Бедността избор ли е?

За други неща говоря, не за кратковременна нископлатена работа.
Ето, по-горе се каза "Избор е и средата ни. Избор е и какво гледаме , какво слушаме, какво четем, с какви хора общуваме и как живеем.".
Ми не е точно така. Средствата, с които разполагаш, определят достъпа до средата. Например бях почнала на едно място като стажант - аз, за да се издържам, другите - за да трупат стаж. Ама заплащането ниско. Карах с 2 чифта прилични дрехи за работа - перях едните вечер и на другия ден ходех с другите. Дрехи за излизане и по-така - нъц. Обяд - парено геврече или солетки. Да, ама другите стажанти ме канят - ела на обяд, хайде да излезем в петък след работа, хайде в събота на боулинг и т.н. Нито имах какво да облека, нито можех да отделя средства, с които да изляза. Много исках да движа с тях, но нямаше никакъв начин. Като откажеш 2-3 пъти, в един момент спират да те канят. Завързаха се много здрави приятелства тогава, някои после станаха съдружници в собствени фирми, ама аз към онзи момент можех само да надничам през плета и да се надявам на по-добри времена.

Понеже съм цитирана аз,
Разбирам положението, за което говорите. И аз съм била в такова. Да нямаш не е срамно. Когато съм била канена  и не съм имала финансова възможност да бъда част от групата съм казвала,че в момента не мога да си позволя и пак  са ме взимали по събирания приятелки с по-добри възможности. Аз също като си стъпах на краката съм купувала обяди и помагала с дрехи, козметики ;плащала ток, купувала лекарства и т.н. Най-здравите ми приятелства за завързани точно в тези времена.

Говоря за среда, в която се опитваш да се впишеш и да влезеш.
Не съм си и помисляла да споделям за финансови затруднения с почти непознати или да очаквам нови колеги да ми поемат сметката. А и колко могат да я поемат - 1-2 пъти, после трябва да върнеш жеста, как да стане? С малкото близки приятели е ОК да споделиш, да си помагате, но и там си има граници, не е приемливо да си все на чужда издръжка, дори и да пиеш само едно сокче.
На същата тази работа, една вечер един от мениджърите ни покани на вечеря, че бяхме стояли до късно. Поколебах се, но отидох, той беше казал, че той ще черпи, не че разчитах. Поръчах си салата, толкова можех да си платя. Той каза, че ще пием алкохол и поръча за всички. Аз не посмях да пипна чашата И той като се изцепи да ми обяснява лично какъв точно бил ритуалът за пиене на този алкохол, исках земята да се отвори и да ме погълне...

На същото мнение съм. Родителите ми искаха ''да видя какъв е животът'' и не пожелаха да окажат подкрепа, когато имах нужда - като млад човек, който запова да изгражда живота си тепърва с накои тежки багажи. Освен негативи в крактосрочен и дългосрочен план, друго не видях и не разбрах от този период в живота си. Да не се лъжем, че мизерията е учител в живота. Затова, доколкото мога, че и повече, ще подкрепям децата си.

И друго - цената да се измъкнеш от бедността понякога е прекалено висока и не всички могат да я платят, затова и не се измъкват. И не са виновни за това, колкото и да ни се иска.

Както в тази тема семейната среда няма много значение, така в други много лесно виждаш как по семейството се съди за поколението и се изгражда мнение.

Може , може… и не на сокче ами и на чаша вода може да се виси. Обаче не е приятно , знам. Приятелствата не бива да се установяват на база финансови възможности, макар че в идеалния вариант всички имат сходни финанси, хобита и прочие.

И аз по назад точно за това говорех. Още в гимназиалния етап, не можех да си позволя да излизам със съучениците, много рядко ходех на кафе защото нямах 40ст за кафе. На снимките от изпращането съм единствената с дънки защото нямах друго, нямах и пари. Работех за малко над минималната и на заплата излизах с колежките на по бира/вино. Повече не можех да си позволя, те иначе излизаха. На 8 март ходиха на парти, аз не ходих защото куверта беше тогава 30-40лв, а аз нямаше от къде да ги взема.
Далече съм вече от това положение, но ми е травма. И точно за това съм съгласна че човек трябва да си цени труда и да не се съгласява на мизерна заплата (не казвам 2000, ама за под 1000 не трябва никой да се хваща), така се подбива пазара. Както шефката казваше, какво значение има че се сменя постоянно персонала, за нашите места се редят на опашка и ще са благодарни на 350лв (тогава мин беше 310).
Имам двама колеги от Косово, двамата израснали заедно и избягали от войната заедно в Германия. Били в бежански лагер, от там ги пратили на училище да научат малко езика. С една професия са, добре платена, но не признават Косовските им дипломи. От ей този момент им се разделя пътя, единия хваща да учи, другия почва в строителството. Сега тоя дето е учил е началник при нас заради професията си и отделно има фирма, другия е мотокарист. Лошо няма, но той говори колко много късмет е имал първия и как му вървяло в живота. А аз въобще късмет ме виждам, хванал се е да учи, трудил се, постигнал го е.

