Честита да е Берен. Времето не е малко, от малко момиченце, вече е красива девойка на 13 години 🥰
Да е здрава и много успешна.
Виж целия пост
Да е здрава и много успешна.
Енгин Акюрек. Нови и стари проекти – Тема 437
- Публикувана: 8 окт. 2024, 23:41 ч.
- Последно мнение: 7 ян. 2025, 14:53 ч.
# 315
12 ноем. 2024, 22:59 ч.
# 316
12 ноем. 2024, 23:59 ч.
Мдаааа, какво нещо е животът! Колко бързо растат децата! (Само ние не помръдваме
. )
Преди (2019):
Сега (2024):
Виж целия пост
Честита да е Берен. Времето не е малко, от малко момиченце, вече е красива девойка на 13 години 🥰
Да е здрава и много успешна.
Да е здрава и много успешна.
Мдаааа, какво нещо е животът! Колко бързо растат децата! (Само ние не помръдваме
. )Преди (2019):
Сега (2024):
# 317
13 ноем. 2024, 07:57 ч.
Добро утро и здравейте в ден сряда - някъде снежна, някъде дъждовна.
Продължаваме с търпение да чакаме новини за новия проект на Енгин.
И снимки си чакаме...
Eнгин снощи е лайкнал този пост от инстаграма на Аслъ. Снимките са 4 - ето линк: https://www.instagram.com/p/DCSM__NsNwh/?hl=bg&img_index=1
Лайкнал е и Мелис в инстаграма й - ето и видеото: https://www.instagram.com/p/DCR8bMKONi6/?hl=bg
Лайкнал е и Исмаил в инстаграма му - снимките са много, ето линк: https://www.instagram.com/p/DCRtbpaAXL7/?hl=bg&img_index=1
Лайкнал е и Биннур - снимките са две - ето линк: https://www.instagram.com/p/DCRo30qINWn/?hl=bg&img_index=1
Виж целия пост
Добро утро и здравейте в ден сряда - някъде снежна, някъде дъждовна.
Продължаваме с търпение да чакаме новини за новия проект на Енгин.
И снимки си чакаме...
Eнгин снощи е лайкнал този пост от инстаграма на Аслъ. Снимките са 4 - ето линк: https://www.instagram.com/p/DCSM__NsNwh/?hl=bg&img_index=1
Лайкнал е и Мелис в инстаграма й - ето и видеото: https://www.instagram.com/p/DCR8bMKONi6/?hl=bg
Лайкнал е и Исмаил в инстаграма му - снимките са много, ето линк: https://www.instagram.com/p/DCRtbpaAXL7/?hl=bg&img_index=1
Лайкнал е и Биннур - снимките са две - ето линк: https://www.instagram.com/p/DCRo30qINWn/?hl=bg&img_index=1
# 318
13 ноем. 2024, 09:57 ч.
Добро утро в ден сряда!
Нека е спокоен и успешен!
Тази сутрин съм така.
Да пием по кафе и да си захващаме задачите за днес.
Виж целия пост
Добро утро в ден сряда!
Нека е спокоен и успешен!
Тази сутрин съм така.
Да пием по кафе и да си захващаме задачите за днес.
Скрит текст: 
# 319
13 ноем. 2024, 12:38 ч.
Не съм загубила надежда, че ще имаме и втори сезон на "Бягство".
Виж целия пост
Не съм загубила надежда, че ще имаме и втори сезон на "Бягство".
# 320
13 ноем. 2024, 16:11 ч.
Въпреки лъжите и ударът на Фара, както и казаното от Бехнам, че тя е издала мястото - Тахир постъпи човешки с него. А първото което направи след възстановяването си благодарение на Мержан - беше да подпише документите за развод.
С тази стъпка Тахир започна осъществяването на нов план да си върне семейството. Надежда му даде не кой да е , а точно Бехнам с отговора си на въпроса "Дали Фара го обича?"
