Защо искате деца ?

Твърде елементарно е да се определя колко "майчински тип" е една жена по броя на децата и. Включително по броя на децата, които има по свое желание.

Според мен значи тип, за който майчинството и майчинските функции са с по-голямо значение, отколкото средно за популацията или за другите типове, нещо такова.
Тип, при който по естествен начин кариерата и академичните постижения, както и останалите интереси и дейности изостават относително по-назад, нали.

Всяко дете иска поне 18-19 години отглеждане, каквото и да си говорим. Това с децата да не са ти центъра звучи доста странно, защото децата си изискват и грижи, и внимание, и съобразяване с нуждите им. Честно казано, не се сещам и за нещо, което може да е по-важно. Не говоря за вторачване, а за приоритети. Един човек да отгледаш, да е здрав и добър, би трябвало да е по-важно от останалите задачи. Нали ги обичаме тези деца, а любовта е грижа. Повечето ми приятели имат по 3 деца, някои и повече, гледат си ги активно, не е като да са свободни или да имат много съществен друг център. Имат си работа, поизлизат, но колкото повече деца, толкова повече време и енергия отиват. После идват и внуците. Едни познати с 4 деца ги майтапя, че сега като тръгнаха внуците ако са по техния пример ще са 16 и не знам кога ще намерят време за всички.

Друг плюс на раждането в ранна възраст - бабите и дядовците са млади и могат да помагат. Може би само за това съжалявам.

Майчински тип, за мен, е да ти харесва и да ти се отдава. Има жени, които наистина цъфтят сред децата - харесва им да гледат бебета, да монтесорстват, после да преоткриват света с децата и накрая да са горди с постиженията им.
Ако го погледнем като скала - аз бих била по средата например. Нито в едната крайност, нито в другата

Ами ето, аз категорично, ама повече от категорично не съм описания тип, брррр... Аз съм категорично от интелигентните жени с академични постижения, кариера и интереси. И бих искала пет деца.
Дайте някаква скала: едно дете - такъв тип, две - такъв. Глупаво е това.
Подобно е на едно друго твърдение: на жените, които раждат повече деца, им харесва да са бременни. Пак тук във форума съм го чела.

Обикновено като искаш 5 деца, ти харесва Ето, ЧС си го каза - не съм такъв тип, имам 1 дете. Иначе е просто стахановизъм. Не, че няма и такива.

Да, де, допълних по-горе. Харесва ти да монтесорстваш, заровена си в детскоградински дейности до ушите и се кефиш, цъфтиш сред бебета и си горда с постиженията ИМ, и също ти харесва да си бременна, затова го правиш. Гениално.

Добре, да погледнем обратния вариант.
Нищо от това не ти харесва, но си го причиняваш 3-4-5 пъти. Логика? Аз не намирам.

Така е, то какво друго са децата освен монтесорстване, пюрета и гордост с постиженията им. И бременности, де.

Някак си мислех, че може да имаш деца и това да те радва, както и те също да са щастливи, без непременно главно удоволствие да ти е монтесоренето и цъфтенето сред бебета и "моето дете постигна Х, за тези моменти живея", ама явно не можело.

Вашите деца дават ли ви да ги прегръщате, когато са се ударили или плачат за нещо? Моето не. Не дава да я докосвам, единствено отвличане на вниманието работи. Иначе в нормално състояние е много гушлива, обича да я гушкам, да я целувам, да я мачкам, но точно когато според мен има най-много нужда, изпада в истерия, ако се опитам да я докосна. А на мен ми се иска да избягам.

Аз обичам деца, те мен също по принцип, казвали са ми че съм майчински тип многократно. Останах с едно.  На всичкото отгоре мога да бъда обвинена в каквото искаш, но не и че нямам други интереси или че не съм учила предостатъчно. До тук със стереотипите.

Кукумицинка, като млако се поуспокои. Иначе няма смисъл просто. После една прегръдка оправя положението.

