше наум всичките си авантюри, наново преживяваше старите спомени, докато накрая черните лъскави коси на Бихтер се преплетоха със златисторусите къдри на Кете и двете им лица се сляха в едно — дотук приключваше низът от спомени.
И какво… Само откриваше, че в тези хербарии липсва всякаква поезия, че цветята бяха мъртви. Кой знае дали душата на любовта, романтиката на живота не се спотайват в сърчицето на ето тази неразцъфнала пъпка?
Не успяваше винаги да се овладее пред Нихал. С всеки изминал ден все повече и повече той гледаше на нея не с очите на по-възрастен роднина, все повече и повече откриваше девойката. Обземаше го лудото желание да я прегърне, да зарови лице в златистите й къдрици, да изпие на един дъх неуловимия аромат на нежното цвете в крехката й душа. Сетне започваше да се кори, отбягваше я с дни, като същевременно не допускаше случай да се пошегува с тяхната предстояща сватба.
 Един ден Бехлюл рисуваше по полето на вестника някаква странна глава, когато Нихал влезе, позавъртя се край него, но тъй като се преструваше, че не я забелязва, застана отзад, надвеси се над плещите му и сграбчи молива.
Той сякаш още не я бе забелязал. Не реагира — нито с жест, нито с дума. Продължаваше да стои със застиналия в ръка му молив, малката длан на Нихал лежеше върху устата му, а тя самата надзърташе над плещите му. Не след дълго той отпусна лекичко молива и стисна пръстите й. Тя не ги отдръпна. Бехлюл усети как сърцето му запърха от допира на изящната й чувствена ръка. В призив на неподвластна нежност той я притисна към устните си. Нихал пак не я отдръпна, продължаваше да стои все така надвесена над рамото му, с едва допрени до гърба му гърди. Миг на приказно опиянение. Внезапно тя се опомни като пробудена от сън, дръпна ръката си седна до него.
— Господин годенико, няма ли да ми обясните защо се женят хората?
В този въпрос бликаше толкова небивала чистота, в очите, очакващи отговора — такава детинска наивност, че Бехлюл се сепна от моментния си захлас и прихна.
— Защото…
С неимоверни усилия той едва успя да се върне от краткотрайния унес към привидното си безразличие. Този, който в отговор изрече само едно „Защото…“, не бе същият онзи Бехлюл, който само преди миг притискаше до устни ръката на Нихал.
— Защото… защото… — изимитира го тя. — Знаете ли на кого ми приличате, когато изрекохте тази дума? На мадмоазел Дьо Куртон. Понякога тя ми отговаряше така. Щом я попитах нещо трудно — в момента Нихал говореше на френски като мадмоазел, — тя кимваше и ми отвръщаше: „Защото…“ Ах, тези недоизречени „защото“, от колко много неща ме лишиха. Ето на, и сега няма да разбера защо всички хора се женят.
Тя говореше с пленителна безобидност.
— Почакайте! — сети се нещо изведнъж. — Я ми обяснете друго. За да се ожениш, трябва да обичаш, нали? Това вече го знам. А тази обич е съвършено различна от обичта ми към татко например, към Бюлент, към, към оня. Е, що за обич е тогава? Като не прилича на другата?
— Ама че въпросче! Нихал почти няма как да ти обясня някои неща. Да вземем най-пресния пример, а? Ти мене как ме обичаш?
Тя присви устни.
— Че откъде да знам? — тръсна рамене. — И обичам ли ви истински? Мисля, че не. Чудя се как да го кажа. Не ви обичам така, че да мога да се омъжа за вас. Вижте, време е да си призная: тази смехория с женитбата ни отначало страхотно ме забавляваше, но сега нещата коренно се промениха! Омръзна ми вече!…
Каза го уж на шега, но в гласа й прозвучаха неовладени трепетни нотки, които издадоха затрогващо детинско оплакване. Бехлюл я слушаше като унесен. От известно време насам изпадаше в това състояние винаги, когато беше близо до нея.
Откриваше у Нихал неща, които досега не му бяха правили впечатление, забелязваше ги, но ги отминаваше, без да ги осмисля. Както и да я гледаше, не беше кой знае каква красавица. Но притежаваше нещо много по-ценно от красотата: странна, непосветена в правилата на играта, тя беше интересна, обаятелна. И приятна. Тялото, лицето — като изваяни, самата изящност. По някаква чиста случайност не само стройният й ръст, но и името й дори излъчваше нежност.
Самата изящност в пастелни тонове — пепеляворуси коси, очи ту тревожно-мрачни, ту озадачени, бледо лице, по което плъпваше приливът на неповторимия, единствено негов руменец… Всичко това придаваше на Нихал още по-изтънчена изящност. Приличаше на миниатюра, сътворена случайно от забравените по четката на художника бои, нахвърлена набързо в непретенциозни форми и багри. А под тази неземна външност се таеше съвършено детинският духовен мир. Петнадесетгодишното девойче, на което всички сега гледаха като на дете, като че ли бе орисано да си остане винаги дете, дори тогава, когато щеше да бъде жена, съпруга, майка. И Бехлюл бе най-посветеният човек в нейния детински мир. През дългия кризисен период Нихал реагираше по детски упорито на всички болки, на всички страдания, покрусили душата й. И ето че дори сега, когато му говореше с по детски стиснати юмруци колко й е омръзнала тази шега с женитбата, тя си оставаше все същото дете. По-рано, когато страдаше, тя прикриваше дълбоката болка в душата си с детинщини и глезотии; дали сегашното й наивно обяснение обаче не издаваше някакво ново, болезнено, неосъзнато вътрешно преживяване.
Едва помислил за това, Бехлюл почувства как шеметът на омайна поетичност вдъхна нов живот на повехналите в сърцето му цветя на любовта. Първите трепети на страха на невинния й мир, първото зарево, припламнало в безоблачните му блянове със светлика на романтиката и мечтите, разкри пред стихналите му страсти толкова чисти и светли хоризонти, че поддаден на настроението си, попита:
— А защо се дразниш? Какво ни пречи да превърнем шегата в истина?
Изрече го неволно, в изблик на откровение. Нихал ококори очи, като че ли ненадейно пред нея бе изскочило някакво чудовище. Сетне отвърна само на първия въпрос:
— Защо ли? Ще се опитам да ви обясня. Само че, вижте, малко е сложничко… На мен самата не ми е съвсем ясно. Когато ведно с всички се шегувам на тази тема, усещам как в един миг у мен бликва някакъв порив да се разбеснея, да вдигна скандал. Едва се сдържам да не се заям с татко, с Фирдевс ханъм. И още нещо ще ви кажа: обикновено когато споделям с вас, аз не се стеснявам. Чудесно го знаете. Ще повярвате ли, че сега се смущавам, щом заговоря на тази тема. Започнах вече да се смущавам и от вас. Виждате ли? Ние двамата, дето се заклехме да бъдем приятели. Заради някаква си шега не можем да бъдем и приятели.
Стига да не ми се сърдите, честно ще си призная и друго: сега се стремя да бъда възможно по-далеч от вас, от всекиго, от всички, иска ми се да се затворя в себе си; когото и да срещна в този дом, все за това ми подхвърля. С изключение на един-единствен човек: Бешир… Ох, знаете ли, обичам го повече от всеки друг. Разбирате ли ме? Искам да кажа, че ако и вие престанете да говорите това, ще ви обикна отново.
Бехлюл изслуша неволните чистосърдечни признания с удивление. Още щом Нихал млъкна, той се присегна и я хвана за ръка:
— Не, напротив… Нека да говорим за това, Нихал. Защо шегата да остане само една безцелна игра?
Нихал се опита да дръпне ръка.
— Видяхте ли, сега пък е мой ред — разсмя се тя и подражавайки на мадмоазел Дьо Куртон, добави: — Защото…
— Не, не, кажи, защо, защо? — опита се да я предизвика Бехлюл.
