В момента чета ... 72

Първата част на книгата е за професора по философия Понтус Викнер, който е живял през 19-и век. Срещаме се най-напред с него като 19-20 годишен младеж и съпреживяваме влюбванията и разочарованията му. Но Викнер е хомосексуален и се чувства ужасно самотен, дори се страхува, че наклонностите му са греховни. Но в същото време става въпрос за любов - същата, каквато изпитват и хетеросексуалните (между другото, по онова време понятието "хомосексуален" изобщо не съществува и той няма много информация колко хора има като него, знае само, че има и други мъже, чувал е, че може би има и хомосексуални жени), същите вълнения, същите чувства. А Понтус Викнер нито е виновен, че се е родил така, нито може да си наложи да се влюбва в жени. Вярно, подобно на другите хомосексуални, и той се жени, за да поддържа фасадата си пред обществото, дори успява някак да изпълнява съпружеските си задължения, но без капчица радост и удоволствие. В един момент признава на жена си, че всъщност винаги е харесвал мъже. В края на живота си Викнер пише нещо като автобиография, която запечатва и нарежда да се сложи в кутия и да се запечата, а кутията да се съхранява поне 50 години в библиотеката на Университета на Упсала, докато дойдат по-добри времена и неговата изповед може да види бял свят. Всъщност кутията е разпечатана и "изповедта" на Викнер е прочетена чак след 83 години - през 1971-а, когато в Швеция е проведен първият прайдпарад под влияние на събитията в САЩ и началото на протестите на хомосексуалните за права и приемане от обществото. През 70-те много от хомосексуалните в Швеция все още смятат себе си за болни (защото медицината ги характеризира така) и са убедени, че нямат право на щастие, защото обществото няма как да ги приеме, затова трябва да се крият, за да могат да се срещат с други като тях. Точно това отношение се опитват да променят Рони, Ваня и Шерщин, които организират този пръв в Швеция и Европа прайдпарад. Те са първопроходците в борбата за равноправие на сексуалните малцинства в Швеция. Самите те винаги са се чувствали много самотни в своята различност, страхували са се да споделят истината за себе си, докато в един момент не им писва и не заявяват открито, че са хомосексуални и имат право на щастие както всички останали. Много тъжна книга, но все пак знаем, че днес хомосексуалните в Швеция имат право и да сключват брак, и да имат деца (осиновени или собствени - чрез инвитро и т.н.), и като цяло вече не ги уволняват, нито ги преследват, защото са родени по-различни, а на прайдовете в Стокхолм се събират 500 000 души всяка година.