За кое съжалявате повече - за бившите или неосъществените любови?

За нея може и да е. Това, че между двама не се е получило, не значи, че няма да им се получи с други хора. И настоящите ни мъже са нечии бивши. Важното е, че не сме с някой, с който не ни е било добре. Оттам насетне какво ни интересува дали е с някой друг и как се чувства в новата си връзка? Ако е щастлив, още едно доказателство, че просто не сме били един за друг.

Не могат да се сравняват чувство за загуба и скръб с неизживяната любов или каквото е било желанието на страдащия. Във втория случай елементът на самонараняване е много  силно изразен. Общото е може би трудната адаптация, което  при загуба е естествен процес. Срещу страдание по някого, с когото не си успял да бъдеш можеш да изградиш имунитет.

Тези скучни фрази от рода на "и най-красивата жена е омръзнала на някого" и от този род винаги са ми навявали празнота и смирение.
Животът е толкова многолик и непредсказуем, колкото можеш да поемеш и да го видиш.
Кой на кого е скучен или за кого е добър (бивш, настоящ, бъдещ) е толкова относително колкото числата от тото-то.
Смъртта е неизбежна и необратима – няма сравнение като фактология и житейска ситуация.
Неосъществената любов може да я осъществиш във всеки един момент, докато си жив. Въпрос на решения, действия, избори.

Е, хайде сега… привличаме ненормалниците с аурата си през профилната снимка….
В реалния живот привличам само много готини хора и никога не съм срещала такива смотаняци.

Генерално, болезненото усещане за неизживяна любов е абсолютно сигурен знак за непълноценен и не особено щастлив живот и още куп липси.
Здравият психически човек с изграден и пълноценен живот управлява съдбта и живота си.

Щастливата връзка /брак/ носи подем, развитие, градация, усещане за удовлетвореност, успех, подкрепа, спокойствие, сигурност и положителни перспективи за бъдещето.
Общи проекти, бивши мечти, които са се трансформирали в цели, построени за планове за осъществяването им и този процес никога не спира и е напълно взаимен.
Светът, обаче е пълен с посредствени, скучни, ограничени, мързеливи индивиди с бедна фантазия, тесен кръгозор и грешни семейни програми, които са обаче симпатични, добре сложени и със здрави сексуални инстинкти, което е достатъчно да се обвърже едно момиче във фертилна възраст и да я смачка мечтите и плановете и да я сведе до въпросния скучен, посредствен живот.
Сега, дали тя /той има достатъчно самоуважение, за да смени конфигурацията е един друг въпрос. Или да плува в морето на безметежната посредственост завинаги.

Ако възката /бракът/ не е достатъчно удовлетворителен и липсват фундаменталните реквизити, тогава се появяват  такива носталгични нотки, тип "ако се бях омъжила за Пища Хунгвел" или както там се казваше.

Но ако аз съм щастлива, обожавана от мъжа до себе си, имам прекрасен, пълноценен живот, изпълнен с гореописаното, да изпитвам носталгия по някой от миналото ми е изключено. Но обратното се случва непрекъснато. Е, разбира се, ако имах вид на занемарена, зле облечена леличка на средна възраст, леко прегърбена и с куп найлонови торби от пазара в ръка, сигурно срещата с някой познат от миналото нямаше да носи романтична носталгия в настоящето. Уви.

И същото реципрочно. Ако някой прелестен младеж от гимназията, който е бил красавеца на випуска се е трансформирал в ошкембен чичак с дефицит на коса и зъби, не знам дали би генерирал нежни носталгии в бившите си съученички.

Аз срещам всякакви – и в реалния, и във виртуалния живот.
И много готини, и големи боклуци.
Неизбежно е просто.
Въпрос на подбор е наистина какви хора ще допуснеш и им обърнеш внимание.