— Защото — незабавно изстреля отговора си Нихал, — защото, за да се ожениш, нали трябва да обичаш? Всички го казват, преди малко и вие самия го твърдяхте. В такъв случай, след като не ви обичам… Обичам ви, но нали разбирате…
Най-сетне издърпа ръката си. Изправи се пред него. Стана и той.
— Аз обаче те обичам, Нихал — заговори той, този път искрено. — Отначало не го осъзнавах, приемах го като на шега, ала ето че днес, в този миг… Чуваш ли, Нихал? В този миг аз не виждам никаква пречка да отида при чичо и да му кажа: „Шегата премина границите си, дайте ми Нихал и толкоз!“
Изрече го на един дъх. Нихал стоеше с побелели устни, имаше чувството, че главата й ще се пръсне. Някакво изшумоляване ги накара да се обърнат. Вратата се отвори и при тях влезе Бихтер, бледа като мъртвец. Бехлюл само прехапа устни. Дали го бе чула?…
— Бехлюл бей — гласът й прозвуча сдържано. — Ще ходите ли днес в Истанбул? Имам няколко поръчки.
Впитите в него очи излъчваха жестокост. Нихал излезе. Гняв обзе Бехлюл, но се овладя и процеди само едно: „Да!“.
Бихтер едва изчака Нихал да си излезе и преди още да се е отдалечила, седна. Вбесена, готова на всичко, задъхана, с потъмнели очи, просъска:
— Шегата премина границите си. Сам виждате, повече така не може да продължава.
До дъно се разбушува душата на Бехлюл срещу тази жена, която нахлу в стаята му, без да си дава сметка за опасността.
— Тъкмо за това говорех с Нихал — сряза я той. — Смятам, че е дошло време шегата да стане истина.
Потъпканата любов на Бихтер изстена, изхриптя сподавено и ужасено в сърцераздирателен вик:
— Ааах!
За миг притихна, сетне избухна:
— Признахте си най-сетне, играта значи свърши. Не намирате вече за необходимо дори да ме лъжете? Този брак обаче няма да стане, ясно ли ви е? С всяка друга може, даже и с Кете — виждате ли, знам името й, да, даже с Кете, но не и с Нихал — никога.
Бехлюл реши веднъж завинаги да скъса с тази жена, да я унизи най-безпощадно, да издигне помежду им бариерата на омразата.
— Освен това играта продължи повече, отколкото трябва. Нашата връзка ви даваше правото да претърсвате джобовете ми, да четете писмата ми, да подслушвате зад вратата ми, докато в края на краищата стигнахте до непоносима наглост. Не ви дава обаче право да ми пречите да се оженя.
В този миг тя не бе вече унижената, примирена с всичко Бихтер, чиято любов бе потъпкана. Бе жената, която си представяше Бехлюл, която очакваше да види, жената, която със зъби и нокти бранеше правата си.
— Да се ожените, може — откликна начаса тя. — Но тъкмо този брак трябва да бъде предотвратен и това е не само мое право, а и неотменен дълг. Брак с дъщерята на чичо ви… — избухна тя в необуздан смях. — Същият този чичо, който…
Внезапно се разгневи и стана.
— И през ум не ви мина обаче, че жената, която преди малко завари тук Нихал, би могла да й кресне в лицето: „Този човек те мами, и мен ме е мамил досега! Той не може да бъде твой съпруг. Защото преди това се отдаде на друга: на мен!“ Този брак е истинска гадост. По-скоро — престъпление!
Бехлюл се стресна пред заплахата. Но не желаеше да отстъпи.
— Забравихте, че между нас двамата се случи нещо доста по-гадно, доста по-престъпно…
Бихтер отстъпи назад и отвърна на жестоката обида единствено с бликналата в протяжен стон погнуса:
— Ооох!…
Така значи този мъж, който наричаше любовта им скъпоценен, благословен дар, възродил и пречистил притъпената му чувствителност, днес отхвърля същата тази любов, в която тя бе вярвала сляпо, като гнусно престъпление. За миг си припомни тяхното уютно гнездо на любовта, всички вълшебни думи, които той й мълвеше често-често, за да прогони нейните опасения да не би за обичта им да научат и другите. Тя бе повярвала в тази лъжа, бе повярвала на всичките му лъжи. Ох! Колко горчива измама!…
Мълчаха и се гледаха с небивала омраза. В един миг Бихтер се уплаши да не се строполи, разтърсена от ридания, в краката на мъжа, който така я унизи. Нямаше никакъв смисъл да стои повече тук — без да отрони дума, тя си тръгна.
Оставаше й една последна надежда, една смътна надежда… Може би той няма да я остави да си отиде просто ей така. Може да се втурне подире й, да я прегърне и да изрече: „Не, измамата е в този скандал, всичко останало е истина, да, то е единствената истина!“ Ала Бехлюл не трепна, остави я да си тръгне, без да я удостои поне с един прощален поглед.



Стояха един до друг, рамо до рамо. Той също се бе поддал на меланхолията. Взираше се в смътно просветляващия сред мрака хоризонт, взираше се в града, заприличал на отминал спомен, на избледнели отломки живот. Неясните очертания с трепкащите под притъмнелите хребети светлинки му напомняха отколешен сън. На фона на тази картина той преосмисляше досегашния си живот, който още тази вечер можеше да се превърне в пустош, още тази вечер можеше да приключи само с една думичка на Нихал. Имаше чувството, че от този живот, предишния, го дели низ от години. Там, в ширналото се помежду им море, в пустошта на оня отколешен сън, бяха погребани всички довчерашни спомени, всички лица, включително и на Бихтер. До него в този миг беше напъпило цветето на надеждата и свенливият му поглед вещаеше един нов живот. Когато видя Нихал да пристъпва към него, той изпита желание да я хване за ръката и да я отведе далеч от тук, да коленичи в нозете й там, под сянката на боровете, да й целуне ръцете и да й промълви: „Обичай ме, Нихал!…“ Ала в същия миг се почувства като премазан — пред това дете той представляваше един осакатен от коварна болест човек и не би могъл да го надари с нищо повече от ограбеното си опорочено сърце. И се уплаши от себе си — какво му гарантираше, че ще направи Нихал щастлива? И през ум не му бе минало да се замисли върху това. Ами ако и това е само една прищявка? Сети се за Бихтер — всичко с нея е приключено. Вече нищо не ги свързваше. Достатъчно малко се задържа той в имението след злополучния ден, за да я срещне пак. Щом твърдо е решил да се жени, Бихтер, тази жена, която омекваше като дете след всеки свой протест, нямаше как да не се съгласи — поставяше я пред свършен факт.
Първа наруши тишината Нихал.
— Чувате ли?
С глух тътен сред безмълвието на притихналата вечер животът на Островите напомняше за себе си. Едва доловимият стон на някакъв невидим, скрит под заспалото море водопад сякаш вибрираше в земята под краката им и в полъха над главите им. С вдигната ръка Нихал прикани Бехлюл да се вслуша. Едва сега дочуха другия стон, изплъзнал се от препълнената с потайности пазва на нощта, плах, недоловим като песенно дихание, като повей, случайно погалил струните на безплътен инструмент. Беше толкова крехък, толкова тих, че почти не се чуваше.
Отначало свенливите, трепетни от боязън да не издадат съкровената си тайна нежни звуци сякаш погалиха ефира. После плахите им талази разбудиха акордите на притихналата в сън природа — песента на стаеното в златни сънища море и на милващия боровете ветрец бе дочакала своя час. Тръпка прониза всемира, самата нощ сякаш запя в екстаз.
— Мандолина! — възкликна Бехлюл.
Мандолина! Малка мандолина, която искаше да повери на нощта кой знае каква потайна мъка, кой знае каква съкровена тайна. Дали, подслонена до дънера на някой бор, не изплакваше на луната своите страдания, или пък разпращаше по въздуха талазите на своя поздрав!
Долетелият сред величавата тишина на нощта незнайно откъде напев пораждаше и у двамата едно и също усещане. Да има по-голяма близост помежду им, да бъдат по-непринудени един с друг сред недоловимата армония, която приканваше потайния зов в сърцата им да бликне като песен.