Около 19 г.
На мен децата не ми пречат на свободата. Зависи явно какво разбираш под свобода. Ако ми пречеха, надали щях след изнасянето на първите 2 да си родя още 2. На нас ни е приятно да сме с тях - пътуваме в страната и чужбина, спортуваме, ходим по концерти и хепънинги, изкачваме планини, развиваме се професионално, посещаваме курсове. За нас това е свободата и сме с децата си в това до определена възраст или единият ги поема, докато другият прави нещо и обратно. После те си имат свои задачи.
Плътно искат грижи средно около 2-3 г. После са на градина, на училище, на курсове и какво ли не,което не изисква да стоим да ги чакаме на вратата. Излизат в 7:20 в делничните дни, когато ги взима автобусът и се връщат в 17:20, когато ги оставя на спирката. Ние сме си заедно двамата в това време, защото и работата ни е обща, и всичко.
До четвъртото дете, вкл. майчинството ми беше много под година, едва сега с петото не работя. Първите 2 ходеха н половин ден на ясла. Живеехме в чужбина. Аз работех на половин ден, баща им на цял. Третото гледах, работейки изцяло от вкъщи. Четвъртото половин ден гледаше бавачка. Но кантората ни е собствена и е на метри от дома ни. Сега само помагам в работата, но реално съм "пенсионерка". От пандемията насам съпругът ми също работи 90% от дома и сам си определя кога и колко. Позволява го професията ни.
При нас не се гонят високи позиции, а се гради име. Той и а такова. Аз се отказах от адвокатурата, но пък наблегнах на други неща в развитието си. Децата не са ми пречили. Те ме вдъхновяват, те са ми стимул, интересно ми е с тях, харесва ми да ги имам в живота ми и да виждам как стават самостоятелни и независими хора. Това ме радва в пъти повече от професионалните успехи, които за мен са бонус и средство за да мога да дам повече на децата си.
Да ми липсва свобода може би щеше ако я разбирах като купони, дискотеки и кръчми, където е нормално да няма деца, но те не са нашето нещо.

Бояна, любов и грижа не значи д държиш цял ден детето за ръка, особено ако вече е в тийн възрастта и става все по-самостоятелно.
Внуците пък са си ангажимент на техните родители. На 1500 км и да искам, не мога да помагам, но с кеф си гостуваме няколко пъти в годината и се гушкаме и глезим.

Не съм майчински тип, защото не обичам деца по принцип. Дразнят ме, изнервят ме. Обичам си моите и с тях ми е хубаво. Не по принцип с деца.

Кукумицинка, до характер е. Някои дават, други не.

Откакто се помня, винаги съм искала деца. Не знам защо е било така и не разбирам хора, които не искат да имат, особено жени, но сигурно си имат своите причини. Имах познати, които въобще не искаха, но след като родиха - по-привързани и постоянно говорещи за децата си от тях нямаше.
Важното е, да обичаш децата си и да се грижиш за тях, след като ги имаш.

Моите ги гушкам, като реват. До характер е. Може би и до ситуация също - защо точно плачат, дори на кого се сърдят и т.н.

Пффф, магдена, естествено, че списъкът е дълъг. По-дълъг от опитите ти да провокираш, защото си си решила нещо си. Проблемът си е твой. 🤷🏻‍♀️

Фивър, сама описваш как децата са ти център. Не всички са готови да минат на хоум офис, на половин работен ден или да се откажат от кариерния си път за да оставят ТМ да гради име.
Няколко пъти съм писала тук, че много пътуваме с децата, но има неща, които не могат да се правят с деца. И ние не ги правим, а чакаме да му дойде времето. Вие явно нямате подобни желания и ви е ок. Но това не е общовалидно.

Можеш да се отдадеш напълно на всичко това и да имаш за център на живота си тези неща дори и с едно дете, и с две, и да нямаш нужда от повече. Абсурдно е типът да се мери линейно по броя на децата.
Може и обратно - не "да гледат бебета, да монтесорстват, после да преоткриват света с децата и накрая да са горди с постиженията им" да е главната причина и смисъл да искаш деца.

И да, каква част от живота и интересите ти заема това в сравнение с другите хора, е от значение. Не дали детето е по-важно от нещо си там друго - естествено, че е по-важно, а колко точно място заема едното и другото.