И за още един случай се сещам. На моя приятелка навремето, когато била тийнейджърка (15-16-годишна) семейството се мести от центъра на града (Пловдив) в краен квартал. Тя оревава света, че не иска да се мести, приятелите й, училището, всичко е на старото място, майка й и баща й обаче естествено не я питат. Местят се, но тя буквално се смачква. Виждайки това, родителите в крайна сметка я пускат да се върне на старото място (и бабата живеела там), само за да е щастлива, спокойна и донякъде самостоятелна. Разбира се, виждат се често, в крайна сметка живеят в един град.
Та по конкретния казус - не знам цялата истина и не мога категорично да взема страна. Мога само да изразя принципното си мнение. На дете над 12-годишна възраст е редно да му се уважават мнението и желанията (даже в съда имат право на изслушване и на заявяване на желание). Не казвам безприкословно да бъде слушано, да му се задоволяват всички прищевки и да бъде оставяно то да диктува семейния живот, но да се намери някакъв компромис и общ път на това семейство. Рафа е достатъчно голямо момче, за да може вече да прецени доста неща от живота, да търси мястото си под слънцето и да отстоява правото си да бъде щастлив и спокоен.
И деца не се отнемат от държавата току-така, който го мисли, е много неориентиран в сферата. Щом властите са взели това решение, сигурно е имало солидно разследване, проверки, изслушвания на всички страни и пр.