— Мисля, че закъсняваме — докосна лекичко ръката му тя.
Бехлюл трескаво стисна пръстите й.
— Не, нека послушаме.
Ръката й трептеше. Но този път не се отдръпна като ранено птиче, довери му се.
В мига, когато нощта съедини тези две ръце, мелодията се извиси ясно, потрепна колебливо и отново затихна. Стояха, без да се пускат, с надеждата пак да я чуят. Изведнъж блажената тишина на нощта се раздра от глуха кашлица някъде зад тях.
— Чухте ли? — трепна Нихал. — Бешир пак кашля!
И без да изтегля ръка, настойчиво го помоли:
— Да се връщаме вече! Знаете ли? Нощната влага много му вреди…
Бешир седеше в кабриолета, досами гората. Там се озоваха пред още по-чаровна гледка.
— Погледни боровете. Нихал! Да се поразходим, за пет минутки поне. Нихал, ти не можеш да ми откажеш!
Много държеше желанието му да бъде изпълнено, притискаше нежно доверилата му се малка ръка и теглеше Нихал към гората. Ей сега ще дойдем, Бешир! — подвикна отдалеч той.
Отбиха се от пътя, навлязоха в гората. Бехлюл я водеше все по-навътре, по малките, тесни, криволичещи пътеки.
— Страх ме е! — току продумваше Нихал. — Не знам защо, но ме е страх. Все ми се струва, че всички тия сенки, всички тия дървеса всеки миг ще оживеят и ще се нахвърлят върху нас.
Тутакси се закова на място.
— Вижте! — посочи тя. — Ето един дълъг черен ръкав, една ръка с огромни пръсти, видяхте ли я? Към нас се протяга.
Сама се подиграваше на страха си, но припкаше все така уплашено. Вървеше съвсем близо до Бехлюл. Изведнъж отказа да вървят по-нататък, взря се стресната в нещо, което потрепваше между дърветата, и тихичко прошепна:
— Не, не, стига вече! Да поспрем тук! Или да се връщаме, да, да се връщаме…
Облегна се на ръката му и настръхнала в изпълнената със смътни привидения тишина, запристъпва на пръсти по разгневената, че я тъпчат, трева.
— Какво дете си само! — възкликна Бехлюл. — Вървим успоредно на пътя. Малко да се подадем — и ще видим фенера на кабриолета. А и защо трябва да се боиш от тази невинна гора? Виж каква красота, Нихал! Нима не забелязваш колко е красиво!
— Красиво, да, красиво, но страшно! — скри лице в длани Нихал.
Отпред гората пъплеше нагоре по хълма, застиналите й сенки чезнеха в безкрая, озарени по-скоро от зеленикав, отколкото жълт светлик. Навред в гората витаеше странно дихание — живителното дихание на заспалите самодиви, понесло шепота на гъмжащото от чудовища лоно на мрачните дебри, то пърхаше с невидими криле, прелитайки от дърво на дърво. Далечният глух тътен на Островите напомняше грохота на страховит водопад, който повличаше всичко към зейналата в гората бездна. Едва бяха навлезли в нея. Нихал отказваше да продължат навътре. Над главите им боровете се люшкаха под струите на зеленикавия дъжд, тресяха се заплашително също като хълм, който миг преди да се сгромоляса, се отърсва от въздишките на мрачните си усои. Тук-там покрай тях в приспивното сияние на луната се къпеха резидавосинкави полянки, грейнали под струящата светлина като усмивки.
Бяха на една от тях.
— Искате ли да поседнем? — попита Нихал. — Само за минутка, колкото да позабравя страха си… Ако си тръгнем веднага, знаете ли какво си представям, че ще стане? Цялата тази гора, всичките й борове ще протегнат подире ни дългите си ръце, ще се размърдат, ще ни подгонят да ни хванат и…
Раменете й потрепериха и тя се загърна в наметката. Грациозно приседна. Загледан в нея. Бехлюл стоеше прав. Останаха така, един срещу друг, очи в очи, озарени от зеленикавото сияние. Нихал почувства в погледа на Бехлюл нещо, което я разтърси от глава до пети, нещо, което можеше да я доведе до самозабрава, да я срази в един миг. Без малко да извика от породилия се в нея друг, непонятен страх:
— Отведете ме от тук! В кабриолета, у дома, у дома, да, у дома!…
Копнееше начаса да се озове вкъщи, в стаята си, в бялото си легло. Боеше се не само от мрачните страховити привидения на гората, но и от мъжа, който я гледаше по този начин. Цялата вечер й напомняше лош сън. Изрече нещо, което й хрумна, само и само да пропъди страха:
— Доста смешничка беше тази идея да дойдем тук, признайте…
Бехлюл сякаш не я чуваше. Продължаваше да я гледа със същия унес. Изведнъж падна на колене й и трескаво промълви:
— Обичаш ли ме поне мъничко, Нихал?
— Ясно! — отривисто се разсмя тя. — За да ме попитате това ли дойдохме чак тук? Не беше нужно да идваме чак тук, за да си го кажем, то е толкова просто.
Определено тя нямаше ни най-малкото намерение току-що подетият разговор да излиза извън рамките на шегата. Пресилено се усмихваше. Макар с леко огорчение, отговорът на Бехлюл прозвуча искрено:
— Уверявам те, Нихал, тази вечер, в този час, дори най-невинната шега може да ме засегне дълбоко. Ето, ти самата не си весела. Насила се опитваш да обърнеш всичко на шега, насила, само и само да не ми дадеш отговор… Не отричай. Личи си. Защо тогава не ми го кажеш? Да, защо, Нихал? Поне мъничко сигурно ме обичаш, не много, но поне толкова, колкото ми стига. Щом било таткова просто…
— Грешите — усмихна се Нихал по същия начин, — обичам ви много. Особено след като преустановихме нашите свади! Сега не сме ли нещо повече от приятели, нещо като брат и сестра?
Бехлюл я погледна с такова разочарование, по устните му заигра такава дълбока обида, че закачливата усмивка на Нихал моментално се изпари.
— Бехлюл, няма ли да ми кажете защо искате да се ожените за мен? Признавате, нали, това бе само една шега, кажете де. Вие бихте могли да предположите всичко друго само не и това да се ожените за мъничката Нихал, за момичето, което прилича на картинките по японските ветрила. Чиста случайност беше, че попаднахте под прицела на една прикована за стола жена, която за собствено удоволствие плете интрига след интрига и един баща, на когото шегата му дойде добре дошла, за да осигури спокойствие за себе си и за младата си съпруга. Подръка им е едно момиче, което са решили да дадат на първия срещнат жених и най-напред се сещат за вас, понеже сте им най-близо. Вие пък, уморен, преситен от живота, търсите някаква дори и най-малка промяна. И ето, още в мига, когато ви я поднесоха, вие се вкопчихте в тази идея. Помислихте си ето така: „Чудесна играчка! Подходяща залъгалка за известно време! Нищо не ми пречи да я захвърля, щом се счупи!…“
Погледна го присмехулно, по детински очарователно показа как се захвърля счупена играчка и добави:
— Мисля, че тази играчка е вече за изхвърляне.
Бехлюл я слушаше онемял. Подхвана едва след като спокойният й приглушен глас секна.
— Ето че не ми се иска да изхвърлям точно нея, разбираш ли? Да, мъничка Нихал, да, момиче от японските ветрила, да бъде така, както казваш ти: играчка си, играчка, която срещнах, вече преситен от житейските наслади. Играчка, но не за изхвърляне, а свидна, с цената на една-единствена нишка към живота, скрита някъде между най-нежните, най-изящните цветя! Знаеш ли, Нихал, сам се учудвам на себе си, че ти говоря по този начин. Променил съм се, станал съм съвършено друг! Така е, ти ме промени, да, да, коренно ме промени… Придаде ми нещичко от детинската си честота. С един замах се заличиха годините, изпълнени с гонене на вятъра. Вдетинен, пречистен застанах аз пред теб — защо да не си го призная. Подай ми твоята мъничка ръчица и аз ще съм спасен. Вместо да препускам подир вятърничава илюзия, аз ще стана човекът, който заслужено ще заживее сред своето извоювано щастие… Не се стеснявай да си признаеш. Нихал, ти също имаш нужда от една такава ръка — ръката на покровител и другар…
Беше свела поглед. Слушаше го. Ръката й мачкаше крайчеца на наметката, гърдите й развълнувано се надигаха.
