Вчера четохме уж хвалебстен и прочувствен текст какъв светец е Дечо, но аз нещо съвсем друго разбирам между редовете.
Значи той бил добър човек, защото първо, второ, трето, но аз видях един лишен от идентичност и воля човек, един мълчалив роб. Тих, жертвоготовен, непретенциозен, нищо не му трябва. Това е типично в силно йерархични структури. Той няма нужди (всеки нормален човек има нужди), винаги се отдръпва "отивам да свърша нещо", никога не пречи "оставям ви да си говорите", винаги служи на комуната като муха без глава. Едничка ценност е да служи на групата.
Най-скромният, най-срамежливият, най-работният, винаги те оставя на мира... Това ми говори за много ниска самооценка, силна подчиненост; избягване на разговори, изразяване на мнение, конфликти. Той системно се отдръпва от центъра на социалния живот и отива да си играе ролята на служител на другите. Цялата му идентичност е "полезността за групата".
Той няма собствена воля - и подаръкът е поръчан от Ники, и картината също е поръчана от Ники.
И този култ на Ралица (може и на цялата група) към саможертвата. „Никога няма нужда от нищо“. И че бил учител по смирение на сина й. Това ли е целта? Самоотричане. Да търсиш одобрение чрез работа. Култура на саможертва.
Интересно е, че Ралица хем не го познавала, хем пише ода за Дечо. Това говори и за нея и за самата структура на нещата - идеализиране. Хората се описват не с това, което всъщност са били (тя не го познава), а какъв трябва да бъде според ценностите на групата.






