Като цяло нещата са поне в някакви релси... Виждам, че дъщерята на приятеля ми е доста объркана в емоциите си - в един момент отговаря, престъпва ми думата като нещо съм забранила... в друг момент я виждам, че искрено се забавлява с мен, четем книжки , дори на няколко пъти чисто първосигнално се гушна в мен.
Това добре, но виждам, че отговаря не само на мен, опитва се да нарежда и , което ме притеснява, моята дъщеря прихваща някои неща от нея.
Конкретна ситуация от снощи, която буквално ме вбеси - седяхме всички заедно, играхме на някакви игри, в един момент ги пратихме да си измият зъбите и да се облекат за лягане. Дъщерята на приятеля ми казва "Аз няма да отида да се облека в спалнята, докато ти не дойдеш с мен" (на баща си). Той реши, че я е страх от нещо (тъмното или нещо подобно) , за мен беше чиста детска манипулация да отиде с нея в спалнята , за да не остане при мен.
Ревност от нея към моята дъщеря почти не виждам, но към мен - да.
Тук е момента да кажа - когато тя е при нас аз и дъщеря ми спим в едната спалня, а тя и баща й - в другата. Когато я няма - моята дъщеря спи сама в едната спалня - ние в другата ( и обикновено в някакъв момента през нощта тя се буди и ако не я усетя ляга до мен , ако я усетя - ставам да си я сложа в нейното легло). Та, това със спането заедно усещам как се превръща в проблем за мен - според мен детето се изживява като партньор на баща си по някакъв начин. Предвид факта, че не са родни сестри според мен трябва да си имат лично пространство и сега сме решили да направим още една стая, но това изисква време....
Приятелят ми подхвърля пред нея, че ще направи още една стая, за да си спи тя там, а аз да си спя при него, реакцията е "Моляяяяя....Абсурд".
Той приема нещата доста по-недраматично от мен, казва, че до максимум година тя сама ще иска да си спи в отделна стая... ама според мен не е така... Какво мислите? Прекалявам ли? Предвид факта, че реално сме се нанесли от 2 месеца да живеем заедно, трябва ли да изчакам с изразяването на мнението ми по този въпрос?