Защо искате деца ?

Направо да се чуди човек за какво са им на хората деца, като нито обогатяват, нито облекчават, и само грижи носят.

Имането на деца е като да минеш на друго ниво-знания, умения, стрес нива качваш, но не е само цветя и рози. Важна е нагласата, ето шеф Токев изкара пребиваването си в затвора като почивка-фитнес, книги.

Само отрицателни неща казват масово жените за раждането , гледането на деца и семейният живот...
Ако жените бъдем малко по добри света ще е различен ама не трябва да е с лошо ,негативно..

Родителите и обществото ги насилват

Обаче забележи, популистите политици търсят корена на слабата раждаемост на едно място, а реално хората се страхуват от друго

На мен пък точно стресът ми спада покрай децата. И имам много повече време за себе си и за любимите си неща.
Особено сега с последното дете. Чак ме хваща яд, че още от първите деца не съм била с такава нагласа.
Разбира се, когато жената се занимава само с детето и с домакинството, напълно нормално няма да харесва начина си на живот. И пропускат толкова моменти за хоби, за почивка. Единствено е важно да имат до тях подходящ партньор, който да не го играе едно от децата.

Аз си мисля, че си е инстинкт това и е заложен в повечето хора, за да не се затрие човешкия вид. Иначе всеки има право на избор. Хиляди пъти по-добре да не родиш дете, което не искаш, отколкото да го оставиш в дом за сираци да расте нещастно.
Жалко само, че много често в живота тези, които копнеят за дете, не могат да имат и минават през ада, а други, които никога не са искали съвсем случайно забременяват, решават да го родят и после светът им е крив, че трябва да гледат дете.

Има нещо такова, обаче и самите избиратели, ако ги попиташ за причините, често ще отговорят като политиците, и ще мислят, че са искрени.
А съществена част от отговора според мен е в самата настройка и отношение на обществото. Говоря, естественo, извън познатите неща като образованост, трудова заетост и т.н. Има общества, където хората са настроени по-оптимистично и позитивно към имането на деца (от тях самите, нямам предвид отношение към чуждите деца) и живота с деца и са по-склонни да имат.

И аз така. Само с уточнението: не "за да", а "затова не се е". Природата цел няма.

Дали ще ви е леко майчинството и семейният живот зависи толкова много от партньора ви.
Казвам го като човек с дете и в очакване на второ (без никаква помощ от баби лели и тн.)
Това не значи ,че тези който не искат да имат деца ще са супер щастливи или обратното . Но моля ви спрете само с лошите неща . Всяка от нас е различна с различен живот и нагласа за него също и различен партньор 🌷

Аз предпочитам реалистично да се представят нещата, защото когато аз бях бременна, слушах само за хубавите аспекти на майчинството и накрая се оказах неподготвена. 🤣
Не е само лошо разбира се, има и много хубави неща- любовта, прегръдките, целувките, нежността, да виждаш как за детето ти си най-важното нещо на света. Като станат по-големи започват и по-задълбочените разговори, дъщеря ми вече си я чувствам като приятелка. При всяка възможност си обикаляме само двете и правим неща заедно. С малкия не знам след колко години би ми се случило нещо подобно, дано се очовечи малко. 😃

Е, колко да е реалистично? Предполага се, че всеки човек знае, че децата са като всички хора - разболяват се, огладняват, откриват света, имат разходи и т.н. Трябва съвсем да няма опит с хора някой, че да си представя как децата стоят като кукли и се усмихват.
Има и негативи, но при всяка мисъл - аз само позитиви се сещам. Явно затова имам 5, че и последните, когато вече "имах шанс да се отърва" напълно от деца (защото големите са възрастни и самостоятелни).

Хората не си падат по съветите.
Колко жени са съветвани от родители и приятели, че това не е подходящият мъж и пак са с него и се размножават и после се питат: "Що стана така и защо не послушах нашите".

