Случи ми се нещо странно XXVII

Ние държим некролог на майка ми само на вратата на апартамента. Първоначално мислех, да го свалим след някой друг месец, но баща ми каза, че до втората година се държи. Оставихме го. Днес е втората година. Той иска да го махаме, а аз така свикнах да виждам мама - сякаш ме изпраща и посреща както беше приживе. Сега не искам да го махаме. Чувствам се сякаш си отива отново.

И аз имам на селската къща един такъв несвален некролог и се чувствам по същия начин. Все пак ще трябва някога да го махна, но пък намирам, че в тази сфера всичко е въпрос на лични възприятия и усещания, не на правила. Така че правете нещата по усет, а не по външен съвет.
За концентрираните срещи и аз бих казала, че не са случайни.
Последната една седмица се случиха неща и срещнах хора, които първоначално не регистрирах като нещо съществено, но после ми мина мисълта, че мама е искала да ме свърже с тези хора - те всички са били част от нейния живот в един или друг етап, но аз не контактувах с тях след смъртта й. Случайно ги срещнах в рамките на последната седмица.

Днес е годишнина и на моята майка - 9 години. Имам работници вкъщи, за съжаление не мога да отложа, бездруго едвам идват. Ако намеря свещичка, ще запаля вкъщи. Направих й едно кафенце, което сипах в мивката.

Там,където живея ,почти във всички паркове има и гробове.

Днес е годишнина и на моята майка - 9 години. Имам работници вкъщи, за съжаление не мога да отложа, бездруго едвам идват. Ако намеря свещичка, ще запаля вкъщи. Направих й едно кафенце, което сипах в мивката.

Може и чаена свещичка да запалиш. Огънчето е вжно. Аз преди много се противопоставях на тези чаени свещи, мислех, че трябва да са църковни за подпомагане на църквата, но те много гаснат, когато ги носим на гробищата, там при нас винаги има някакво течение и минах на чаени.

За мен гробищата имат странна притегателна сила. Особено старите селски гробища. Обожавам да се разхождам под сенките на старите дъбове и мъртвите да ми разказват с вятъра своята история. Не знам, сигурно въображението ми е много развинтено, но сякаш като трейлър от филм виждам живота на някои от тях. Обикновено тръгвам безцелно, но сякаш някой ме вика на точно определено място и аз поемам натък, докато попадна на гроб, който разказва история. Ще споделя само две случки, за да не ставам досадна. Първата беше преди 4-5 години. На стар стол до един гроб седеше слабичка старица в черна шамия, прегърбена над гроба, скръстила ръце в скута си. Това беше само за няколко мига, след това виждах само стола, но знаех, че това е вдовицата на починалия, която всяка година, докато е била жива е идвала редовно и е седяла до съпруга си с обещанието да бъдат винаги заедно. Когато се разболява, децата и я вземат при тях и след смъртта си е погребана в друго населено място. Столът отдавна е изгнил... Може би е илюзия, може би мозъкът ми при вида на стария стол си е изфабрикувал тази история, но запазих спомена от тази среща. Мило ми стана.

Втората случка беше тази есен на архангелова задушница. Отново се запилях по трънаците на старите гробища. Чувах отнякъде слабичък звук, подобен на мяучене и помислих, че е изхвърлено котенце. Тръгнах към звука и попаднах на този гроб на 4 дневно детенце.

Когато стигнах до гроба звукът спря. Продължих да търся наоколо,но коте не открих. Сякаш плачът на самотната душица ме е викал.
Пак казвам, може всичко това да е плод на въображението ми. Но разхождайки се из гробищата изпитвам едно умиротворение и спокойствие. Сякаш времето спира и попадам в света на безвремието.