П.С. Марлена не става въпрос за веднъж да нямаш пари, за да ти услужат, а за време когато постоянно нямаш. Веднъж ще те почерпят, два, три, пет пъти, после на всеки му писва и ще се чувства използван. Казвала съм че нямам възможност, но никога не съм приемала да ме черпят, защото знам че скоро не мога да им върна услугата.

Ходила съм и с 2 лева в джоба, но нямам травми от тези периоди. Събирахме се на домашни купони и пак беше много весело. Не знам, аз така съм ги виждала нещата явно.

О, и на домашни купони съм ходила, ама и за там трябват пари. На събиране събирахме по 5-10лв и купувахме нещо за ядене и пиене. Когато можех ходех, когато не, не. Иначе предимно ходех без пари в джоба

Може аз в друго време да съм живяла , не знам. При нас си знаехме кой има и кой няма и който няма му се е помагало без да се очаква да се връща нещо в замяна. Не съм израстнала без майка си от имане, момичета. И на мен ми се наложи на един етап да емигрирам за да оцелея, но това е друга тема и по-скоро под оцеляване имам предвид “психически”.

И аз нямам травми от бедните си години, НО:
- не бях по-бедна от средата си и приятелите.
- реално като за времето и възрастта си не съм била наистина бедна.
Иначе помня кога минах на горно ниво и можех да си позволя Кока кола в кен, а не наливна в чашка от автомата...
Но ако ходиш със "закърпени гащи", докато другите се развяват в модни дрешки вече сигурно ще е друго. Всъщност сега се сещам, че (без да ми е оставило травма) в прогимназията наистина ми беше мъчно, че нямам истински дънки и хубави маратонки... Не ме смачка, но ми беше гадно.

На мен тези години ми дадоха стимул за да не допускам повече това положение. Дълго време не зависеше от мен, а от родителите ми, но от както зависи от мен давам всичко от себе си за да се справя, да не изпадам в подобно положение и най вече да дам пример на децата.
Но връщайки лентата ми е тежко, тъжно и винаги съм се чудела какво можеше да е ако...

Нашите ми купиха дънки от битака в 8 клас, както и лъскав клин и черна блузка с пайети. Много бях щастлива Но аз не страдам много от сравнения с другите, а и съвсем мизерия не съм видяла. Да, броила съм и стотинки, но това си беше нормално за онези времена.

Да, нормално беше. Но твърдото решение да направя каквото мога, за да не бъда бедна, беше сривът на благоденствието на родителите и близките ми след 1989 година.  И да, правила съм избори и съм си плащала цената но не съм се отказала от този курс. Но само до степен да не съм бедна. Виж да стана наистина богата не ме е влечало чак толкова, че да съм склонна да платя цената.

Хаха, помня стачките като студентка. Пристигаме ние с чантичките на Централна гара, няма транспорт. Съквартирантката ми оправно момиче - ще хващаме такси. Гледа ни някакъв бакшиш до Студентски казва 100 лева. Тя се обръща - 100 лева, вдига рамене. Бакшиша подсказва - айде намери още двама, може и трима ще делите. Тя пак гледа - 25 на човек ако намерим още двама. Аз й казвам - аз нямам толкова пари. Нашите ме бяха изпратили с точно 30 лева, от които бях купила билет, да ми остане и за връщане за билет и реално ми оставаха 25 лева за 2 седмици и бонуса - бурканите в торбата. Пална тя една цигара и вика ще минем напряко и тръгваме към Студентски. Чантите на рамо и пеша през барикадите та до горе

Точно това е, това нямане беше сякаш за всички, не примерно тя да има джобни 100 лева, а аз 20 и двете бяхме един дол дренки.

Около мен всички имаха и яко усещах какво е да нямаш.
Колкото и да си перде и да си над нещата, като почнеш продължително време да купуваш преоценени хранителни продукти, да носиш преоценени дрехи, да се свиваш на макс и да пропускаш изцяло нормалните удоволствия на твоите връстници (не говоря за ексцесии, но дори и да отидеш на театър може да е непосилно), накрая си излизаш с белезите.