— Да — продължаваше Бехлюл. — Имаш нужда, Нихал. Нима не разбирам всяко твое огорчение, преглътнатите сълзи? Сега ти си далеч от всички, чуждо ти е всяко сърце, самотна си сред хората, които обичаш… Ти, която така жадуваш за обич…
Замълча. Копнееше да надзърне в очите й повече от всичко на света.
— Плачеш ли, Нихал?… Да, да, ти плачеш. Но защо? Ето, в твоята самота съществува едно сърце, което те обича и винаги ще те обича. Ако и ти ме обичаш поне мъничко, да, мъничко поне… Обичаш ме, нали, Нихал? Мъничко поне, ето че се усмихна… Нека се отдадем на нашата обич, без да обръщаме внимание на хората около нас, без да ни интересува каквото и да било, нека й се отдадем, нека се приютим в нея и заживеем един за друг. Нека ни приспива със звездни сънища едно за двама ни разлистено гнездо, гнездото на щастието, една озарена гора, една луна да ни залива със своя светлик…
Тя не плачеше повече. Беше вдигнала очи, все още просълзени, към мъжа, който й обещаваше звездни сънища. Каква ли жажда за обич се бе разбудила в изстрадалата душа на това дете, та изгаряше от желание безконечно да се вслушва в песента на щастието. Мислеше за несретния си живот в предишните две години, за мъките и страданията. На техния фон като неясно видение изплува бледият образ на майка й.
Обичана! Обичана! Единственият копнеж в накърнената й душа! Ето, имаше вече човек, който я обича. Стори й се, че само да изрече тази дума. Бехлюл ще избухне в подигравателен смях, а ехото му ще отекне в боровете хиляди пъти: „Ама че дете! Подиграха ти се!…“ Ами тогава?… Единственият изход беше смъртта…
След малко нечий далечен неведом глас нашепна в сърцето й: „Пази се от Бехлюл!“ Какво ли означаваше? Кога ли го беше чула? Откъде я навестяваше този глас, та не я оставяше на мира дори в мига на бленуваното щастие?
А гласът на Бехлюл, още по-нежен, още по-проникновен, продължаваше да гали слуха й.
— Нали си съгласна. Нихал? Кажи ми една-единствена думичка и веднага след това ще станем и ще си тръгнем, ще литнем с кабриолета и ще възвестим на старата ни леля: „Ето ви една щастлива двойка!“ Да, нали, Нихал?
Нихал наведе глава и със стаен дъх, като че ли скришом от всички, които биха могли да й се подиграят, отрони:
— Да!
Бехлюл притисна към гърдите си изящната й глава и я целуна в крайчеца на тъничката вежда. Отдалече долетяха гласове, конски тропот, откъслечни смехове.
— Минават по пътя — стана Нихал. — Да се прибираме и ние. Кой знае колко сме закъснели…
Сред дърветата проблесна фенерът на кабриолета. Последва упоритата глуха кашлица на Бешир.
— Бешир пак кашля! — промълви тя.
И като посочи гърдите си, добави:
— Знаете ли? Когато се закашля така, имам чувството, че тук, в гърдите ми, нещо се раздира.
 

Фирдевс ханъм не знаеше какво да предприеме. В неделя сутринта прикотка Бюлент и го изпрати на Острова.
— Ще го предадеш лично на Бехлюл — връчи му тя малкия плик.
Още щом се видяха на пристанището, Бюлент дръпна Бехлюл настрана и мушна плика в ръката му.
В първия момент Бехлюл бе възмутен. При никоя от досегашните си връзки не бе срещал подобно нахалство. Бихтер значи бе от жените, дето се лепват за теб, докато ти втръснат. Такава връзка нямаше начин да приключи приятелски. Тя нямаше никакво намерение да го остави на мира, опитваше се да използва любовните им мигове като средство за отмъщение, всячески искаше да попречи и на женитбата му. „Това ли е твоята цел. Добре, така да бъде!“ Отвръщаше на брътвежите на Бюлент, само и само да не се издаде пред него, а в същото време сам за себе си реши: ще съчини някаква лъжа за оправдание пред Нихал. И ще отиде там, ще се качи при Фирдевс ханъм и ще и заяви: „Признала си е всичко, така ли? Тогава и аз искам да ви призная една истина. Бехлюл обича Нихал: нещо повече. Нихал също обича Бехлюл, те двамата така се обичат, че няма сила, която би могла да ги раздели!“
Едновременно с това обаче го обзе и страхът. Прозря, че Бихтер е озлобена че е способна на всичко. Щом е признала греха си пред собствената майка, тя ще изпълни заканата си докрай, възможно е да отиде и по-далече — да разкрие истината и пред Нихал.
Ами тогава?…
Уплаши се да се върне така разстроен вкъщи — току-виж, не успял да се овладее и да излъже Нихал. До парахода имаше доста време. Трябваше да го прекара по-далеч от нея. Тогава му хрумна да попита Бюлент:
— Искаш ли да се поразходим?
Кръгът, описан от ръката му, обхващаше целия остров.
Отначало Бюлент се съгласи, но после потупа стомаха си.
— Бюлент обаче е гладен!
Бехлюл накупи храна като за същинско пируване сред природата. Наеха един кабриолет. Надяваше се, че на връщане ще е открил вече верния път за разрешаването й всички проблеми. Започна хитричко да подпитва Бюлент. Използваше най-различни поводи да го насочва предимно към Бихтер.
Била ли е Бихтер при Фирдевс ханъм, когато му е дала тази бележка? Дали я е видял, когато е тръгнал от имението към Острова? Дали са споменали нещо за Нихал? Вмъкваше умело въпросите си сред брътвежите на момчето, като от получените отговори се опитваше да подразбере състоянието на Бихтер.
От разпита се очерта като спокоен човек, който добре знае какво прави. „Може пък да се споразумеем“ — помисли си Бехлюл и току подвикна към кочияша:
— Спри тук!
Мястото бе същото, където бяха спрели снощи с Нихал. Слязоха от кабриолета.
— Не съм гладен! — рече той на Бюлент.
Нещо заседна в гърлото му.
Как щастлив бе снощи тук. В мига, когато Нихал застана до него, той се погнуси до дън душа от безсмислието на своя живот. Днес небето беше навъсено, погаснало бе снощното сияние, превърнало се бе в сън, оставяйки след себе си белезникавата мъгла на покрусата. „Не, не може да е сън — започна да си внушава сам, като се опитваше да се отърси от обзелото го отчаяние, — всички други са сън, Бихтер — също, и то лош сън, само Нихал е истината, единствената истина в моя живот!“
Значи обича Нихал. Обича това дете, обича го с трепета на току-що завършил осемнадесетгодишен гимназист, всеотдайно завладян от случайно зърнато през прозореца видение. До вчера всичко бе на шега, а ето че днес стана действителност, превърнала се в смисъл на живота му.
Да, тази чиста, непокварена любов бе единствената истина, предишното е било лъжа, коварна лъжа. Тази любов му възвърна и осемнадесетте години, и гимназиалната невинност, и чистотата на неопитността. Петнадесетината минути снощи в нейните нозе бяха най-възвишеното, най-неповторимото преживяване в неговия живот. Само от допира на малките й ръце в най-съкровените глъбини на душата му се възроди онази все още неизживяна романтика.
