Скандинавска литература - тема №2

Нямаше нужда да бяга в друг свят, понеже този, в който се намираше, често беше непонятен. Никога нямаше да излезе на глава с хората, които използваха насилие, за да управляват други хора, никога нямаше да спре да издирва тези, които си позволяваха да поставят собственото си съществуване по-високо от това на другите. Но знаеше, че човек може да се помири със себе си. И със събитията, които съставят живота му. (комисар Е.Гренс) И на неродената си дъщеря щеше да каже това, което беше възнамерявал отдавна, че хората съществуват дотогава, докато има други хора, които вярват в тяхното съществуване.

След като датският и шведският съдебен процес срещу Л. и Р. също бяха приключили с присъди, съответно за пет и осем години лишаване от свобода и обезщетение за К. и Л. , което не стигаше дори за адекватна терапия, за да могат евентуално да се възстановят – Еверт Гренс за пръв път в живота си изпитваше одобрение към американската практика отделните обвинения да се натрупват в обща присъда, която в случая на О. възлизаше на 384 години затвор.

... шантави и немислими, а всъщност, математически логични; нещастни в себе си и носещи щастие на други. В множеството брилянтни или опустошено-луди сканди-инспектори (вкл. и предишните и́ рожби – Хендстрьом и Фалк) „Монк в рокля” и Менталиста ми останаха в паметта и чаках година, преди да подхвана „Култът”. Сега ми е ясно, че последната от трилогията („Мираж”, 2023, прев. у нас 24-а) може и да крие жесток към любимците ми завършек. Затова няма да бързам.
Да знаете, че (харесвам и това – когато авторите го правят) след финала виждаме героите да се отпускат в човешко-семейното си амплоа, а изведнъж, след погребенията и разрешените фамилни драми идва ко́дата на романа: онзи финал, който обяснява първия и те кара да се съмняваш какво те чака нататък във времето.

Ако не бъркам, у Тилие имаше разни ребуси, задачи и (извън бележките под линия) препоръчително по-високо ниво обща култура, за да вникнеш в загадките на създателя. „Култът” поне не е толкова кървав и стряскащо натуралистичен – макар жертвите отново да са деца. А ако не бях гледал Монк по телевизията, щях да се чудя как криминалист с такива комплекси (или заболяване?) може да е толкова добър в работата си. Но и това е заложено от авторите – да преодоляваш личните си страхове и фиксации, докато разкриваш злодеите. И без ужаса от мръсотия и микроби, във вътрешния свят на Мина, самообречено самотен, живеят не по-малко чудовища от онези – примерно – в героинята на С.Бьорк. Винсент…, ами добре е, когато професионален фокусник ти разправя как героят му прави фокусите си. Извън шегата – той ми е особено симпатичен. Най-малкото, защото се предполага, че работата му е да предлага забавление и смях. Без да предполагаш каква трагедия е да потиснеш собствените си кошмари, „излизайки” на сцената – нещо отвъд тренинга на тяло и ум.
Сюжетът е добре скроен, има фалшива нишка, има динамика и тиктакащо време, което изтича. Разбира се всеки читател е със своите си вкусове: без да е непременно Топът на романите от „напоследък”, книгата ми допадна, държа ме в напрежение (и даже отново ме накара да поровя в Нета за някои от задачките-закачки, които играят роля в действието; отделно – покрай една „лекция” на помагаща специалистка там – и за сектите в съвременна Швеция).
Атмосферата не е потискащо-мрачна (този път по страниците е горещо лято); ако не играете шах – достатъчно е да знаете, че фигурата на коня прави ходове само като буквата „Г”; а в какъвто и чужд дом да се озовете – трябва да си събуете обувките.

Нищо такова. Все пак – само от един роман (осигурих си и втория) не мога да реша дали наградите (такива, каквито са печелили и Несбьо, Егеланд, Алст) не са оценка наистина за едни кратки, неразтеглени излишно престъпления и герои – които често говорят нормално и в момента не вършат нищо престъпно. Не, не е скучно или тривиално. Просто, има страници, в които си върви животът им. Който може да е нашият, или на съседа. Имам малки несъгласия с няколко несъответствия в превода (щом аз – дето от години вече не се хващам да чета литература на чужд език съм се почудил или подразнил, значи видими са).
Направиха ми и впечатление използваните от автора (т.е. описани, представени ни) детайли в развитието на фабулата. Ще се пошегувам: не е като описание на обяд във френско кафене от книга на Хемингуей. А една думичка, предмет, състояние – вмъкнато в изречение, към което се връщаш след няколко минути/страници, защото вече си усетил, че там може да е „заровено кучето” (за не-русисти: „ключът от бараката”). А си четеш, има действие – но не е убийството; персонажите се движат насам-натам, говорят си. Ще се повторя умишлено: на някого може да му дойде твърде тривиално, да му липсва постоянното напрежение. Щом говорим за психиатър, пишещ кримки и чакаме психари да лудуват из книгата. Не е точно така.
Затова пък последните 30-тина страници са вихрени, шеметни, кървави, страшни – и май типични за изперкалите сканди-самотници, живеещи някъде из полярния пущинак в порутени къщета и ближещи раните от детството. В сегашния случай – не са обаче асоциални единаци, а устроили се в обществото, защото то е средата за избор на жертви. Друг вид типизация има и при водещото ченге. Той – по-точно – не е основният разследващ герой, но закъде без полицията. Подсещам: норвежката (за разлика от шведската, да речем) даже не носи оръжие навън, а в разните залавяния се викат спецчасти. И, както поне при още няколко автори от Севера, ченгето на Топа на случаите е професионалист с голямо его, надувка, нетърпяща възражения. Заради когото ще… Но гнили ябълки има навсякъде.