Виж целия пост
Въпреки лъжите и ударът на Фара, както и казаното от Бехнам, че тя е издала мястото - Тахир постъпи човешки с него. А първото което направи след възстановяването си благодарение на Мержан - беше да подпише документите за развод.
С тази стъпка Тахир започна осъществяването на нов план да си върне семейството. Надежда му даде не кой да е , а точно Бехнам с отговора си на въпроса "Дали Фара го обича?"
# 321
13 ноем. 2024, 17:44 ч.
Да разнообразим вечерта с Керим.
Шел Турция в сторито си - рекламка с Енгин:
Станете член на Shell ClubSmart и спечелете 150 TL точки за гориво!
Виж целия пост
Да разнообразим вечерта с Керим.
Шел Турция в сторито си - рекламка с Енгин:
Станете член на Shell ClubSmart и спечелете 150 TL точки за гориво!
# 324
14 ноем. 2024, 10:05 ч.
Здравейте в ден четвъртък - успешен, спокоен да е, новините - чакаме ги...
Вероятно вече сме преполовили дните за заснемане на сериала "Стари пари".
Виж целия пост
Здравейте в ден четвъртък - успешен, спокоен да е, новините - чакаме ги...
Вероятно вече сме преполовили дните за заснемане на сериала "Стари пари".
# 325
14 ноем. 2024, 13:59 ч.
Видяхме, че прислугата слага някаква таблетка в храната на Фара - т.е. явно я дрогират с нещо.
Това обаче не ѝ попречи да излъже и после да удари Тахир толкова силно, че да го остави в несвяст достатъчно дълго и Бехнам да го открие.
После под влияние на шока от новината поднесена ѝ от Рахшан имаше сили да се бори с нея, с охраната, с Бехнам...
Искаше да предпази Тахир, сякаш не знае кой е и какво може.
А той го доказа при плена си в Иран. "Изпратен в Ада, изтрепа няколко дявала там и се върна с камиона злато на Бехнам".
Виж целия пост
Видяхме, че прислугата слага някаква таблетка в храната на Фара - т.е. явно я дрогират с нещо.
Това обаче не ѝ попречи да излъже и после да удари Тахир толкова силно, че да го остави в несвяст достатъчно дълго и Бехнам да го открие.
После под влияние на шока от новината поднесена ѝ от Рахшан имаше сили да се бори с нея, с охраната, с Бехнам...
Искаше да предпази Тахир, сякаш не знае кой е и какво може.
А той го доказа при плена си в Иран. "Изпратен в Ада, изтрепа няколко дявала там и се върна с камиона злато на Бехнам".
# 326
14 ноем. 2024, 14:13 ч.
На вашето внимание още един превод на историята написана от Енгин за бр.1 на списанието за биеналето във Венеция. Превод Bsrisea.
ЧЕРВЕНАТА ШАПКА
Текст и снимки
Енгин Акюрек,
актьор и гмуркач
Известният турски филмов актьор (и гмуркач) проследява своето дълго пътешествие под водата, започнало още в детството му с документалните филми на капитан Жак-Ив Кусто, което по-късно го води до самопознание на място, където той е само гост. И носи червена шапка...
Когато си отраснал на място, където няма море, е трудно да включиш в мечтите и сънищата си сини дълбини. Анкара, столицата на република Турция, се намира посред степта, далеч от морето. Извън детската невинност на въображението, чувствата и героизирането на всичко открито в книгите, тоест на онова, което не съществува, не можеш да се привържеш към нещо за дълго време. Порастваш, изправяш се пред предизвикателствата, които ти подхвърля животът, и усещаш, че цветовете, които си носил вътре в себе си, постепенно бавно избледняват един след друг. Колкото повече се стараеш да ги опазиш живи, толкова повече се напрягаш, защото си навлязъл в житейски модел, където всички цветове са смесени. Макар днес да е възможно в центъра на живота ни да стоят несъществуващи неща, прилагането им на практика не е толкова лесно.