Той ще сломи изпречилата се на пътя му бариера, ще срази Бихтер и ще замине при Нихал. Тази жена обаче, стига да пожелае, може да го погуби. Трябва да измисли начин да се помири с нея. Ако се наложи, ще я помоли, ще я прегърне и ще я попита: „Но защо? Защо ставаш лоша? — И ще добави: — Готова си да погубиш Нихал, само и само да си отмъстиш на мен?“
Твърдо реши. Да, ще се моли, ако трябва и на колене ще падне пред нея, ръцете й ще грабне, ще я увещава да си останат добри приятели в името на неповторимите любовни мигове. Почувства как му олекна.
— Хайде! — подкани той Бюлент.
Трябваше му капчица решителност, за да изиграе и най-трудните си роли. Пред Нихал успя, но после му се наложи да играе и пред случайно срещнатите приятели по време на двучасовото пътуване с парахода. Сам се чудеше на себе си как може да се смее така безгрижно, когато сред най-духовитите разговори току изведнъж се сетеше защо напуска Острова. И сам се възхваляваше: „Моите поздравления, Бехлюл! Какъв твърд мъжага си!“ Ето с тази твърдост трябваше да застане и пред Бихтер.
Крачеше вече по моста към пристанището на Босфора когато внезапно се закова на място. Допреди малко нямаше търпение час по-скоро да се срещне с Бихтер, за да предотврати надвисналата над главата му заплаха. Сега обаче се уплаши от предстоящия разговор. Прищя му се да го отложи колкото е възможно за по-късно.
Ще отиде до Бейоглу, ще наеме едно ландо и ще се разхожда дълго време. В имението ще се върне чак с последния параход. Така тежкият разговор ще се проведе в неговата стая, сред пламенните дихания на довчерашните спомени. Ще издебне момент пак с предишния си умоляващ глас, гласът от времето на първото им любовно опиянение, да й пошушне: „Тази нощ, в моята стая!…“ И беше сигурен, че тя пак щеше да дойде. Щеше да дойде и със сълзи на очи щеше да принесе в жертва своята любов.

Личен живот

Има дългогодишна връзка (2015 – 2019) с популярната актриса Серенай Саръкая, като се запознават на снимките за реклама на турския бранд за деним облекло Mavi. През лятото на 2019 се разделят като официалната версия е, че отношенията им са охладнели и са решили да се разделят за да продължи всеки по своя път.
Не е потвърдено официално от тях, но и Керем и партньорката му в „Почукай на вратата ми“ Ханде към днешна дата не крият особено близостта и химията помежду си, просто се предполага, че поради договорите, сключени относно сериала с продуцентите, не могат директно да афишират отношенията си преди финала на проекта. Фен базата им и като екранна двойка и като истинска двойка в живота нараства с всеки изминал ден, и всички, които гледат сериала искрено се надяват техните любимци да преживяват поне толкова силна любов, колкото и на екрана, изобразявайки персонажите на Еда Йълдъз (Ханде Ерчел) и Серкан Болат (Керем Бюрсин).През месец април Керем и Ханде официално обявиха че имат връзка и в реалния живот.  

За да провери думите на Валентина, Шура предпазливо премести поглед надясно, после наляво. Сигурно сестра и се шегува, помисли си тя, но изведнъж погледът й срещна чифт сини очи, които я наблюдаваха внимателно. Струваше й се, че тялото и е пронизано от мълния. Лицето и се зачерви, сърцето и заби силно. Тя бързо се обърна и погледна надолу. Баща й разговаряше с някакъв барон. Валентина започна да говори със сладкото момиче, което срещнаха в Кисловодск, името на което Шура не помнеше. Тя отново почувства погледа на младия мъж, но беше твърде уплашена, за да се обърне. Тя смачка копринената панделка на чантата си, която беше специално подбрана, за да подхожда на люляковата й рокля. Дългата й руса коса беше оформена за първи път в шиньон с къдрици отстрани. След като видяха облеклото й тази вечер, татко и и сестра и казаха, че е очарователна. Тя също смяташе, че изглежда по -красива от обикновено. Така се чувстваше, докато пристигнат на рецепцията, но сега, сред толкова много красиви и добре поддържани жени, които уверено се разхождаха, тя се чувстваше като неопитно момиче. Как ще танцува с млад мъж, когото изобщо не познава, ако се смути само от един поглед? Имаше чувството, че не може да танцува с никого, че ще седи цяла вечер, като цвете в цветна леха, в ъгъла на залата, гледайки как другите се забавляват.
С кимване баща и и даде правото сама да избере чаша вино от сребърен поднос, държан от слугата. Юлиян Верженски имаше сериозен разговор със собственика и двама гости за петролни акции и стачки на работниците. Валентина разговаря с приятеля си за забавните нощи в Кисловодск. Шура отпи от виното, първо отпи малка глътка, после по -голяма. Мислеше, че виното ще и даде увереност и ще разсее срамежливостта и. Надявайки се да види младия мъж, чийто поглед така я бе разтърсил, тя обърна глава в тази посока. Като не го видя там, тя се почувства засрамена и разочарована, но след като отпи още една глътка вино, се успокои малко. Изведнъж отново почувства парещия поглед и вдигна глава. Същите тези сини очи я гледаха.
Оркестърът свири ноктюрно на Чайковски, но звуците на музиката се чуваха сякаш отдалеч. Беше й трудно дори да поддържа разговор. Краката и се плъзнаха по пода. Струваше и се, че хората около нея чуват как сърцето и бие. Мъжът, държейки чаша, водеше обикновен разговор с няколко приятели в офицерска униформа, без да откъсва очи от нея, красивото момиче в люлякова рокля. Този път тя също не отмести поглед. Той се усмихна и и кимна почти неусетно. Шура също се усмихна срамежливо и се обърна, опитвайки се да се преструва, че слуша Валентина и нейната приятелка, но сърцето й биеше лудо. Допивайки виното си в чашата, тя чу предупреждението на Валентина:
- Шурочка, вечерта току -що започна. Ако пиете толкова бързо, не само няма да можете да танцувате, но дори и да ходите.
С пламтящи бузи и блестящи очи Шура се усмихна на сестра си. Двойките се преместиха в танцовата зала, докато оркестърът свиреше полка. Точно както Валентина описа, младите мъже канеха момичетата едно по едно. Страхувайки се да не бъде следващата наред, Шура реши да напусне залата, но беше твърде късно. Тя видя младия мъж с яркосини очи, който разговаряше с домакина и домакинята на бала, а до тях беше друг млад мъж.
Андрей Борински реши да се обърне към Шура и Валентина с неговата малка компания. С усмивка той каза на момичетата:
- Скъпи Валентина и Александра, бих искал да ви запозная с тези двама млади хора. Синът ми Пьотр Борински и неговият близък приятел Сеит Еминов, и двамата лейтенанти.
Младите хора отвърнаха с кратък поклон. Шура се поклони след сестра си с усмивка. Когато Пьотр покани Валентина да танцуват, дъхът на Шура спря в гърлото. Сега беше неин ред. Сеит Еминов се поклони пред нея, протегна дясната си ръка и каза:
- Мога ли да ви поканя на танц, мадмоазел?
Тя не намери сили да отговори на тези думи. Вълнението беше твърде голямо. Предчувствието, с което тя влезе в тази къща, се сбъдна. Никога не е мислила, че непознат може да я покани да танцува толкова лесно. Но този мъж, чийто поглед я пронизваше, можеше да я контролира както си иска. Той беше толкова красив и внушителен в уформата си, с високи лъскави ботуши, че когато, държейки я за ръка, я водеше да танцуват, тя нямаше сили да му откаже. Тя дори не отговори на въпроса му. Без да каже нито дума, тя се довери учтиво, но здраво в обятията на непознатия. Докато тя се въртеше с него отново и отново, сърцето й туптеше някъде в ушите, бузите й горяха, сините очи я обсипваха с искри и на Шура й се струваше, че е в прекрасен сън. Погледът му едновременно я притесни и смути, и тя отмести очи. Какво трябва да му отговори, ако реши да попита нещо?
