Не че вече ми пука и не съм свикнала да ме подпитват, ама... последните две седмици имам много работа и много ми е нервно и криво, и... днес една колежка ми подхвърли, понеже не знаеше на колко години съм, и че нямам деца, и... какво да ви разправям! Хората са толкова отвратителни понякога, че не мога да ги понасям! Не, че много ме притеснява факта, че аз още нямам дете, но като почнат с едни и същи реплики, че ми минава времето, какво чакам и т.н., та ми идва да ги хвана и да ги питам тях какво ги вълнува дали аз имам деца. Та тая колежка днес като взе да ми обяснява, че тя на 19г. родила първото и след година- второто, пък аз какво чакам толкова години - до сега да имам дете в училище и т.н. Малко ми оставаше да скоча и да я ситсна за гърлото. Не ме подразни намека, а набъркването в личното ми пространство - аз не я питам защо мъжа й няколко пъти го засичам да кара в колата си една мацка и да се прави, че не ме вижда....
А колкото до половинката ми... какво да кажа. Горкия! При нас е доказан мъжки фактор, сега сме в процес да докажеми женски, но ако аз стискам зъби и не се впечатлявам, на него му е много криво. Наскоро една моя близка забременя и... той беше по- унил и от мен. Всеки път, когато ми дойде, той е готов да се разплаче, а когато някоя позната се похвали, че е бременна - виждам как му се къса душицата, но какво да направя... Борим се, правим се, че няма нищо, но вътрешно само ние си знаем кое как е. Та така - няма какво да кажа, просто ми е много криво и имах нужда дакажа нещо...