В детството си научих, че 70% от земната повърхност е вода и детските ми мечти счетоха това за бедствие. Процентно аз принадлежах към останалите 30%. Без книжките, описващи океаните и моретата, без документалните филми за океаните всяка неделя, образите, появяващи се във фантазиите ми, нямаше да бъдат достатъчни. Винаги съм вярвал, че ако разровим историята и си представим това, което са си представяли нашите предци, докато са гледали морето, може да построим мост към миналото.
На 20 юли 1969 година първият управляван от хора космически кораб Аполо 11 каца на Луната. Нийл Армстронг и Бъз Олдрин най-накрая задоволяват любопиството, измъчвало човечеството още от зората на съществуването му. Стъпването на Луната е не само научно постижение, но и символ на човешкия изследователски дух, на любопитството и желанието му да премества границите. Без човешката жажда за откривателство и без жертвите направени от нашите предци днес щяхме да знаем много малко за вселената. Предците ни дръзват да прекрачат отвъд безопасните познати граници и ни завещават мечтата за нови колонии в космоса с постоянен живот и селско стопанство.
Човекът, любопитен към небето и звездите, се е чудил и какво лежи под огромните маси вода, които ни заобикалят. Как са си представяли нашите предци живота отвъд морето и живота във водата, след като са смятали или по-скоро са вярвали, че земята е плоска? Сравнявам това с фантазиите, които имах аз на шест години, и вярвам, че фантазиите, родени от детински примитивни мисли, са по-креативни. Мечтите на нашите предци довеждат до откриването на континенти, до опознаването на непознати форми на живот в дълбините на океана и на нашия собствен преход от примитивен към модерен начин на живот, тласкан от инстинкта за оцеляване.
Бях на шест години, когато за пръв път видях морето. Цялото ни семейство отиде на почивка в крайморския град Анталия. Гледайки морето, аз изпитвах същото, което са изпитвали олмеките, сапотеките, маите, ацтеките и инките в Америка, жителите на японските острови и аборигените в Австралия. Какъв живот съществува под безкрайното тяло на водата? Ще мога ли някой ден да дишам там като Малката черна рибка от приказката? Ако всичко започнало в мечтите приключва в реалността, значи приказките могат да се сбъднат за мен. Не бях дете, което си представя себе си в астронавтски скафандър, но в подводница, с водолазен костюм и шлем като онези на старите събирачи на сюнгери. Години по-късно осъзнах, че в скицника си бях рисувал създания, подобни на онези в океанските дълбини, деформирани от налягането. Създавах ги в мечтите и фантазиите си... Но защо рисувах създания с по три очи и странни хриле?
Когато баща ми ме сграбчи за раменете и ме хвърли в морето, солената вода започна да щипе очите и гърлото ми, и аз разбрах, че на морето му е нужно време, за да ме приеме и да ми покаже любовта си. То беше, което задаваше правилата, поставяше границите и определяше дистанцията в нашата връзка. Йоните, разграждани от слънчевата енергия, изпаряваща чистата вода, щипеха очите ми. Като любовница, поставила граница и дистанция, морето ме чакаше да започнем платонична връзка. С времето, ако успеехме да скъсим дистанцията, тя можеше да прерасне в голяма любов. Но извън летните ваканции нашата връзка си остана връзка от разстояние.
Аз пораснах, сънищата ми се изпълниха с по-осезаеми и видими образи, и цветовете на морето почнаха да избледняват. Връзката ми със синьото не беше нищо повече от бриза през лятната ваканция, който идва от вълните и гали лицето ми. Лежах си на шезлонга, пийвах студено питие и имах чувството, че пред мен е опънат добре закрепен син брезент. Все едно прекарвах лятната ваканция сред декор, като във филма „Шоуто на Труман“ с Джим Кери. Но не се оплаквах от положението. Не е лесно да придобиеш нужната проницателност, за да оцениш обстоятелствата, в които се намираш. Изглежда тази дилема е съществувала за всички поколения, за всичките осем милиарда жители на планетата. Вече не виждах синьото пространство като шестгодишно момче, не се чудех какъв е животът под водата. Вместо това бях залепнал за шезлонга и студеното питие.
