Здравейте.
Пиша темата, с надеждата не да получа нападки, а да прочета историите на хора със сходни ситуации. Имали ли сте щастливи връзки след изневяра от партньора ви? Колко време ви беше нужно, за да приемете фактите и да продължите без обвинения и страхове?
Темата е изневяра, но малко предистория преди същинската част.
С приятелят ми сме заедно 7ма година. Заедно сме от доста малки. Заживяхме заедно на шестият месец, тъй като и двамата живеехме далече от родителите си. Минали сме през какво ли не заедно - болести, смърт на близки, безпаричие. Научихме се да бъдем семейство, подкрепа един за друг.Тъкмо си купихме жилище тази година - най-голямата ни мечта.
През годините аз бях студентка, той ме чакаше, всяка седмица пътувах, било то по нощите, само и само да прекараме повече време заедно. После дойде пандемията и си учех от вкъщи. Двамата сме изключително близки със семействата на другия. За мен неговото семейство е и мое, както и моето негово. Водил е баба ми и дядо ми по лекари, когато аз съм била на лекции. Къпал ги е след тежка операция, ходеше да им пазарува, само и само аз да се фокусирам над учението си.Преди много време решихме и знаехме вече, че ние искаме да градим съвместно бъдеще. Никога до момента не се бях чувствала толкова обичана и почитана както от него. За мен той е моята крепост. Казвал ми е, че аз съм неговата също.
Винаги отношенията ни са били много свободни, без забрани, без обяснения, имаме общи приятели, но и все си има неговите отделни. Никога не сме пречили един на друг. Общо взето винаги сме били любими и най-добри приятели.
Аз винаги съм се чувствала адски обичана, обгрижвана, спокойна, уютно, винаги ме е привличал. Смея да твърдя, че и той е бил така.
Покрай последната година от университета обаче, нещата бяха доста монотонни. Аз нямах никакво време, бях вечно стресирана и над учебниците. Бях се и занемарила доста. Сексът се случваше значително по-рядко, защото все бях изморена и не се чувствах красива, тъй като и доста напълнях. Но той не каза и дума. Подкрепяше ме. С времето се усещаше все повече отдалечаване между двама ни. Но мислех, че е просто период и ще мине. Честно казано просто бяха от проблема, когато той искаше да поговорим и да променим някои неща. Отдавах го на стреса покрай завършването, на нервите покрай новото жилище, банки, кредити и т.н
Няколко месеца след като се преместихме в новото жилище, разбрах че се вижда с негова колежка - жена на друг негов колега. Естествено изпаднах в истерия, мислех че светът ми се е сринал, защото очаквах всичко лошо да ми се случи, но не и това. Както и да е, прочетох чатовете, скарахме се, той ми разказа какво се е случило, момичето също ми разказа.
Реална изневяра (физическа) не е имало. Не се е стигало до секс или нещо подобно. Тя била влюбена в него от повече от година, защото работят заедно и са в една компания. Нейният мъж има проблеми с алкохола и залаганията. Тя откровено ми каза, че искала да има живота, който аз имам и че не заслужавам мъжа си. Та според негови думи тя от година някъде постоянно се самопредлагала, искала да се виждат, той постоянно я отрязвал, ама тя е била много упорита. Излизали са да говорят, защото тя го молила разревана, че ѝ е тежко и няма на кого да сподели. Манипулаторска история от всякъде. Призна ми, че когато са започнали да се виждат се е почувствал привлечен за някакъв период, но че винаги е бил с ясната представя, че той не иска да е с никоя друга освен с мен. Месеци наред уж се е опитвал да прекрати тези виждания, но тя е обсебена от него. До скоро обикаляше пред блока ни, позволявала си е да идва до дома ни и да се моли.
За случката не виня само нея, даже изобщо. Единственият, който ми е длъжен в тази ситуация е той.
Разбрах преди 4-5 месеца. Виждам, че той се разкайва искрено, прави всичко възможно за да се почувствам по-добре, тъй като това е предателство за мен и то от човекът, който най-малко съм очаквала. Наистина, мислела съм, че родител може да ме предаде, но не и той. И все пак реших да простя. Да опитаме да оправим счупеното в името на това, че се обичаме изключително много (аз въпреки ситуацията не се съмнявам в любовта му към мен), живеем прекрасен живот, забавно ни е заедно, интересно ни е, не си представяме живот с друг човек, искаме дете да имаме и т.н.
