Семейството след 20 г брак

Така е, Рок, съгласна.

Понякога дори не е нарочно това теглене настрани.
Има случаи единият може да се развие в неочаквана/ нежелана посока, и вторият няма желание или капацитет да го следва.
Еми никой не е виновен, или е? Кой е? Този с по-големия капацитет или този с по-малкия 😄? И безброй други варианти, разбира се.

Всичко има, даже истинска любов.
И не, не трябва да се обясняваме защо и как, просто така.

Никой не е виновен. Но трябва да имат капацитета да седнат и да се разберат. Остават заедно или се разделят мирно. А не да започнат да се обвиняват и отмъщават, че тогава става мазало.

Ми, всеки от неговия си опит.
Аз лично на твоето до 6 месеца бих държала.

То, фактически, като се събрахме да живеем отново заедно, издържах два месеца и половина.

Фактически те четем 3 години, да не кажа повече.

Айде да не забиваме в конкретика в тази тема. Аз наистина се старая да изказвам общо мнение, не само за моя случай, а и за други дълги бракове, някои приключили, други не.
Примерно има много възрастни двойки, които живеят заедно "за пред хората". Всеки в отделна стая, единия става, другия ляга, ама 50 г брак имат.

Ми, техен начин си е. Хора на по 70- 80, така са научени, така трябва, защото срамота.
Е, сега вече не ни е срам.

Чудесно спасение от хъркането е отделната стая 😆.

Способността за обич я няма. Много хора си остават на ниво възможност за обич, която не прераства в способност. Но те, естествено, не го осъзнават и се бутат да създават семейства, без да могат да създадат такива реално. Защото семейство не е да подпишеш, да си купиш една панелка и да се размножиш. Любовта, ако я има, вижда възможности, през цялото време и не си представя да се откаже. Вижда един милион не, един милиард различни неща, които могат да се случват и да я поддържат. Ако я няма, вижда скука, криза на средната възраст, оправдава се с времето, с настъпващите болежки, типични за възрастта, с всяка трудност житейска. Щом двама души не са щастливи, не трябва да бъдат заедно. Не ценим нищо хората, все си мислим, че сме от прецаканите, че зад ъгъла има нещо велико, което пропускаме, че настоящето е едно и също. Не, нищо не се повтаря. Днес завивките ни са се нагънали по друг начин от вчера. Никога не могат да го копират вчерашния ден. Връзката всеки ден е различна, дори нищичко да не правим. Днес разходката може да е по същия маршрут, но птичето на дървото ще е друго и преминаващите автомобили и миризмата от някоя пекарна няма да е на банички, а на гевреци и т.н… Днешният ден никога няма да се повтори. Утре сме с един ден по-стари. И всичко е адски вълнуващо, не скучно. Ако обичаш, обичта расте във времето, битовизмите не могат да я убият или нещо друго. Ако ти отвръщат със същото е велико. Как да ти отвръщат? Ами мисленето да е същото, за уникалността на всеки миг в човешкия живот. Толкова много неща могат да правят заедно двама души, но… Да, не сме същите, променяме се, неизбежно е, но пък сам по себе си този факт е много вълнуващо нещо. А любовта е да искаш да си част от тази промяна на другия и той да иска да е част от твоята промяна и заедно да се променяте, но отново към любов, не към липсата и, не към трупането на обвинения, заради несправянето с проблемите, а оттам и ненавист. Лабилна психика с по-нисък интелект и всичко отива по дяволите. Проблемите побеждават. Когато назад има много и напред ще има, но когато назад реално е малко / не говоря за години заедно/ напред вече не го искаме и се разделяме. То и децата се случва да ни ядосват доста понякога, но не ги изхвърляме. Продължаваме. Макар да изглежда, че нямат много общо двете форми на любовта, все са непредставимост да се откажеш, дори и да е трудно. И най-важното: да усещаш, че си струва, защото ако не усеща човек, че си струва, няма смисъл. Мислили са погрешно, че се обичат в началото, не са се обичали. Може да е било страст, притискане от роднини/ хайде бе, другите имат вече по две деца, а ти…/, финансов интерес, да се види какво е/ чисто любопитство/, бягство от лоши родители, опит да се забравят предишни чувства, бременност / непланирана/, страх от самота…. и идват някакви навици, и а сега, а утре да приключим агонията и минали едни 20 години. Първото копче на ризата е закопчано грешно, другите също се закопчават грешно през годините и в един момент двойката  вече иска да я дръпне, да я скъса и изхвърли тая изкривена риза.

Явно ми се спи и чета по диагонал, и малко пропускам, и не разбирам текста.
И на заден план ми крещи мисълта, защо различните начини да са непременно грешни начини.
Ми това е техния начин да си изживеят живота.
Ма не обичат достатъчно, ма не се борят достатъчно, ма не правят компромиси, ма егоисти и прочие...
Е? И? Техните уроци минават по този път.
Някак надменно ми се струва мисленето, че само който се старае среща и задържа любовта.
Все си мисля, че е дар свише.

Каква тенденция. Още преди сто години в класа на дъщеря ми от близо трийсет деца само няколко живееха с двама родители. Сега ти се е случило с някой наоколо и изведнъж забелязваш, че хората се разделят. Хем всеки живеел неговия си живот, хем какво им стана, дали не са егоисти. Тенденцията е вече да не се женят изобщо. Няма кой да те кръсти разведен и да се чуди какво ти е станало - събираш багажа и чиста работа.

Вероятно е така, но тогава кой им е виновен?  Независимо дали просто не са обмислили или са се оженили по някаква сметка или необходимост, вината си е тяхна.
Имали били различен капацитет и това си проличало... Ми пак не са мислили. Щом са влюбени да си изживеят любовта, ама е тъпо да се женят, ако единият се цели в облаците, а другият е доволен да лази в тревата.
И накрая, но не последно - нужни са и малко компромиси за не толкова важните неща, да не се поддават на емоции и от дреболии нещата да ескалират до скандал, защото всеки иска да се наложи на инат. Такива работи. Но пак трябва да го правят и двамата, ако само единият се опитва няма да стане. Което е до човек, следователно пак до обмисляне. А за обмислянето е хубаво да не се избързва, нека мине време, нека поживеят заедно, после да се оженят, ама да не бързат веднага с дете...

Тенденцията е по-скоро отражение на ценностите сред хората. За успешно семейство и брак съответно трябват споделени определени цели и виждания. Как се прилагат е различно във всяка връзка, но самите те винаги са едни и същи. Казано по-друг начин, за да имаш определен output, ти трябва и определен input.
Ценностите на хората не съответстват с успешен брак и семейство, съответно го виждаме това потвърдено и статистически.
За мен е толкова просто. Хората получават това което търсят, искат и към което се стремят с действията си, без значение дали го осъзнават или не.
Аз дори се чудя как хора които подхождат толкова повърхностно към връзките, после се чудят защо им се разпадат. За мен е напълно логично.

Има ценности и ценности. Примерно психическото и физическото здраве са по-ценни от един брак. Едно време не се е смятало така, обаче.