Вярвам, че в съвпаденията има определена доза детска невинност и може би това е един от начините за тълкуване на нещото, което наричаме „съдба“. Детето, което някога си представяше себе си с шлем на ловец на сюнгери, най-накрая, благодарение на една случайност и под натиск отвън, години по-късно бе принудено да напусне своя шезлонг. Всъщност, това трябваше да бъде само пробно гмуркане. На следващия ден планирах да продължа ваканцията си излегнат върху шезлонга, без дори да поглеждам към морето и вълните. Съвсем простичко ми обясниха основните принципи на гмуркането. През мундщука в устата си ще мога да вдишвам въздух от бутилката. Намирах се в най-горещата част на корабчето, с неопренов костюм, залепнал да кожата ми. Езикът на тялото ми издаваше моето очевидно неудоволствие и всичко, което исках, беше възможно най-скоро да изляза от водата и да се махна от корабчето. Наместих с пръсти маската, притиснала очите ми, захапах мундщука, който се крепеше несигурно върху устата ми, и скочих във водата. Като гърбица на камила, бутилката върху гърба ми ме бутна надолу.
Когато пристигнеш на непознато място, тревогата на любопитството се появява най-напред в сърцето и след това се разлива по цялото ти тяло. Това усещане е най-скъпата и невинна лъжа – от тези, които съчиняваме, за да издигнем защитни бариери около себе си, ограничавайки своите собствени действия. Носех се из водата, гледах инструктора си с чувство на безпомощност и се чувствах изгубен в дълбините на океана. На дълбочина пет метра успях да преценя къде съм по отражението на корабчето и ъгъла на падане на слънчевите лъчи върху водата. Едно забравено усещане, едно неописуемо щастие обхвана тялото ми. Самата вода нямаше цвят, но начинът, по който молекулите ѝ поглъщаха и отразяваха светлината, разкриваше прекрасни нюанси на синьото. Колкото по-дълбоко и чисто е морето, толкова по-живи оттенъци на синьото изживяваш. Изглежда това е базова истина за човешкото битие, разсейването на синята светлина, повече от всеки друг цвят, ме поведе на пътешествие навътре към подсъзнанието ми.
Колкото повече се привързваш към подводния свят, толкова повече осъзнаваш, че хората, занимаващи се с гмуркане, имат различни интереси – едни обичат стари потънали кораби, други търсят да снимат различни видове риби, трети се посвещават на техниката на самото гмуркане. От мига, в който се сблъсках с подводния свят, започнах да преследвам чувството, което ми даваше синьото. Неговите оттенъци сякаш ми провеждаха фройдистки психоанализ. Собственото ми тегло, което усещам още от раждането си, сякаш изчезваше, когато се потопя дълбоко под водата.
Водата е източникът на живота. Фактът, че в утробата ние сме защитени от околполодни води, и че 75% от нашите клетки се състоят от вода, не е просто знание от учебника. Чувството, че от години търся нещо, без да знам какво точно, намери своето решение във водата. И с хората е така – когато срещнеш някого, когото обикнеш, ти се струва, че си го чакал от години. Смисълът на нашето съществуване изглежда е еквивалентен на времето, което душите ни прекарват в чакалнята.
Моето пътешествие под водата, което започна по случайност, отвори пред мен много отдавна забравени врати. Детството ми, героите ми, всичко, което обичах, се появи пред мен. И на всички тях аз казах: „Добре дошли!“. Почувствах, че никога не съм познавал истински себе си, никога не съм докосвал сърцето си, своето вътрешно „аз“ или детството си; девизите на съвременния живот „Трябва да бъда добър“, „Трябва да бъда щастлив“ все едно се разтвориха във водата. Сякаш докоснах детството си с ръка, развих страст към гмуркането, усетих, че то е ключът към свободата, която възможността да дишам даваше на тялото и душата ми.