Той казва, че от самото начало е знаел, че това е грешка, но на цялото напрежение вкъщи му е било окей да има на кого да споделя.
Адски трудно ми е да забравя случилото се на моменти. Понякога 2 седмици съм много добре и изведнъж се чувствам ужасно зле. Много го обичам и той мен, и двамата се стараем наистина. За мен той е най-чистата душа на света.Проблем е било доста често отношението му към хората (както мъже, така и жени), защото има прекрасно възпитание и е голям кавалер към всички. Много хора обаче приемат добрите обноски като намек.
Виждам как искрено съжалява за предателството. Хиляди пъти сме говорили случилото се между тях през последните месеци. Обяснявя ми винаги, че не е имал нищо емоционално към нея освен съжаление и се е чувствал гузно да не я изслушва. Категоричен е, че ако е искал да е с нея е щял и е нямало да стои с мен от навик или съжаление, защото живеем един живот и не иска неговият да е нещастен. Винаги се е отнасял с мен като с принцеса, винаги е бил мой приятел, любим, закрилник… Почти винаги, когато сме говорили за това колко се обичаме му се насълзяват очите ( и преди случката, и по време ня нея, и след нея).
Изключил я е тотално от живота си, телефона му е постоянно пред мен, абсолютно прозрачен е, готов е на всичко само да се оправим. Но не мога да се избавя от натрапчивите мисли и страховете си понякога. Искам да съм с него, но явно ми е трудно да приема, че вече няма да е същото като преди (това не означава, че ще е лошо, даже е по-хубаво).
Не знам защо пиша този пост дори - търся някакъв вид подкрепа или просто да чуя сходни истории.
Вярвам, че човек ако иска нещо няма какво да го спре. Живеем в общество, в което доста неща са ни наложени и дори и да не искаме да вярваме в тях те някакси се прокрадват в изборите ни.
Аз смятам, че е възможно да бъдем също толкова щастливи, дори и повече от преди. Просто трябва да се преборя със себе си и може би ми трябва странична помощ в това.
Виж целия пост
Пиша темата, с надеждата не да получа нападки, а да прочета историите на хора със сходни ситуации. Имали ли сте щастливи връзки след изневяра от партньора ви? Колко време ви беше нужно, за да приемете фактите и да продължите без обвинения и страхове?
Темата е изневяра, но малко предистория преди същинската част.
С приятелят ми сме заедно 7ма година. Заедно сме от доста малки. Заживяхме заедно на шестият месец, тъй като и двамата живеехме далече от родителите си. Минали сме през какво ли не заедно - болести, смърт на близки, безпаричие. Научихме се да бъдем семейство, подкрепа един за друг.Тъкмо си купихме жилище тази година - най-голямата ни мечта.
През годините аз бях студентка, той ме чакаше, всяка седмица пътувах, било то по нощите, само и само да прекараме повече време заедно. После дойде пандемията и си учех от вкъщи. Двамата сме изключително близки със семействата на другия. За мен неговото семейство е и мое, както и моето негово. Водил е баба ми и дядо ми по лекари, когато аз съм била на лекции. Къпал ги е след тежка операция, ходеше да им пазарува, само и само аз да се фокусирам над учението си.Преди много време решихме и знаехме вече, че ние искаме да градим съвместно бъдеще. Никога до момента не се бях чувствала толкова обичана и почитана както от него. За мен той е моята крепост. Казвал ми е, че аз съм неговата също.
Винаги отношенията ни са били много свободни, без забрани, без обяснения, имаме общи приятели, но и все си има неговите отделни. Никога не сме пречили един на друг. Общо взето винаги сме били любими и най-добри приятели.
Аз винаги съм се чувствала адски обичана, обгрижвана, спокойна, уютно, винаги ме е привличал. Смея да твърдя, че и той е бил така.