Затова и не сравнявам двете чувства пряко, а само общото между тях - че и двете не зависят от т.нар. ни свободна воля. Нито от прагматичността на ума ни.
Имунитетът ако е към стара травма ще си го изградиш, чрез многократното ѝ изстрадване. Съпреживяването ѝ наново ще те афектира до все по-поносими нива, на което за по-лесно казваме "времето лекува". Ако се има предвид имунитет за в бъдеще, то виждали сме такъв и тук - жено/мъжемразието също е вид имунитет.

Общо взето така е, при пълноценна настояща любов няма място за съжаления по миналото. Какво ще съжаляваш, че не е станало, ако всичко си имаш. За носталгията и примерите с леличката и чичото имам друго мнение, по-точно, че носталгията въобще не работи така.
Пример с често срещано явление - като каже някой какъв велик филм е гледал като дете и как сега вече няма такива филми. Тук не се отчита колко по-ново е било изживяването в онази възраст, колко по-силна е била впечатлителността и т.н. Носталгията е по силата на чувството, което сега вече не може да бъде изпитано по същия начин.
Така и с любовните съжаления - носталгията е по цялостната палитра, формираща тогавашния момент, по това какви сте били тогава и какво е могло да изживеете - също тогава. Няма общо в какво сте се превърнали после.
Ако години по-късно видя момичето като леличка трябва да зачеркна как съм я обичал някога или какво е можело да изживея с нея точно когато онзи огън е бил в разгара си ли? - ами не, настоящето не анулира тези неща.
Има нещо друго тук, може при шок и разочарование от това в какво се е превърнал обекта на някогашна тръпка, който случайно сме срещнали днес, да обърнем тая неприятна изненада в утеха. Е, какво да съжалявам по тая развалина. Лично аз нямам такъв пример, но и да имах, не мисля, че това би ме спряло да искам да се върна "там", когато съм бил под хипнозата ѝ, а настоящето е било още неизвестно бъдеще.

Това е въпроса, че времето тече и ти днес, а и тя не сте вече същите хора. Второ, с времето и невиждането на някого за дълъг период сме склонни да идеализираме.

Много хора са пробвали възобновяване на взаимоотношения с някого от миналото - дали бивш/а или изпуснат шанс... и втория път не им харесва толкова в повечето случаи.

Да, дори има филми за това как двама се обичали като деца, после животът ги разделил, но след години видиш ли откриват отново път към себе си и едва ли не всичко става цветя и рози, птички пеят и вървят хванати за ръка по плажа.

За мен това е много по-голяма рядкост, спрямо това да осъзнаеш, че човека не е чак толкова неустоим и просто си го идеализирал/а. Това се получава най-често точно с хора, с които сме имали кратки връзки или дори всичко си е останало на ниво флиртове, особено младежки такива.

По-вероятно е ако се опитате да сте заедно да разберете, че сте идеализирали другия.

Аз преди време като бях сингъл в един период иделиазирах мъж, с когото сме имали само флиртове, направо плаках за това, че не се е получило нищо сериозно между нас. Едва ли не беше изпуснатия мъж-мечта, вкарвах се във филми. Е, по-късно ми се случи да ме потърси, излязохме на няколко срещи и видях, че реалността е съвсем друга.

Аз съм от хората, които с времето идеализират хора от миналото, както и бивши работни места, градове, където съм живяла някога си, защото повече сякаш помня хубавото, но започнах да се отучвам след няколко такива шамарчета напоследък (вече като обвързана е свързано с връщане на бивши работни места и градове, където съм живяла водена от сляпа носталгия, затова и ги дадох като пример в първия ми пост). Последната ми такава екскурзия за сувенири и уж заради доброто старо време направо ме отврати от мястото завинаги. "Щом сте се разминали не се връщай" е новото ми кредо. При връзките с хора е доста по-сложно, но пак - ако ви е писано да сте заедно ще се намерите, щом сте се разминали няма смисъл да се страда.

Много ясно, че неосъществената любов е отминала и не можеш да я осъществиш просто, като се върнеш към човека. Ми вие може да не се и разпознаете.

И дори да си идеализирал. Не си се събудил от тая идеализация отдавайки ѝ се. Не си я преодолял изживявайки я. По това си е съвсем ок да съжаляваш.