Преди 470 милиона години Еверест е бил на дъното на океана. Варовиковите скали на върха са се формирали от натрупването на останки от ракообразни в потопената преди около 470 милиона години част на индийския субконтинент. Много добре разбрах защо онези, които се опитват да изкатерят Еверест, скалните катерачи в Нагано, сърфистите в Уайкики и скачачите с бънджи в Нова Зеландия имат усещането, че се връщат към детството и изпитват желание да рискуват живота си. Невинността на детството, свободата да играеш са твърде скъпи, за да се купят с пари или власт. В крайна сметка, всички се изправяме пред истината, че имаме нужда от игрище. Докато се спусках в бездната на синьото, всичко, което бях забравил някога, всичко полезно съпътствало желанието ми за изследване, излизаше на бял свят. Започнах да откривам себе си на място, където бях само гост.
Едно от любимите ми предавания като дете бяха документалните филми на удивителния капитан Кусто. Помня, че моят герой тогава капитан Кусто, беше отличен мореплавател, страстен любител на подводните приключения. Той беше не само експерт по океаните, но и морски офицер, кавалер на ордена на Почетния легион, учен и режисьор носител на Оскар. Вярвам, че той е толкова важен за човешката история, колкото Айнщайн, Тесла, Пастьор, Коперник и Нютон. През 1943 година Емил Ганян и капитан Кусто изобретяват първия леководолазен дихателен апарат, който позволява на гмуркачите сами да контролират дишането си без постоянен приток на въздух. Без това изобретение нямаше да знаем почти нищо за подводния свят. В известните му документални филми, заснети на неговия кораб „Калипсо“ можете да усетите емоция, сравнима с тази на ходенето по Луната, само че под водата. Изглежда радостта от откриването на подводния свят е неизменно свързана с изкуството на себеоткриването.
Червената шапка, която никога не свалях през студените анкарски зими, символизираше цялото ми детство и връзката ми с подводния свят. Не помня кой ми подари тази шапка като на капитан Кусто, дали е било по случайност или аз съм си я поискал. Червената шапка на капитан Кусто, както и детската му усмивка осветиха целия подводен свят и оставиха важно наследство за бъдещите поколения. Новаторското му дело допринесе значително за развитието на екологичното мислене и помага на следващите поколения по-добре да разбират морето. За да отбележа и защитавам красотата на подводния свят, все едно хващам детството си за ръка, аз реших да си купя нова червена шапка.
Виж целия пост
На вашето внимание още един превод на историята написана от Енгин за бр.1 на списанието за биеналето във Венеция. Превод Bsrisea.
ЧЕРВЕНАТА ШАПКА
Текст и снимки
Енгин Акюрек,
актьор и гмуркач
Известният турски филмов актьор (и гмуркач) проследява своето дълго пътешествие под водата, започнало още в детството му с документалните филми на капитан Жак-Ив Кусто, което по-късно го води до самопознание на място, където той е само гост. И носи червена шапка...
Когато си отраснал на място, където няма море, е трудно да включиш в мечтите и сънищата си сини дълбини. Анкара, столицата на република Турция, се намира посред степта, далеч от морето. Извън детската невинност на въображението, чувствата и героизирането на всичко открито в книгите, тоест на онова, което не съществува, не можеш да се привържеш към нещо за дълго време. Порастваш, изправяш се пред предизвикателствата, които ти подхвърля животът, и усещаш, че цветовете, които си носил вътре в себе си, постепенно бавно избледняват един след друг. Колкото повече се стараеш да ги опазиш живи, толкова повече се напрягаш, защото си навлязъл в житейски модел, където всички цветове са смесени. Макар днес да е възможно в центъра на живота ни да стоят несъществуващи неща, прилагането им на практика не е толкова лесно.
В детството си научих, че 70% от земната повърхност е вода и детските ми мечти счетоха това за бедствие. Процентно аз принадлежах към останалите 30%. Без книжките, описващи океаните и моретата, без документалните филми за океаните всяка неделя, образите, появяващи се във фантазиите ми, нямаше да бъдат достатъчни. Винаги съм вярвал, че ако разровим историята и си представим това, което са си представяли нашите предци, докато са гледали морето, може да построим мост към миналото.
