Тя започна да ме уважава и да не ми се меси, до колкото изобщо и е възможно, а аз се научих да бъда по-търпелива и да си пускам повечето неща край ушите.
Имали сме много спорове и дразги, но накрая няма лоши чувства между нас.
Сега отново съм бременна в последен триместър, нервна съм и се дразня от най-малкото. Със сина и сме скарани от няколко дена, тук съм на чуждо място, всичките ми близки и роднини са далеч от мен. Успях да създам някакви познанства покрай детето в парка с други майки, но нищо кой знае какво.
Чувствам се сама и в безизходица. Тази сутрин избухнах много лошо, защото безброй пъти съм и казвала, когато слизаме с детето по стълбите да не идва да го взима на ръце, когато ни чуе, защото после не иска да слиза сам и аз трябва да го нося, а не трябва, а тя продължава да си знае своето. Така и идвало отвътре. Наближава моментът, в който родих миналия път, а съм едва в началото на 7 месец. Не трябва нито да се ядосвам, нито да се натоварвам. Стана скандал пред детето, разплака се, а аз се чувствам най-ужасния човек на света. Просто не мога да се понасям. Ако не бях в напреднала бременност и не се страхувах какво може да се случи отново, директно бих си хванала детето и отишла при моята майка поне за месец. Да си изкарам бременността спокойно. За съжаление тя е на 200км от тук, няма как да пътувам за прегледи на всеки 2 седмици и да реагирам по спешност.
Това е. Болно ми е, трудно ми е, нямам приятелка тук, с която да изляза и да си изплача мъката и реших просто да си излея душата тук. Не го правя с цел да получа някакъв съвет - аз го знам прекрасно. Трябва да си тръгнем. Лошото е, че синът и няма особено желание. Вложихме доста тук и време, и нерви и финанси. Грешка.
Може би като родя и бебето стане поне на няколко месеца ще си тръгна и това е.