Когато танците завършиха с фанфари, младият мъж бавно я изведе от кръга. Шура го последва послушно, усещайки вълнението, обзета от жаждата за непознати досега приключения, без да казва нищо, да не задава въпроси, да се предаде на волята му. Непознатият, чието име току -що й бе дадено, я изведе от залата, взе палтото й от гардероба и я наметна. Те преминаха през низ от стаи, докато стигнаха до оранжерия в задната част на сградата. За момент Шура си спомни за баща си и сестра си и се разтревожи дали ще я потърсят. Всичко, което се случваше, й се струваше нереално, тя не можеше да повярва, че има смелостта да го направи. Чудеше се какво ще мислят хората за нея. Със страх тя последва Сеит в градината. В градината нямаше никой. Красиви завеси от тюл, разбъркани от вятъра, блестеше мека светлина. Тя чакаше със затаен дъх, страхувайки се, че мъжът ще я помисли за флиртуващо, ветровито момиче, свикнало с такива неща. Нямаше начин да докаже обратното. И двамата не казаха нито дума. Тя потрепери от вълнение и вина едновременно. Нямаше смелостта да вдигне глава и да го погледне. Тя затаи дъх и зачака.
- Замръзнахте ли ?
Гласът на младия мъж беше тих, мек и топъл, почти не се чуваше. Той придърпа палтото й малко по -силно и я загърна по-хубаво. Шура усети как пулсът й се ускорява от докосването на ръцете му близо до врата и брадичката й. Не знаеше какво да прави с ръцете си. Докато ги вдигаше, за да оправи яката, пръстите им се докоснаха. Въпреки студа, тя почувства, че е в треска. Бузите й бяха зачервени. Не можеше да се накара да вдигне глава и да го погледне в лицето. А Сеит се възхищаваше на срамежливото момиче, което стоеше пред него. Отвътре му беше топло. Колко различна беше от другите. Сигурно е много по -млада от него. Дори палтото й не криеше как бие сърцето й. Русата й коса падаше по челото и бузите й горяха. Дългите, тъмни мигли обрамчваха големи, сини, леко наклонени очи. Грациозен, леко чип нос завършваше образа на тази плаха красавица. За миг той си помисли, че трябва да я върне в залата, за да избегне скандал и може би да не нарани нейната чест, нейната чистота и красота. Но очите им се срещнаха. И Сеит, след всичко, което вече беше направил, след всички жени, с които е бил през всички тези години, беше за негова собствена изненада поразен от това младо невинно момиче. Те се наслаждаваха на огромното привличане, най -силното привличане помежду им. Изгарящите очи на Шура, зачервените бузи, издутите гърди, устните се разтвориха твърде срамежливо - всичко беше за Сеит топло предложение за любов, специален вид чар, с който никога не се бе сблъсквал. Усещаше нежната топлина, която винаги му липсваше в самотата. Не можеше да повярва. Тази топлина му беше дадена от малко момиченце, което никога преди не беше срещал. Той заряза мисълта да се върне в залата. Не, той ще остане тук, далеч от другите и ще се опита да я опознае по -добре. Може би съдбата му е пред него.
Сеит леко докосна ръката на момичето. Страхуваше се да не я изплаши. Шура, гледайки го в очите, изглеждаше, че е в магическа страна. Те стояха в зимната градина, сняг бавно валеше през прозорците, музика се лееше отдалеч. Тя се спря и вдигна глава, за да види по -добре човека, който я е довел тук.
Снежинки танцуваха пред грациозна лампа от прозореца, звукът на музиката се носеше през двореца през нощта, всичко беше част от магически сън. На Шура и се струваше, че краката й са на път да се повдигнат от земята и тя ще полети, ето какво усещаше. Тя промълви:
- Трябва да тръгвам ... Ще ме търсят ... Сеит я погледна внимателно в очите:
- Ще се видим ли отново?
Шура си помисли, че се сбогува и се разстрои.
- Отивате ли си?
- О, не, ще съм тук довечера. Имах предвид по -късно. Къде живеете ? Може ли да се срещнем отново?
Не можеше да повярва на ушите си. Този галантен офицер, застанал пред нея, искаше да се срещнат отново. Но как ще стане това?
- Утре баща ми е на преглед в болницата. Не знам. Не мисля, че ще ми бъде позволено да напусна хотела сама.
- Какво ще кажете за уикенда? Няма ли да бъдете на благотворителния прием на Большой театър, организиран от Борински?
- Чичо Андрей каза нещо на баща ми по този въпрос. Мисля, че решиха да поканят Валентина и мен. Не знам. Всичко зависи от състоянието на баща ми. Може би ще го направим.
Сеит се усмихна:
- Отлично! Значи ще се срещнем отново. Сега ще ви върна при гостите.
Шура, сякаш се събуждаше, тръгна към изхода от зимната градина, опитвайки се да възстанови спокойствието си. Страхуваше се, че очите й ще издадат случилото се с първия човек, когото срещна. Имаше нужда да се успокои. Когато влязоха в залата, той неволно докосна рамото и. Тя спря и се обърна към него. Сеит едва се сдържа да не я прегърне. Но, просто отвори вратата и я задържа, като я пусна да влезе.
Скоро те се присъединиха към веселата компания, подхранвана от вино, музика и танци. Шура въздъхна свободно, като видя, че не е търсена, но сега по някаква причина беше разтревожена. Страхуваше се да не загуби младия мъж, с когото бяха толкова привлечени един към друг. Според правилата на полката, те танцуваха с други партньори, за да се съберат отново след това. Всеки път, когато танцуваха заедно, сърцето й биеше така, че самата тя се страхуваше. И когато си смениха партньорите, тя страдаше и ревнуваше.
Всяка прекрасна мечта има своя край, тази мечта също имаше край. В полунощ Юлиян Верженски каза на дъщерите си, че е време да си тръгнат. Момичетата неохотно се съгласиха. Знаеха, че на следващия ден баща им ще влезе да се лекува в болницата и има нужда от почивка. Сбогувайки се с Борински, Шура потърси Сеит с крайчеца на окото си, надявайки се да го види отново. Но той не беше там. Кой знае с кого флиртува сега, помисли си тя. Беше неудобно, че придава такова значение на една мимолетна среща. Чувстваше се глупава. Дори баща й да беше настоявал, тя нямаше да остане тук нито минута повече. Искаше да се върне в хотелската им стая и да остане сама и да плаче. Сълзите вече се събираха в очите и. Докато се опитваше да сложи ръкавиците си, тя изпусна чантичката си. Едва има време да повдигне полата си и да се наведе, когато чу гласа му. Той вдигна чантата и и я подаде. Докосването му беше по -меко от козината на маншона. Той я погледна в очите и прошепна:
- Ще чакам събота вечер.
Шура, пърхаща като лист на вятъра, измърмори нещо неразбираемо, преди да хукне по стълбите към сестра си и баща си. Искаше и се да крещи от щастие. Вниманието му беше истинско. Тя ще го види отново.
"Боже! О, помогни ми, Господи! Нека да го видя, моля те! "
Изведнъж си спомни, че баща й ще се оперира на следващия ден. На път за хотела тя се помоли на Всевишния и Богородица и поиска две неща: баща й да е здрав и тя отново да се срещне с мъжа, в когото се влюби.


Събота започна с рутинно посещение в болницата. Най -накрая лекарят им позволи да влязат в отделението на баща им и да му кажат няколко думи. Връщайки се от болницата, те започнаха да се подготвят за бала.