На 20 юли 1969 година първият управляван от хора космически кораб Аполо 11 каца на Луната. Нийл Армстронг и Бъз Олдрин най-накрая задоволяват любопиството, измъчвало човечеството още от зората на съществуването му. Стъпването на Луната е не само научно постижение, но и символ на човешкия изследователски дух, на любопитството и желанието му да премества границите. Без човешката жажда за откривателство и без жертвите направени от нашите предци днес щяхме да знаем много малко за вселената. Предците ни дръзват да прекрачат отвъд безопасните познати граници и ни завещават мечтата за нови колонии в космоса с постоянен живот и селско стопанство.
Човекът, любопитен към небето и звездите, се е чудил и какво лежи под огромните маси вода, които ни заобикалят. Как са си представяли нашите предци живота отвъд морето и живота във водата, след като са смятали или по-скоро са вярвали, че земята е плоска? Сравнявам това с фантазиите, които имах аз на шест години, и вярвам, че фантазиите, родени от детински примитивни мисли, са по-креативни. Мечтите на нашите предци довеждат до откриването на континенти, до опознаването на непознати форми на живот в дълбините на океана и на нашия собствен преход от примитивен към модерен начин на живот, тласкан от инстинкта за оцеляване.
Бях на шест години, когато за пръв път видях морето. Цялото ни семейство отиде на почивка в крайморския град Анталия. Гледайки морето, аз изпитвах същото, което са изпитвали олмеките, сапотеките, маите, ацтеките и инките в Америка, жителите на японските острови и аборигените в Австралия. Какъв живот съществува под безкрайното тяло на водата? Ще мога ли някой ден да дишам там като Малката черна рибка от приказката? Ако всичко започнало в мечтите приключва в реалността, значи приказките могат да се сбъднат за мен. Не бях дете, което си представя себе си в астронавтски скафандър, но в подводница, с водолазен костюм и шлем като онези на старите събирачи на сюнгери. Години по-късно осъзнах, че в скицника си бях рисувал създания, подобни на онези в океанските дълбини, деформирани от налягането. Създавах ги в мечтите и фантазиите си... Но защо рисувах създания с по три очи и странни хриле?
Когато баща ми ме сграбчи за раменете и ме хвърли в морето, солената вода започна да щипе очите и гърлото ми, и аз разбрах, че на морето му е нужно време, за да ме приеме и да ми покаже любовта си. То беше, което задаваше правилата, поставяше границите и определяше дистанцията в нашата връзка. Йоните, разграждани от слънчевата енергия, изпаряваща чистата вода, щипеха очите ми. Като любовница, поставила граница и дистанция, морето ме чакаше да започнем платонична връзка. С времето, ако успеехме да скъсим дистанцията, тя можеше да прерасне в голяма любов. Но извън летните ваканции нашата връзка си остана връзка от разстояние.
Аз пораснах, сънищата ми се изпълниха с по-осезаеми и видими образи, и цветовете на морето почнаха да избледняват. Връзката ми със синьото не беше нищо повече от бриза през лятната ваканция, който идва от вълните и гали лицето ми. Лежах си на шезлонга, пийвах студено питие и имах чувството, че пред мен е опънат добре закрепен син брезент. Все едно прекарвах лятната ваканция сред декор, като във филма „Шоуто на Труман“ с Джим Кери. Но не се оплаквах от положението. Не е лесно да придобиеш нужната проницателност, за да оцениш обстоятелствата, в които се намираш. Изглежда тази дилема е съществувала за всички поколения, за всичките осем милиарда жители на планетата. Вече не виждах синьото пространство като шестгодишно момче, не се чудех какъв е животът под водата. Вместо това бях залепнал за шезлонга и студеното питие.