Покрай последната година от университета обаче, нещата бяха доста монотонни. Аз нямах никакво време, бях вечно стресирана и над учебниците. Бях се и занемарила доста. Сексът се случваше значително по-рядко, защото все бях изморена и не се чувствах красива, тъй като и доста напълнях. Но той не каза и дума. Подкрепяше ме. С времето се усещаше все повече отдалечаване между двама ни. Но мислех, че е просто период и ще мине. Честно казано просто бяха от проблема, когато той искаше да поговорим и да променим някои неща. Отдавах го на стреса покрай завършването, на нервите покрай новото жилище, банки, кредити и т.н
Няколко месеца след като се преместихме в новото жилище, разбрах че се вижда с негова колежка - жена на друг негов колега. Естествено изпаднах в истерия, мислех че светът ми се е сринал, защото очаквах всичко лошо да ми се случи, но не и това. Както и да е, прочетох чатовете, скарахме се, той ми разказа какво се е случило, момичето също ми разказа.
Реална изневяра (физическа) не е имало. Не се е стигало до секс или нещо подобно. Тя била влюбена в него от повече от година, защото работят заедно и са в една компания. Нейният мъж има проблеми с алкохола и залаганията. Тя откровено ми каза, че искала да има живота, който аз имам и че не заслужавам мъжа си. Та според негови думи тя от година някъде постоянно се самопредлагала, искала да се виждат, той постоянно я отрязвал, ама тя е била много упорита. Излизали са да говорят, защото тя го молила разревана, че ѝ е тежко и няма на кого да сподели. Манипулаторска история от всякъде. Призна ми, че когато са започнали да се виждат се е почувствал привлечен за някакъв период, но че винаги е бил с ясната представя, че той не иска да е с никоя друга освен с мен. Месеци наред уж се е опитвал да прекрати тези виждания, но тя е обсебена от него. До скоро обикаляше пред блока ни, позволявала си е да идва до дома ни и да се моли.
За случката не виня само нея, даже изобщо. Единственият, който ми е длъжен в тази ситуация е той.
Разбрах преди 4-5 месеца. Виждам, че той се разкайва искрено, прави всичко възможно за да се почувствам по-добре, тъй като това е предателство за мен и то от човекът, който най-малко съм очаквала. Наистина, мислела съм, че родител може да ме предаде, но не и той. И все пак реших да простя. Да опитаме да оправим счупеното в името на това, че се обичаме изключително много (аз въпреки ситуацията не се съмнявам в любовта му към мен), живеем прекрасен живот, забавно ни е заедно, интересно ни е, не си представяме живот с друг човек, искаме дете да имаме и т.н.
Той казва, че от самото начало е знаел, че това е грешка, но на цялото напрежение вкъщи му е било окей да има на кого да споделя.
Адски трудно ми е да забравя случилото се на моменти. Понякога 2 седмици съм много добре и изведнъж се чувствам ужасно зле. Много го обичам и той мен, и двамата се стараем наистина. За мен той е най-чистата душа на света.Проблем е било доста често отношението му към хората (както мъже, така и жени), защото има прекрасно възпитание и е голям кавалер към всички. Много хора обаче приемат добрите обноски като намек.
Виждам как искрено съжалява за предателството. Хиляди пъти сме говорили случилото се между тях през последните месеци. Обяснявя ми винаги, че не е имал нищо емоционално към нея освен съжаление и се е чувствал гузно да не я изслушва. Категоричен е, че ако е искал да е с нея е щял и е нямало да стои с мен от навик или съжаление, защото живеем един живот и не иска неговият да е нещастен. Винаги се е отнасял с мен като с принцеса, винаги е бил мой приятел, любим, закрилник… Почти винаги, когато сме говорили за това колко се обичаме му се насълзяват очите ( и преди случката, и по време ня нея, и след нея).
Изключил я е тотално от живота си, телефона му е постоянно пред мен, абсолютно прозрачен е, готов е на всичко само да се оправим. Но не мога да се избавя от натрапчивите мисли и страховете си понякога. Искам да съм с него, но явно ми е трудно да приема, че вече няма да е същото като преди (това не означава, че ще е лошо, даже е по-хубаво).
Не знам защо пиша този пост дори - търся някакъв вид подкрепа или просто да чуя сходни истории.
Вярвам, че човек ако иска нещо няма какво да го спре. Живеем в общество, в което доста неща са ни наложени и дори и да не искаме да вярваме в тях те някакси се прокрадват в изборите ни.
Аз смятам, че е възможно да бъдем също толкова щастливи, дори и повече от преди. Просто трябва да се преборя със себе си и може би ми трябва странична помощ в това.