Колкото повече се приближаваше вечерта, толкова по - неспокойна се чувстваше Шура. Дори я заболя стомаха от вълнение. В главата и беше шумно. Краката и бяха като подкосени. Като цяло имаше всичките прояви на влюбване. Не искаше да говори с никого, искаше да мълчи, защото в главата й имаше само една мисъл: за непознатия. Когато мълчеше, и се струваше, че е с него. Или може би няма да се срещнат днес в суматохата на този огромен театър. Може би ще дойде друга вечер. При тази мисъл очакването и се изпари и сърцето и тъжно я заболя. Тя имаше смесени чувства. Прегледа роклите си, без да знае какво да облече. Просто не можеше да се концентрира. Може би трябва да се консултирате с Валентина. Тя вече беше носила любимата си люлякова рокля последния път. Накрая Шура избра жълта рокля с бели цветя, бродирани на яката и полата. Като я прикрепи към себе си, Шура отиде до огледалото, отметна дългата си руса коса и се огледа внимателно. Това, което видя, не й хареса и хвърли роклята на леглото. Цветът на роклята изобщо не съвпадаше със синьото на очите и и цвета на косата.
Тогава тя реши да облече розова рокля от органза. Днес Валентина нямаше да носи розово. Шура облече розовата рокля, а след това реши, че синята ще е по -добра за нея. Тя трябва да е ослепителна тази вечер, по - красива от всякога. Накрая се спря на рокля от тюркоазена копринена тафта. Оставаха още четири часа ... а времето минаваше толкова бавно.
Валентина влезе в стаята на сестра си в седем и половина и я завари нервно крачеща с копринен шал в ръцете си, напълно облечена и готова за тръгване.
- Моя Шурочка, приличаш на принцеса от приказките.
Шура погледна сестра си, която също беше хубава в бяла рокля, украсена с розови копринени панделки.
Когато часовникът удари осем, сестрите отново развълнувано се погледнаха в огледалото.
Момичетата слязоха по стълбите - Валентина отпред, Шура зад нея. Няколко души стояха във фоайето. Шура усети как се изчервява. Тя спря за момент на стъпалото и здраво се хвана за дървения парапет. Топлата й нежна длан гореше върху студената дървесина. Чичо Андрей, който ги чакаше, стоеше в залата с двама млади мъже в униформа. Един от мъжете беше синът на граф Андрей, Пьотр Борински, а вторият беше мъжът, когото Шура очакваше с нетърпение да се срещне, Курт Сеит Еминов. Мислеше, че колкото по -бавно се спуска, толкова повече време ще й трябва да се възстанови. Но щом Шура усети погледите на мъжете върху себе си, тя побърза след Валентина. Граф Андрей Борински възкликна с удоволствие:
- Господа, какъв късмет имаме днес! - той се усмихна на младите хора. - Днес отивате в Большой театър с най - красивите и елегантни млади дами на Москва. Какъв късмет за всички нас!
Андрей Борински се качи на стълбите, хвана момичетата за ръце и им помогна да слязат от последните стъпала. Младите мъже се поклониха.
- Трябва да излезем веднага. Ако не бях домакин на бала, щях да ви предложа питие. Трябва обаче да сме там, преди гостите да започнат да пристигат. - С тези думи Борински отиде до вратата, всички го последваха.
Андрей Борински качи сестрите в каретата си. Останалите се качиха в наетата карета. Шура едва се сдържаше, за да не погледне назад. Валентина започна разговора по обичайния си непринуден начин. Лицето й грееше от радост. Цял ден валеше сняг, но сега виелицата свърши. Вятърът също утихна. Екипажите се движеха по Моховая и спряха на Театралния площад.
Шура понечи да слезе сама, но Сеит и помогна. Тя грациозно протегна лявата си ръка към него, подкрепяйки полата си с дясната. Той държеше ръката и здраво, но деликатно. Изкачвайки се по стълбите с него, тя си представи, че изминалата вечер сега продължава. По някаква причина тя се страхуваше да обърне глава към него, въпреки, че знаеше, че той я гледа, и беше доволна. Имаше чувството, че трябва по някакъв начин да го развесели. Когато влязоха в залата, тя обърна глава и го погледна. В този момент очите й блестяха. Очите му бяха също толкова ярки. Може би срещата беше последната, но младият мъж я завладя завинаги. Шура трепереше. Вътрешният и глас  подсказваше, че е безнадеждно влюбена и че тази любов очевидно ще бъде безкрайна и ще и донесе много страдания.
Във фоайето той пусна ръката и и се поклони. Вътре вече имаше много гости на Андрей Борински. В тълпата Шура и Сеит почти не се виждаха. Всеки път, когато зърнеше плахите и очи, го измъчваше желанието да се доближи до нея.
Сервираха хайвер и френско шампанско, а гостите заеха местата си в театъра. Шура и Валентина седяха в най - близката до сцената ложа. Когато светлините угаснаха, Андрей Борински влезе и седна до тях:
- Надявам се, че сте доволни от местата си. Моля, да извините моето отсъствие, трябва да обиколя всички гости. Особено тези, които не съм поканил след представлението, така че може да се обидят, ако не говоря с тях. Ще дойда при вас преди края на представлението. Моля, не ходете никъде и ме чакайте тук.
Посещенията на чичо Андрей бяха толкова кратки, колкото и речта му. Щом свърши да говори, той изчезна зад плътните кадифени завеси. Момичетата се спогледаха и се усмихнаха. Шура погледна съседните ложи. Жените, една от друга по -красиви, в бижута, се съревноваваха в пищност и великолепие с декорациите на Большой театър. А Шура седеше само с един златен кръст на врата и в обикновена тюркоазена рокля, и изглежда, че изобщо не подхождаше на техния фон. Тя забеляза много красива жена в съседната ложа. Знойните й очи и дългата коса бяха черни като нощта. Когато говореше, очите, устните, раменете, ръцете, като цяло цялото й тяло сякаш се движеше, тя притискаше пръсти към врата си, леко докосвайки кожата си, за да покаже чувственост. Съдейки по начина, по който нейният спътник я слуша, усилията й бяха успешни. Изведнъж гласът на Валентина привлече вниманието й.
- Шурочка, виж кой е там.
Шура погледна в тази посока, но не можа да види за кого и говори сестра и.
- Виж, това е Лола Полянская, момичето от партито на Андрей, моя приятелка от Кисловодск. Тя е при родителите си. Викат ни да седнем при тях.
Шура не искаше да седи с непознатото момиче.
- Имаме прекрасни места, Тиночка, представлението ще започне, не искам да ходя.
- Хайде, Шура, хайде, скъпа, те са само на две ложи от нас. Да отидем там.
- Хайде, тръгвай. Когато чичо Андрей се върне, той ще ни потърси тук, ще бъде лошо, ако не ни намери. Ще остана.
Валентина стана неуверено:
- Но не мога да те оставя тук сама.
- Не се притеснявай, Тиночка, с мен всичко ще бъде наред. Отиди при приятелката си. Хайде, побързай, иначе представлението ще започне и ще закъснееш.
Веднага след като Валентина изчезна зад завесите, оркестърът засвири увертюрата към Лебедово езеро на Чайковски. Шура скръсти ръце в скута си и напълно се забрави, подчинявайки се на магията на музиката. Завесата се вдигна бавно и сцената се появи в целия си блясък. Рожденият ден на принц Зигфрид беше отпразнуван на фона на пейзажа на замъка, а младият принц поздрави приятелите си с радост. Па де троа, изпълняван от кордбалета и две балерини, беше красив като декорите. Постепенно Шура напълно се забрави, летейки на крилете на Одета, кралицата на лебедите, представяйки се на мястото на Одил, чувстваща несподелена любов и преживявайки я. Не можеше да сдържи сълзите си. Тя се радваше, че е сама в тази ложа, където можеше да се наслади на любовта, споделена с героите на сцената. Тя беше толкова увлечена от Одет -Одил и принц Зигфрид, че не забеляза как някой влезе в ложата, разделяйки кадифените завеси, и седна на стола до нея. А след това я хвана за ръката. На Шура и изглеждаше, че историята на сцената и нейните фантазии са смесени в сън. Тя не знаеше какво да прави. Струваше й се, че всички я гледат. В скута й дясната ръка лежеше в топла мъжка длан. Топлината се разнесе по цялото и тяло и беше опиянена като снощи.
На сцената се разсъмваше. Одета трябваше да се раздели с любимия си принц. Часовете на щастие бяха към своя край.