Вярвам, че в съвпаденията има определена доза детска невинност и може би това е един от начините за тълкуване на нещото, което наричаме „съдба“. Детето, което някога си представяше себе си с шлем на ловец на сюнгери, най-накрая, благодарение на една случайност и под натиск отвън, години по-късно бе принудено да напусне своя шезлонг. Всъщност, това трябваше да бъде само пробно гмуркане. На следващия ден планирах да продължа ваканцията си излегнат върху шезлонга, без дори да поглеждам към морето и вълните. Съвсем простичко ми обясниха основните принципи на гмуркането. През мундщука в устата си ще мога да вдишвам въздух от бутилката. Намирах се в най-горещата част на корабчето, с неопренов костюм, залепнал да кожата ми. Езикът на тялото ми издаваше моето очевидно неудоволствие и всичко, което исках, беше възможно най-скоро да изляза от водата и да се махна от корабчето. Наместих с пръсти маската, притиснала очите ми, захапах мундщука, който се крепеше несигурно върху устата ми, и скочих във водата. Като гърбица на камила, бутилката върху гърба ми ме бутна надолу.
Когато пристигнеш на непознато място, тревогата на любопитството се появява най-напред в сърцето и след това се разлива по цялото ти тяло. Това усещане е най-скъпата и невинна лъжа – от тези, които съчиняваме, за да издигнем защитни бариери около себе си, ограничавайки своите собствени действия. Носех се из водата, гледах инструктора си с чувство на безпомощност и се чувствах изгубен в дълбините на океана. На дълбочина пет метра успях да преценя къде съм по отражението на корабчето и ъгъла на падане на слънчевите лъчи върху водата. Едно забравено усещане, едно неописуемо щастие обхвана тялото ми. Самата вода нямаше цвят, но начинът, по който молекулите ѝ поглъщаха и отразяваха светлината, разкриваше прекрасни нюанси на синьото. Колкото по-дълбоко и чисто е морето, толкова по-живи оттенъци на синьото изживяваш. Изглежда това е базова истина за човешкото битие, разсейването на синята светлина, повече от всеки друг цвят, ме поведе на пътешествие навътре към подсъзнанието ми.
Колкото повече се привързваш към подводния свят, толкова повече осъзнаваш, че хората, занимаващи се с гмуркане, имат различни интереси – едни обичат стари потънали кораби, други търсят да снимат различни видове риби, трети се посвещават на техниката на самото гмуркане. От мига, в който се сблъсках с подводния свят, започнах да преследвам чувството, което ми даваше синьото. Неговите оттенъци сякаш ми провеждаха фройдистки психоанализ. Собственото ми тегло, което усещам още от раждането си, сякаш изчезваше, когато се потопя дълбоко под водата.
Водата е източникът на живота. Фактът, че в утробата ние сме защитени от околполодни води, и че 75% от нашите клетки се състоят от вода, не е просто знание от учебника. Чувството, че от години търся нещо, без да знам какво точно, намери своето решение във водата. И с хората е така – когато срещнеш някого, когото обикнеш, ти се струва, че си го чакал от години. Смисълът на нашето съществуване изглежда е еквивалентен на времето, което душите ни прекарват в чакалнята.
Моето пътешествие под водата, което започна по случайност, отвори пред мен много отдавна забравени врати. Детството ми, героите ми, всичко, което обичах, се появи пред мен. И на всички тях аз казах: „Добре дошли!“. Почувствах, че никога не съм познавал истински себе си, никога не съм докосвал сърцето си, своето вътрешно „аз“ или детството си; девизите на съвременния живот „Трябва да бъда добър“, „Трябва да бъда щастлив“ все едно се разтвориха във водата. Сякаш докоснах детството си с ръка, развих страст към гмуркането, усетих, че то е ключът към свободата, която възможността да дишам даваше на тялото и душата ми.
Преди 470 милиона години Еверест е бил на дъното на океана. Варовиковите скали на върха са се формирали от натрупването на останки от ракообразни в потопената преди около 470 милиона години част на индийския субконтинент. Много добре разбрах защо онези, които се опитват да изкатерят Еверест, скалните катерачи в Нагано, сърфистите в Уайкики и скачачите с бънджи в Нова Зеландия имат усещането, че се връщат към детството и изпитват желание да рискуват живота си. Невинността на детството, свободата да играеш са твърде скъпи, за да се купят с пари или власт. В крайна сметка, всички се изправяме пред истината, че имаме нужда от игрище. Докато се спусках в бездната на синьото, всичко, което бях забравил някога, всичко полезно съпътствало желанието ми за изследване, излизаше на бял свят. Започнах да откривам себе си на място, където бях само гост.