Добре написан роман, малко по-мрачен от първия, оцветен тъй от душевните лутания на хората от страниците. Чете се леко, но изисква вникване и търсене на детайли, които могат да сменят сюжетната линия – нещо, което отбелязах и след прочита на „Медуза”-та. Между редовете пък прозира любопитна социална картина за обществото и порядките там. Статистики, сблъсъци, заложени и пропуснати права и задължения на държавни институции и частни организации…, наблюдения и разхвърляни факти, които за читател с първите му няколко съвременни сканди-кримки, биха породили манталитетни съмнения и разнородни впечатления. Странен народ живее, убива и разкрива на Север. Щастливи в класациите и често самоубиващи се в хрониките.
Че Дамхауг дава начало на поредица се изяснява, когато съответните полицейски органи се включват по предназначение. Оня инспектор Викен, който ми идеше да уволня още в средата на първата книга, се появява, излязъл сух от неразбориите на предишния описан случай. (Отнесла го е шефката на отдела – политическа фигура, все пак – което не е обичайно. Но поне за нов шеф е издигнат определено по-симпатичен познайник. Изобщо, в света на Торкил няма да открием Хари Хуле или Юна Лина, нито жена като топследовател. Случаите се „водят” от потърпевши, участници в пъзела или странични – но не случайни – герои. Примерно, като в „островната поредица” на Питър Мей. Затова те правят грешки, които са си чисто авторово подхлъзване на читателя. Но пък са по-близки до обикновения човек от истинския живот, на когото може да му се случи такава случка…)

Има нещо като "антре"; не е предистория точно, понеже се развива (както сетне ще се окаже) или във времето, или малко преди това - на І-та част. Десетина стр. е. Идва първата част - почти половината книга. Действието е в 2003 г. и само в няколкото дни от Страстната седмица. Става, каквото става. Току-що отгърнах ІІ-та част, времето е прескочило до 2011-а година. Сестрата на едного от замесените в четивото ще се мъчи да открие какво се е случило назад във времето...
Вижте пак цитата от предното ми мнение. Минал съм към 300 стр. Предупреждението ми свети като сигнална лампа. В първата част имам двамина заподозрени - съвсем логично (и именно откъм детайлите, за които споменах в предишните "отчети" за онези две книги на Дамхауг). Ами, значи няма да са те? Още в началото на прескока във времето просто от инат се замислям вече и за трети. Ама щом разгадавам тия тримцата - значи няма да са те. Тогава кой? Чудесен роман.
Имайте предвид, че - като и престъпленията не са баш "хорър" с тонове кръв, триони, брадви и т.н. атрибути на Кендимен или скандимастерите - тия вече 300 стр. си вървят като животоописание на няколко семейства, лица, деца, норвежци и мигранти. Май има лесбийка, но пък романът не е особено политкоректен. Действията са уж "тривиални", като репортаж, като филм с биографични елементи. Престъпленията се случват, превръщат се в студени досиета. Напрягат, но не си на нокти. Но пък ти се ще вече да си накрая, да си почолив с пръст злодея и да раздадеш възмездието.
Лично, много приятно ме изненадва изказа, разказа без "кардио-подскоци"..., докато ви пиша, добавям четвърти заподозрян и завършвам с: ако не е един от тях - е, ама бая разширих списъка, нали - ще си ударя томчето в главата.

Мога да го нарека дори „странен роман” – поне откъм преживяванията ми с него. Не е книгата на годината, други са ме принуждавали да ги приключа за ден-два или толкова нощи. Този го четях бавно, внимателно и потопен в сюжета като наблюдател на действието вътре в него. Отдаден, ала привидно спокойно крачещ редом с героите, подслушващ разговорите – но без нерв или яд, а просто като хроникьор на събитията. Едва 30-тина страници преди финала (хм, няколко „финала”), все още мислех, че историята може да продължава поне още половин том, още седмица – до следващ „оувъртърн”: през сън, спомен, някоя карта таро, или патологично раздвоение на личността. (Естествено, за това помагат и характерите, душевността и почти екстрасензорните изблици на неколцина от „наблюдаваните” от мен като читател.)
Шегички в духа на предните два романа на Дамхауг. „Моят комисар” (Викен) излиза на сцената доста късно – отново покрай съпътстващ случай, само читателят знае, че са свързани, не и инспекторът. Същият тиквеник е в тия 2-3 години от случаите на Торкил – разказвачът-психиатър. А едно от момичетата, ходещо на сеанси заради крехката си менталност, казва веднъж на своя приятелка: не ходя, пък и моят психиатър сега не е такъв, прописал бил романи.
След като го бях започнал, веднъж вече рекох, че не ме свърта да споделя нещичко по средата на книгата. Заради това особено усещане е. Като не мога да ви разказвам фабулата, ми остава да свърша с отворен край и аз (почти, все пак, не съвсем като в трилъра). Можеше изобщо да не съм чувал за Подпалвачът на Дамхауг. Но като я зачетох, исках да продължи повече. И се питам дали мъртвите злодеи са по-малко виновни; а живите невинни – съвсем без вина ли са? В книгата тези и от двата вида са по няколко. Но… да се върнем на последните 9 реда накрая. Историята не свършва!