От мен още един път евала на хората, които го правят само със смисъл.

Не е вярно, че и двете не зависят от свободната воля. Сравняваш “общото”, защото търсиш оправдание за непоемане на отговорност за собствени си избор да хленчиш по неизживяно минало.

- Кой беше мъжът, който те поздрави?
- О, този два пъти се нагълта с хапчета заради мен и веднъж скочи от третия етаж.
- И всичко това от несподелена любов?
- Не. От споделен брак.

Като бяхме малки с братовчед ми, имахме една видео касета с един филм. Сигурно сме го гледали сто пъти. И можехме още сто пъти да го гледаме, и всеки път ни беше супер интересен и вълнуващ. Сигурна съм, че ако си го пусна сега, ще ми е супер тъп. Но тогава беше нещо ново, вълнуващо и единственото, до което имахме достъп. Оттогава съм гледала стотици филми, много по-добри, много по-вълнуващи, много по-дълбоки. Съвсем различни тръпки съм изживяла, такива, които не те грабват само защото са нещо ново, а защото са нещо истински интересно. Какво има да го мисля онзи филм, чието име дори не помня вече? Тръпката от него отдавна е заместена, а той самият вече не би ми донесъл това, което някога ми е носил, просто защото единствената му ценност вече е безвъзвратно загубена. Може и да изпитам някаква носталгия, ако го издиря и си го пусна... ама не ме влече. Предпочитам да си пусна някой от любимите ми.

Вяско, явно имаш нещо неизживяно, незабравено, което не можеш или не искаш да пуснеш. Тези, които са пуснали миналото, вместо да го превърнат в неспокоен призрак, някак си те възмущават. Но запитай се, защо ти е нужно да се държиш за това нещо? Какво ти носи то?

Това е клишираният отговор на всеки лайф коуч. Поеми отговорност, дрън, дрън. Страдаш ли, по дефиниция не го искаш. Не го искаш, но ти се случва, на всичко отгоре е по твоя вина (не си поел отговорност) и по твоята воля. Хайде дай малко по-дълбоко.
Лъвица, трябва ли да е ад-хоминем пак. Има ли значение аз кой съм и какво минало имам, след като говорим за принципни, общочовешки неща.
Нямам лично "хленчене" в темата. Мога обаче да разбера състоянията, за които говоря. Мога и да ги обясня без да вменявам вина на имащите ги.

По принцип такава "любов" се изживява на млади години и после, ако всичко е наред с емоционалното развитие, човек влиза в хубава, истинска връзка и я преживява. Да жалиш "изгубена младост" на 40-50 вече е патологично и жалко.

Да жалиш патологично е отклонение, но чат пат да признаеш пред себе си някое съжаление си е човешко.

Аз разбирам какво се опитвате да ми кажете - че сте силни характери, с здрава психика, в щастлива връзка. Не гледате назад по подразбиране. И как да е иначе, то такова нещо като да съжаляваш за любов направо е пирон в егото. Аз съм върха, как така ще съжалявам точно аз.
Не влагам сарказъм, това е най-здравословната нагласа. Добре, ама на тоя свят има и от другото - ето примерно аз нямам его (тук се хваля, ако не е ясно), нямам проблем да приема, че съм бил идиот с идиотски грешки, за които понякога ме е яд. Или, че ако си заспомням разни неща, мога да съжаля, че съм бил какъвто съм бил, благодарение на което те са си останали неосъществени. Това не ме ощетява с нещо кой знае какво сега, не ми накланя живота към някакви патологии, но не ми е и безразлично ако се замисля, нито черпя някаква гордост, че съм поумнял от тогава (то е и съмнително).
Та няма нужда от драматизиране с крайности. Щях да кажа който не е бил идиот в някакъв момент нека пръв да хвърли камък. Ама предвид къде съм ще ми трябва багер да се откОпам

пп. и в крайна сметка дали мен ме "възмущават" вашите железни психики или моята кашкавалена възмущава вас?