Едно от любимите ми предавания като дете бяха документалните филми на удивителния капитан Кусто. Помня, че моят герой тогава капитан Кусто, беше отличен мореплавател, страстен любител на подводните приключения. Той беше не само експерт по океаните, но и морски офицер, кавалер на ордена на Почетния легион, учен и режисьор носител на Оскар. Вярвам, че той е толкова важен за човешката история, колкото Айнщайн, Тесла, Пастьор, Коперник и Нютон. През 1943 година Емил Ганян и капитан Кусто изобретяват първия леководолазен дихателен апарат, който позволява на гмуркачите сами да контролират дишането си без постоянен приток на въздух. Без това изобретение нямаше да знаем почти нищо за подводния свят. В известните му документални филми, заснети на неговия кораб „Калипсо“ можете да усетите емоция, сравнима с тази на ходенето по Луната, само че под водата. Изглежда радостта от откриването на подводния свят е неизменно свързана с изкуството на себеоткриването.
Червената шапка, която никога не свалях през студените анкарски зими, символизираше цялото ми детство и връзката ми с подводния свят. Не помня кой ми подари тази шапка като на капитан Кусто, дали е било по случайност или аз съм си я поискал. Червената шапка на капитан Кусто, както и детската му усмивка осветиха целия подводен свят и оставиха важно наследство за бъдещите поколения. Новаторското му дело допринесе значително за развитието на екологичното мислене и помага на следващите поколения по-добре да разбират морето. За да отбележа и защитавам красотата на подводния свят, все едно хващам детството си за ръка, аз реших да си купя нова червена шапка.
# 327
14 ноем. 2024, 18:19 ч.
Тази Фара не ми допада - иска да предпази хората които обича, но всъщност ги наранява.
Мисля си, че все пак имаше някаква възможност да им подскаже истинското си положение. Това на затворничка.
Но, държанието ѝ към Гюнюл и Тахир, добре поддържаната визия, модерното облекло навън и неглижето /което ми боде всеки път очите/в къщи, както и перфектния маникюр - опита да манипулира и двамата.
Дали успя?
Виж целия пост
Тази Фара не ми допада - иска да предпази хората които обича, но всъщност ги наранява.
Мисля си, че все пак имаше някаква възможност да им подскаже истинското си положение. Това на затворничка.
Но, държанието ѝ към Гюнюл и Тахир, добре поддържаната визия, модерното облекло навън и неглижето /което ми боде всеки път очите/в къщи, както и перфектния маникюр - опита да манипулира и двамата.
Дали успя?
# 328
14 ноем. 2024, 22:46 ч.
Тази вечер по btv story стигнахме до 1:47:22 ч. на 17 оригинален епизод.
https://x.com/TvDunyasii/status/1856997560667304421
Сериалът "Дъщерята на посланика", с участието на Енгин Акюрек и Неслихан Атагюл , ще започне да се излъчва в Еквадор на 21 януари..
Виж целия пост
Тази вечер по btv story стигнахме до 1:47:22 ч. на 17 оригинален епизод.
https://x.com/TvDunyasii/status/1856997560667304421
Сериалът "Дъщерята на посланика", с участието на Енгин Акюрек и Неслихан Атагюл , ще започне да се излъчва в Еквадор на 21 януари..
# 329
15 ноем. 2024, 06:34 ч.
Добро утро в ден петък!
Нека е успешен!
Ако имаме и нещо ново - още по-добре!
Да пием по кафе и да си подреждаме деня.
Виж целия пост
Добро утро в ден петък!
Нека е успешен!
Ако имаме и нещо ново - още по-добре!
Да пием по кафе и да си подреждаме деня.
Препоръчани теми