„Не плачи повече, завесата скоро ще се спусне".
Когато първото действие на балета приключи, Шура се обърна към него, продължавайки да ръкопляска. Очите й бяха мокри и на устните й играеше усмивка. Гласът на Сеит се удави в аплодисменти.
Веднага щом завесата беше спусната, Валентина се появи с приятеля си, а след нея и Пьотр Борински. В петнадесетминутната пауза беше сервирано френско шампанско. Сеит подаде чаша на Шура. Не се страхуваше да го погледне право в очите. Напротив, тя чувстваше, че иска да вижда очите му през цялото време. И двамата бяха гости в Москва. Скоро тя ще се върне у дома и той трябва да се присъедини към своята част. Изведнъж една мисъл я удари като мълния. Както и да свърши всичко, тя беше готова за приключение с него. Тази мисъл я уплаши.


За останалата част от представлението ложата беше пълна. Валентина, Пьотр и Андрей Борински заеха своите места. Изглежда, че възможността да бъдеш сами двамата тази вечер вече не беше възможна.
След балета, големият вход на Большой театър беше изпълнен с разнородна тълпа. Каймакът на висшето общество в Москва бавно се спусна по мраморното стълбище под величествения портал, поддържан от осем огромни колони, докато изящни конски екипажи пристигнаха, за да ги качат. Почти две дузини екипажи се насочиха към имението на Андрей Борински, превозвайки гостите, а с тях и цялата трупа на Императорския Большой театър. Шура и Валентина пътуваха придружени от Сеит и Пьотр. Четиримата седяха в една карета. Въпреки че Пьотр седна до сестра й, Шура забеляза, че вниманието му е привлечено от нея. Тя не харесваше този млад мъж. На много момичета той би изглеждал привлекателен, но лукавите му очи, малкия му нос, лицето, прекалено сладникаво за мъж, не и вдъхваха доверие. Тя не знаеше причината, но самото му присъствие беше неприятно за нея. По време на пътуването Валентина и Пьотр водеха непринуден разговор, докато другата двойка се поглеждаха един друг с обожание. Шура вече не се срамуваше и не й се струваше, че постъпва грешно. Когато пристигнаха при Борински, видяха, че първите гости вече се черпеха с вино в музикалната стая. Огромната маса в трапезарията беше постлана с храна. Вечерта продължи. Скоро музиката и смехът изпълниха къщата и виното потече като река. Фокусът, както обикновено, беше върху солистите на Большой театър. Млади и възрастни господа открито ухажваха балерините, на които толкова се възхищаваха по време на представлението. Шура гледаше с възхищение как жените приемат комплиментите, които им направиха. Изведнъж тя забеляза Сеит в тази тълпа. Сърцето й се сви. Тя веднага реши, че няма смисъл да стои тук, че е по - добре тихо да се оттегли в стаята си. Нямайки време да осъществи намерението си, тя видя, че Сеит идва при нея в компанията на един джентълмен и балерина. Беше очевидно, че се познават. Шура спря и ги изчака. Тя беше облекчена, когато бяха представени.
- Скъпа Татяна, радвам се да ви представя тази красива млада дама, Александра Юлиановна Верженская.
След това, обръщайки се към Шура, той представи другите:
- Една от водещите балерини на Болшой театър Татяна Чупилкина и моят скъп приятел лейтенант Джелил Камилов.
Докато се запознаваха, Шура бързо оцени новите си познати. Татяна, изглежда, беше забележимо по - голяма от нея. Движенията й бяха грациозни, сякаш все още беше на сцената. Имаше големи черни очи. Кожата й беше бяла и чиста като порцелан. Шура смяташе, че по -добър и по -дълъг врат не може да се намери за партията на лебеда. Гърдите на балерината бяха почти плоски, като на младите момичета. Под сянката на дълги мигли очите й блестяха толкова силно, че можеха да спечелят всеки мъж, дръзнал да я погледне. Приятелска усмивка играеше на устните и. Въпреки артистичния характер, движенията на Татяна бяха искрени и неподправени. Явно не харесваше Сеит, а другия млад мъж. След това откритие Шура се почувства по -добре и изпита съчувствие към нея. Джелил, с усмихнатото си лице и ориенталските очи, очевидно беше влюбен в балерината. Той беше доста привлекателен, макар и по различен начин от Сейт.
Скоро всички станаха приятели. Когато младите хора тръгнаха за нови напитки, Татяна хвана Шура за ръка и каза:
- Скъпа Александра Юлияновна, бих искала да останете в Москва по -дълго, бихме могли да си прекараме страхотно времето заедно.
Шура отговори със същата сърдечност:
- Благодаря ви много, скъпа Татяна ...
- Моите близки приятели ме наричат ​​Татя.
- Добре, Татя.
- Джелил и Курт Сеит също скоро ще напуснат Москва.
- Често ли идват тук?
- Не точно. Плановете им зависят от  царските заповеди. Където царят изпрати войските си, там са принудени да отидат. Едва ли можете да наречете живота им скучен - весело се засмя Татяна. - Знаеш ли, скъпа Александра ...
- Роднините ми ме наричат ​​Шура.
Татяна отново се засмя:
- Да, скъпа Шура, знаеш ли, ако не бях балерина, бих искала да бъда мъж.
Шура не можеше да разбере защо известна и красива жена иска да бъде мъж. В очите й имаше въпрос. Веселият смях на Татяна отново прозвуча.
- Ако знаехте какъв интересен живот водят. Сигурна съм, че бихте искали да сте на тяхно място.
Поклащайки глава, Шура се усмихна и каза:
- Не мисля, че изобщо бих искала да бъда мъж.
Татяна посочи Сеит и Джелил, които се опитваха да се придвижат към тях с напитки в ръце:
- Вижте ги, скъпа Шура, те са красиви, богати, служат в охраната на самия цар и са заобиколени от най -красивите и аристократични жени. Всеки от тях има достатъчно романи за добра книга, повярвайте ми.
Тя говореше леко и непринудено. Слушайки я, Шура все повече се изумяваше.
- Знаеш ли за романите на Джелил, Татяна?
- Разбира се. Не се изненадвай от това, Шура. Наивно е да се мисли, че красив офицер, който се движи между Санкт Петербург, Москва и Ливадия, може да е без жени. Придавам значение само на времето, когато той е с мен. Въпреки предателството му вярвам, че той ме обича и това ми е достатъчно.
Изведнъж тя спря и погледна Шура, който я слушаше учудено:
- Боже мой! Какво казвам? Разстроих ли те, скъпа Шура? За момент забравих, че говоря с много младо момиче. Кажи ми на колко години си?
- Шестнадесет.
- Боже мой, само на шестнайсет? Изглеждаш по - голяма. Няма да ми се разсърдите, ако не ви кажа на колко години съм, нали ? Повярвайте ми, аз съм много по -възрастна. Съжалявам, ако ви изненадах, но не искам да ме разбирате погрешно. Ако знаех, че си само на шестнайсет ...
Шура разбра, че събеседничката и говори искрено. Харесваше и, че изглеждаше на някой по -възрастна, отколкото е в действителност, и и харесваше, че и имаха доверие. Мислеше, че въпреки разликата във възрастта и социалния кръг, тя срещна истински приятел.Тя се усмихна:
- Татяна, разговорът с теб за мен е голямо удоволствие и изобщо не се учудвам.
Мъжете се присъединиха към тях с чаши в ръка. Татяна прошепна в ухото на Сеит, като взе чашата от него:
- Сеит Еминов, никога не съм те виждала да посвещаваш толкова време на една жена. Сигурно има нещо специално в това момиче. Но нека те предупредя, че тя е твърде малка, всъщност, все още е дете. Тя не е като никоя, с която си бил преди, затова, моля, не я наранявай.
С крайчеца на очите си Сеит погледна Шура, която спокойно разговаряше с Джелил.
- Изглежда, че я харесваш, Татя.
- Да много.
Сеит се усмихна и намигна:
- Кой знае, може би и на мен ще ми хареса.