За много неща бях наясно, но пак имаше изненади. Ще се опитам да направя списък на нещата, които бих искала да знам преди. Може да е в полза на някого.
- че слизането на кърмата е толкова болезнено. Никой не ми беше казал
- че безсънните нощи могат да продължат и след първите 100 дни.
- че безсънието може да е толкова трудно и от тип "1 час спи, 1 час не спи"
- че децата обичат да ходят на ясла. Осъзнах го, когато Монстърчето беше на 10 месеца и останах слисана. Осъзнах, че в България сме травматизирани на тема ясли. Ако знаех преди нямаше да си взимам 1 година майчинство, която се превърна в година и половина, защото точно тогава се преместихме в Париж
- че когато тръгна наново на работа, това няма да означава връщане към предишния ми живот. От сегашния ми опит това е единственото незнание, което бих окачествила като наивно. Дотогава все си казвах "един път да тръгна на работа и нещата ще се наредят" - хахаха
- че с второто ми дете ще съм си вкъщи цели 3 години. Въобще не предполагах
- че с второто няма да имам и 1 час помощ и отмяна. Никаква. За 5 минути дори
- че когато децата най-после порастнат достатъчно (на 3 и 7) и започна да дишам и да се надявам за малко мое и наше време, ще загубя единственото си рамо и съпорт.
Всъщност това последното се радвам, че не съм го знаела. Има неща, които е по-добре да не научаваш предварително.

Много страшно звучи в тази тема имането на деца, почти и аз се уплаших. Аз бях по-зле теоретично от Филомена, и на повече години, и загуба имах, и се наложи да минем през процедури, и на работата да кажем че хич не се отрази добре, и никаква помощ отникъде освен от ММ, но все пак трябва и да работи нали. Всички екстри. Ами много се радвам че имам дете, въпреки всичко. Въпреки че беше много трудно в началото, въпреки че се разболява периодично, въпреки всичко описано до тук. Не е чак толкова зле, това за който се е уплашил от четенето до тук. Накрая като те прегърне и забравяш всичко лошо.
Познавам всякакви жени, и такива с деца от студентските години, много родили на по-късна възраст, и такива имали години наред проблеми да имат деца, такива които по избор нямат и такива които нямат защото не са срещнали човека или имат заболяване. Някои си променят мнението, но прекалено късно, други никога. Някои са щастливи, някои не, не зависи толкова от имането или не на деца, май е по-скоро вътрешна нагласа.
Животът се променя със или без деца. Една болест примерно го преобръща повече от имането и на 5 деца. Познавам хора, които така, от нищото, си отидоха на 30на. Никой не е очаквал. Непредвидим е животът за съжаление. За мен е много глупаво човек да съжалява чак толкова точно за кариерата си че се била забавила заради децата. Можеше и много други неща да се случат и без тях междувременно. Можеше и после да съжаляват че имат само кариерата, чувала съм го от последната жена, от която бих очаквала такова откровение. А можеше и да са супер напред. Но няма как да знаеш какво би се случило след 10, 20 или 30 години. Правиш си изборите и после е безсмислено да мислиш ама ако не беше какво щеше да е.

Филомена, това са си твои лични преживявания, които изобщо не са общовалидни. Всяка майка си има нейните. И те винаги са субективни.
При мен, например, бременността беше тежка, раждането ми се видя спасение. После бебето вече беше песен. Кърмата си ми слезе, нямах никакви грижи, кърмих до 1г 4-5м. Моето бебе само спеше и цоцкаше и акаше първите месеци. Добре, че беше така, защото аз три месеца се учех да ходя след бременността, бях с проходилка, а преди това в инвалидна количка. Е, оправих се, ама беше кошмар. Моето бебе нямаше особено колики, имаше малко реване и дондуркане със зъбите, после пак си спеше. Ако сложиш обаче емоционалния и психически тормоз от баща му по него време, картинката малко се променя, но аз се съсредоточих в детето и то ми беше спасението. На ясла не е ходил, изкарах си двете години чудесно /въпреки някои хора/, после го гледа майка ми през деня като бях на работа. Това беше изключително важно з амен, да НЕ посещава ясла. Върл противник съм на яслите, че даже и на градините, ама там няма избор, защото е задължително... Та, моето преживяване е различно от твоето, от на Пенка и Иванка. Не по-хубаво или по-лошо, а различно. И няма как да е иначе, защото сме различни хора.

Така е. При хората с повече деца като мен, се вижда, че бременност, раждане и характер на всяко дете са си съвсем различни. И няма как да дам или да взема пример от друг. Едното ми дете е такова, че ако е единствено на родителите си, те абсолютно никога няма да проумеят, че има и трудни за гледане деца...