Познай коя е книгата - тема 17

Публикувана: 28 ян. 2022, 17:07 ч.
Последно мнение: 28 фев. 2026, 16:44 ч.

23 334
528

радос - Потребител

Q&A

Обобщени въпроси и отговори от темата *

Каква е целта на форума?
Кой е авторът на цитата, който започва с „Вън беше хладно, мартенска вечер...“?
Кой е авторът на цитата, който започва с „Огромната цена на стаен гняв“?
* Предложените въпроси и отговори се генерират машинно от автоматизиран езиков модел на база потребителските мнения в темата. Генерираното съдържание може да е непълно, неактуално, подвеждащо или неподходящо. Вашите оценки спомагат за подобряване на модела и неговото усъвършенстване.
- Каква е целта на форума?
  
  Форумът служи за обмен на цитати от любими или не толкова любими произведения, като участниците трябва да познаят книгата, от която е цитатътът, и да пуснат следващата загадка. Освен това потребителите могат да споделят своите мисли относно книгата, която са познали, или това, което ги е подсказало правилния отговор.
- Кой е авторът на цитата, който започва с „Вън беше хладно, мартенска вечер...“?
  
  Авторът на цитата е Том Робинс, от книгата му „Бърни Кълвача“ (или „Натюрмор с кълвач“).
- Кой е авторът на цитата, който започва с „Огромната цена на стаен гняв“?
  
  Цитатът е от книгата "The View from the Cheap Seats" на Хайнрих Бьол, носител на Нобелова награда след войната.
- От коя книга е цитатът „Най-висшият и най-тежкият от всички нравствени уроци е да простим на онези, които сме оскърбили“?
- От коя книга е цитатът: „Изпуснах чантата си и вече държа пистолета в ръка, протегнала показалец покрай предпазителя, преди дори да осъзная какво става. На ярка светлина на лампата ясно се вижда, че на люлката на верандата отпред стои човек. С насочен към земята пистолет се прокрадвам покрай Шевон, за да видя през пердетата какво точно ме чака. Когато очите ми най-накрая се приспособяват, за малко да изпусна пистолета. - Madre de Dios', на верандата ми седи дете и то е цялото в кръв!"

Потребител

# 255 4 ян. 2023, 21:05 ч.

А и тя не допринасяше с нищо, за да я харесват. За нас, децата, да признаем гениалността й, означаваше да се примирим, че никога няма да я настигнем и че е безполезно да се състезаваме; за учителите и учителките — да си дадат сметка, че са били посредствени деца. Бързината на ума й беше като изсъскване, мигновена извивка и смъртоносно ухапване. Нищо не смекчаваше нещата и във външния й вид. Беше наежена, мръсна, винаги с кори от рани по колената и по лактите, които нямаха време да заздравеят. Големите й живи очи се превръщаха в цепки, зад които преди всеки гениален отговор погледът ставаше не само недетски, но и направо нечовешки. Всяко нейно движение внушаваше, че няма смисъл да бъде наранявана, защото, каквото и да се случи, тя щеше да отвърне с по-лошо.

Така че омразата беше осезаема, аз я усещах. Мразеха я и момичетата, и момчетата, но момчетата по-открито. В действителност по някаква своя скрита причина госпожа Оливиеро изпитваше задоволство да ни води най-вече в класовете, където можехме да унижим не толкова ученички и учителки, колкото ученици и учители. А директорът по свои собствени тайни причини предпочиташе точно такъв тип състезания. По-късно си мислех, че в училище правеха залагания, и то с много пари, на тези наши срещи. Но преувеличавах: сигурно беше само начин да се извадят наяве стари ръжди или да се даде възможност на директора да стъпи на врата на по-непохватните или по-непослушни учители. Стигна се дотам, че една сутрин ние двете, тогава едва второкласнички, бяхме заведени не къде да е, а в четвърти клас, и то в класа на господин Фераро, в който бяха Енцо Скано, злият син на зарзаватчийката, и Нино Сараторе, братът на Мариза, когото обичах.